Решение № 1989 от 12.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 5477/2008 г.

Решение № 1989 от 12.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 5477/2008 г., III о., докладчик съдията Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 145 от Административнопроцесуалния кодекс и чл. 46 от Закона за чужденците в Република България. Образувано е по жалбата на Ахмад Наим Мохамед Муса, гражданин на Йордания против Заповед № 2217 от 17.05.2000 година на Началник направление "Документи за самоличност и паспортен режим" ДНСП при Министерството на вътрешните работи, с която на основание чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ е разпоредено налагане на принудителна административна мярка "отнемане правото на пребиваване в РБ". Релевира оплакване за допуснати нарушения на международното законодателство, а именно нормата на чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека, нарушаване правото на семеен живот, чл. 13 от Международния пакт за граждански и политически права - договор в системата на ООН при който България е страна (ратифициран ДВ, бр. 43 от 1976 г.). Твърди още, че са нарушени редица негови граждански права включително и правото на нормален семеен живот. Прави искане за отмяната й като незаконосъобразна, тъй като не става ясно какви са основанията за налагането й. Ответникът - не се представлява и не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност, поради което счита, че същата следва да се отхвърли. Върховният административен съд, трето отделение, след като взе предвид доводите на страните и събраните доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното: С обжалваната в настоящото производство Заповед № 2217 от 17.05.2000 г. на Началника направление "Документи за самоличност и паспортен режим "ДНСП" при МВР на жалбоподателя Ахмад Наим Мохамед Муса, гражданин на Йордания, въз основа на предложение № 2215/17.05.2000 г. поради наличие на данни, че лицето действа против сигурността на страната, е наложена принудителна административна мярка "отнемане правото на пребиваване в РБ". Към момента на постановяване на заповедта Законът за чужденците в Република България - чл. 47 е предвиждал необжалваемост на заповедите, с които са наложени принудителни административни мерки, непосредствено свързани със сигурността на страната. С изменението на закона - ДВ, бр. 29 от 2007 г. се регламентира възможността за обжалването им по съдебен ред пред Върховния административен съд, чието решение е окончателно. Заповед № 2217 от 17.05.2000 г., издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 2, вр. чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ за отнемане право на пребиваване в Република България е връчена на лицето 25.05.2000 г. С Определение № 4293 от 10.04.2008 г. постановено по адм. д. № 9178/2007 г. на основание чл. 239, т. 6 от АПК е отменено прекратителното определение на Софийски градски съд и делото е изпратено на Върховния административен съд за разглеждане на жалбата на Наим Муса против посочената заповед. Видно от доказателствата, намиращи се в преписката, заповедта е издадена въз основа на предложение № 2215 от 17.05.2000 г. и наличие на данни, че лицето действа против сигурността на страната. От приложеното писмо № 2884/2000 г. адресирано до жалбоподателя се установява, че основанието за издаване на оспорения акт е извършване на нерегламентирана религиозна дейност на територията на РБългария, с която се засягат националните интереси, правата на религиозните етническите и малцинствените групи. Основното възражение на жалбоподателя е липсата на основания по чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧБР за налагане на мярката на това основание. Съгласно посоченото в обжалваната заповед правно основание наложената мярка се обосновава с наличие на данни, че лицето действа против сигурността на страната. За прилагане на тази мярка в посочената хипотеза за компетентния административен орган е достатъчно констатиране за наличие на данни, обосноваващи извода, че лицето действа против сигурността на страната. Налице са данни по делото, че жалбоподателя е извършвал нерегламентирана религиозна дейност. Доказателства, че не е извършвал така дейност жалбоподателя не представя, в жалбата си също не сочи доводи в тази насока. Основните му възражения са свързани с нарушаване на правата му като постоянно пребиваващ в РБ и нарушаване на семейните му отношения поради брака му с българска гражданка. В рамките на съдебното производство доказателства, оборващи така посочените данни не са ангажирани, въпреки, че преписката е била на разположение на жалбоподателя в рамките на обжалването, същият е бил запознат с представените от органа доказателства, а самият той като страна, макар и не участващ лично в процеса, е бил надлежно представляван от упълномощен от него адвокат. Налице е и препис от писмо № 2884/2000 г. адресирано до жалбоподателя, в което също са изложени причините за налагането на оспорената административна мярка. При така проведеното участие в рамките на състезателното съдебно производство, при наличие на процесуална възможност за защита на правата и законните си интереси, съдът намира, възражението за липса на основание по чл. 10, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ за неоснователно. Данните са посочени от административния орган и същите са обосновали извод за наличие на действия против сигурността на страната, изразяващи се в незаконна религиозна дейност, с която се засягат правата на религиозните, етническите и малцинствените групи. Страните не са освободени от доказателствената тежест с която разполагат по закон и в настоящия процес жалбоподателя не се е възползвал от нея. Във връзка доводите за нарушение на чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи съдът взе предвид следното: безспорно с разпоредбата на чл. 8 регламентира правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. В жалбата се сочи именно нарушение на правото на семеен живот. С решението от 11.01.2007. на Европейския съд по жалба № 61259/ 2000 г., е констатиране нарушение на чл. 8 от ЕКЧП досежно правото на личен и семеен живот, но съдът е изходил и от констатираното нарушение на чл. 13 от Конвенцията, а именно от липсата на процесуална възможност за обжалване, при което независим орган да осъществи контрол до каква степен вмешателството в личния и семейния живот съответства на втория параграф на чл. 8 от ЕКЧП. С настоящата жалба всички възражения за нарушение на вътрешното и международното законодателство, както относно валидността, така и за нейната законосъобразност са направени и пътят за доказването им не е преграден, тъй като на жалбата е даден ход по същество. Както нееднократно се е произнасял Европейският съд по правата на човека, според установения принцип на международното право, държавите имат правото, без да нарушават ангажиментите, произтичащи за тях от договорите, да контролират влизането на чужди граждани на тяхна територия, но вмешателството в правото по отношение на семейния им живот следва да отговаря на изискванията на втория параграф на член 8 от ЕКПЧ. Съгласно същия, намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В разпоредбата на чл. 8, параграф втори са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушение на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. С оглед събраните доказателства, настоящата инстанция намира, възражението за нарушение на правото на личен и семеен живот, което е и основното възражение против оспорения административен акт за неоснователно. За да е налице то, нарушението следва да е реално, осъществено в действителност. От фактите, установени пред Европейския съд по правата на човека, се установява, че към момента на издаване на обжалваната в настоящото производство заповед, семейството е било разделено, което е било наложено от съображения в интерес на националната сигурност, в хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 1 от Закона за чужденците в Република България, при наличие на неоспорени и необорени данни, водещи до извод, че жалбоподателят действа против сигурността на страната. Към настоящия момент при новото разглеждане на делото, не се представиха доказателства, че семейството е разделено и фактически основания за твърдение за нарушение на правото на семеен живот не са налице. Както бе посочено по-горе в мотивите наличието на решение на Европейския съд по правата на човека не освобождава страните от доказване на твърденията си в хода на съдебния процес. Относно твърдението за липса на мотиви, обосноваващи възражение за незаконосъобразност, съдът намира същите за неоснователни. Нормата на чл. 47, ал. 2 от ЗЧРБ действала към момента на издаване на акта, повелява заповедите за налагане на принудителни административни мерки, непосредствено свързани със сигурността на страната да съдържат само правно основание за издаването им (понастоящем това основание е в чл. 46, ал. 3 от ЗЧРБ). Нормата е процесуална и като такава - специална досежно административните актове по чл. 47 издадени на основание чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ. Специалната процесуална норма на чл. 47, ал. 2 (отм.) дерогира приложението на общата процесуална норма на чл. 15, ал. 1 от ЗАП (отм.) сега чл. 59, т. 4 от АПК. В този смисъл възражението за незаконосъобразност на това основание се явява неоснователно. С оглед изложеното Върховният административен съд, трето отделение