Решение № 5935 от 11.05.2009 г. на ВАС по адм. д. № 14070/2008 г.

Решение № 5935 от 11.05.2009 г. на ВАС по адм. д. № 14070/2008 г., I о., докладчик председателят Виолета Ковачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Варна, при ЦУ на НАП, чрез процесуалния представител - юрисконсулт Мариана Любомирова Куманова-Пенева, срещу решение № 578 от 06.08.2008 г., постановено по адм. дело № 458 по описа за 2007 г. на Варненския окръжен съд - административно отделение, с което е отменен по жалба на Стефан Тодоров Станчев ДРА № 95 от 30.10.2002 г. на данъчния орган при ТДД - гр. Варна, потвърден с решение № 1447 от 20.12.2002 г. на РДД - гр. Варна, за определени данъчни задължения за 1997, 1998, 1999 и 2000 година. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушаване на материалния и процесуалния закон - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от Административнопроцесуалния кодекс. Касаторът твърди, че неправилно е приетото от съда, че задължението за 1997 г. е погасено по давност на основание чл. 140, ал. 2 ДПК (отм.), тъй като съгласно § 3 от ЗОДФЛ за доходи, получени през 1997 г. вкл., данъкът се изчислява и внася по реда на ЗДОД . Освен това се поддържа, че неправилно съдът в мотивите си е приел, че лицето не е с постоянно пребиваване в страната, като се е позовал на влязлата в сила присъда на ВКС, и не е спазил указанията на Върховния административен съд относно характера на получените доходи и приложението на СИДДО, което е било в тежест на задълженото лице. Изразява се и несъгласие с частта от мотивите, в които е прието, че данъчният орган не е представил доказателства за превод на документите, представляващи суифт извлечение - банкови документи, издадени от ОББ. По подробни съображения в този смисъл моли съда да отмени обжалваното решение и да се постанови друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата като неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита за неоснователни възраженията в касационната жалба, а решението - за правилно, което следва да се остави в сила. Върховният административен съд - първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея основания, както и предвид доказателствата по делото приема за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение Варненският окръжен съд - административно отделение, при повторно разглеждане на делото след отмяна на първоначално постановеното решение от Върховния административен съд е отменил като незаконосъобразен обжалвания пред него ДРА № 95 от 30.10.2002 г. на данъчния орган при ТДД - гр. Варна, потвърден с решение № 1447 от 20.12.2002 г. на РДД - гр. Варна, за определените данъчни задължения по ЗДОД (отм.) и ЗОДФЛ (отм.) на лицето Стефан Станчев за 1997, 1998, 1999 и 2000 година. За периода 1996 г. отменителното решение на Варненския окръжен съд, постановено при първоначалното разглеждане на делото, е оставено в сила от Върховния административен съд и тези задължения не са предмет на настоящото производство. За да отмени ДРА, съдът е приел, че ревизираното лице за периода от 1973 до 2001 г. е живяло в СССР, респ. Русия, като за периода 1997-2000 г. е представил служебни бележки от чужд работодател. Съдът въз основа на обясненията на лицето (а и не се спори по делото) е приел, че същият е пребивавал в чужбина не по договор с работодател или трудов посредник от България, като е съхранявал паричните си средства в руска банка и за периода от 1996 до 2000 г. по банков път по негово нареждане са извършвани преводи в българската банка ОББ. Към декларацията на лицето са били представени и служебни бележки за заплатени трудови възнаграждения, изходящи от работодателите му. По делото не е бил спорен фактът, че за периода 1997-2000 г. вкл. лицето не е подавало декларации по ЗДОД и ЗОДФЛ . Установено е било и това, че през 1997 г. лицето е пребивавало в България 14 дни, през 1998 г. - 27 дни, през 1999 г. - 41 дни, и през 2000 г. - 55 дни. При новото разглеждане на делото с оглед указанията на Върховния административен съд съдът, отделяйки спорното от безспорното, е приел за основателно възражението на ревизирания субект, че представените от данъчните органи документи, събрани служебно от данъчния орган и приложени към административната преписка, са документи, написани на чужд език без легализиран превод, с което е нарушена разпоредбата на чл. 81, ал. 1 и 2 ДПК (отм.). Съдът не е възприел тезата на ответната страна, като е посочил, че документът е представен на български език - тогава, когато е ползвана автентичната азбука "Кирилица" и когато съдържанието му е предадено с писмените знаци на българския език, и задължение на данъчния орган е било да осигури превода на тези документи, и макар че те са част от данъчната преписка, не ги обсъжда по същество, поради което е приел за непочиващи на доказателствата констатациите в ДРА за извършени преводи на суми, а тази необоснованост на констатациите е приел за съществено нарушение на процесуалните правила, което води да отмяна на акта. Независимо от това съдът за 1997 г. е разгледал спора по същество и във връзка с направеното възражение за изтекла давност е приел същото за основателно. Посочил е, че данъчното задължение за 1997 г. е възникнало през 1998 г. и давностният срок е започнал да тече от 01.01.1998 г. съгласно приложимия ЗДП (отм.) - чл. 22. До отмяната на ЗДП за ревизирания субект не е започнала данъчна ревизия и тъй като актът за възлагане е от 23.07.2002 г., ревизията е извършена по реда на ДПК, който в чл. 140, ал. 2 регламентира абсолютната давност като 10-годишен срок, след изтичането на който се погасяват всички публични вземания - независимо от спирането и прекъсването на давността. Предвид това е приел, че след като срокът е започнал да тече на 1.01.1998 г., то той е изтекъл на 1.01.2008 г., и въз основа на това е приел, че ревизираният данъчен субект не дължи определеното му в ДРА задължение поради изтекла погасителна давност на основание чл. 140, ал. 2 от ДПК (отм.). Спрямо ревизираните периоди 1998, 1999 и 2000 г. съдът е приел, че ревизираният субект не попада под регламента на ЗОДФЛ , действащ за тези периоди, тъй като не е местно физическо лице по смисъла на този закон и за него не са налице факти, покриващи се с хипотезата на чл. 6, ал. 1, т. 1 и 2 и ал. 2 от ЗОДФЛ (отм.). Предвид това съдът е отменил акта. Така постановеното решение е правилно. Възприетата от съда фактическа обстановка е съобразена със събраните по делото доказателства. От правилно установените факти съдът е направил обосновани и законосъобразни правни изводи. Основателно съдът е отказал да обсъжда представените от данъчните органи документи на цитираните страници - л. 40, 39, 38, 37 и 36, които са изцяло на чужд език без легализиран превод на български език и за които трудно може да се приеме, че те са тези, за които в касационната жалба се твърди, че са издадени на основание отменената Наредба № 3 от 10.07.1992 г. за безкасовите плащания между клиенти на различни банки по системата БИСЕРА. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 147 ГПК (отм.). Тук следва да се има предвид, че и самото вещо лице в своето допълнително заключение е заявило, че от непреведените на български език документи от стр. 36 до стр. 40, на стр. 31 и от стр. 19 до стр. 24 не би могло да се установи категорично какво е основанието за постъпване на сумите - дали те са постъпление или не. Правилно при това положение съдът е приел, че се касае до съществено процесуално нарушение, поради което констатациите в ДРА не биха могли да се ползват с презумпцията за истинност до доказване на противното (чл. 108, ал. 8 от отменения ДПК). Като допълнително основание за недължимост на определеното с ДРА задължение за 1997 г. съдът правилно се е позовал и на изтекла абсолютна давност за погасяване на това задължение. Съгласно разпоредбата на чл. 140, ал. 2 ДПК (отм.) с изтичането на 10-годишен давностен срок се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите по чл. 152 и 153 . След като срокът е 10-годишен и е независимо от спирането или прекъсването на давността, основателно съдът е приел възражението за изтекла давност, тъй като започналата да тече абсолютна 10-годишна давност от 01.01.1998 г. за задължението от 1997 г. е изтекла на 1.01.2008 г., т. е. преди да има влязъл в сила акт за установяване на данъчните задължения, и като така съдът правилно е приел, че не се дължи определеното в ДРА задължение. В този смисъл неоснователно е възражението в касационната жалба, че следва да се вземе предвид и периодът на спиране на давността, което противоречи на цитираната норма. Неоснователна е касационната жалба и по отношение на отменените задължения за данъчните периоди 1998, 1999 и 2000 година. По отношение на тези задължения спорът е бил относно това дали за този период ревизираният субект е следвало да се счита за местно лице по смисъла на чл. 6 ЗОДФЛ (отм.). Във връзка с този спор съдът правилно се е позовал на разпоредбата на чл. 222 ГПК (отм.), приложим на основание препращащата разпоредба на чл. 45 ЗАП (отм.) и § 4 от ПЗР на АПК. От решаващите мотиви на наказателния съд, в това число мотивите на ВКС по влязлото в сила решение № 213 от 03.05.2006 г., е видно, че за да бъде оправдано ревизираното лице за деянието по чл. 255, ал. 1 и по чл. 257, ал. 1 вр. с чл. 255, ал. 1 от НК за неподадени декларации за периода 1998-2000 г. по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.), е прието, че лицето за този период няма качеството на "местно", а на "чуждестранно" физическо лице. Прието е, че той не е имал "постоянно местоживеене" в Република България по смисъла на ЗОДФЛ , независимо че е български гражданин и адресно регистриран в България, тъй като е пребивавал преимуществено в Русия, там е живял, работил и реализирал трудови доходи и там е бил центърът на жизнените му интереси. Понятието "постоянно местоживеене" по смисъла на ЗОДФЛ се предопределя от трайното установяване на едно лице на територията на дадена държава и не е идентично с понятието "постоянен адрес", а по делото са събрани безспорно данни, че лицето е било трайно установено на територията на Русия, сключил е и граждански брак с руска гражданка, реализирал е доходи в Русия като частно лице на работа в руски фирми и не е бил изпратен на работа там от българската държава или от българска организация, като пребиваването му в България е било много по-малко от 183 дни. Анализирайки всички тези доказателства, съдът е стигнал до обоснования извод за незаконосъобразност на издадения ДРА и като го е отменил, е постановил правилен съдебен акт. С оглед изхода на спора на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените по делото разноски за настоящата инстанция в размер на 6500 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 АПК, Върховният административен съд - първо отделение,