Решение № 11517 от 29.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13372/2017 г.

Решение № 11517 от 29.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13372/2017 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (ред. преди ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г.), във вр. с § 149, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на АПК (ДВ бр. 77 от 2018 г.). Образувано е по касационната жалба на ЕТ "Агрокнез – И. Пеевски", чрез процесуалния му представител адв. Г. Гълъбова, срещу решение № 440/11.10.2017 г. по адм. дело № 877/2016 г. на Административен съд – Плевен, с което по съществото на спора е отхвърлен искът на едноличния търговец против Областна дирекция "Земеделие" – Плевен (ОДЗ - Плевен) за сумата от 497 190, 34 лева, представляваща имуществени вреди причинени от незаконосъобразно бездействие на директора на ОДЗ – Плевен по изпълнение на негова Заповед № РД-142/29.07.2016 г., липса на последващ контрол и неизпълнение на процедурата по чл. 37в от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи /ЗСП33/, ведно със законната лихва от датата на подаване на иска до пълното изплащане на сумите. Решението се обжалва и в частта за разноските, с която ЕТ "Агрокнез – И. Пеевски" е осъден да заплати на ОДЗ – Плевен сумата от 450 лева разноски. В касационната жалба се поддържат възражения за неправилност на първоинстанционното решение на основанията по чл. 209, т. 3 АПК. Конкретните възражения са свързани с обстоятелството, че съдът не е формирал свои съображения по делото, а е взаимствал мотивите към решение по адм. дело № 876/2016 г. на Административен съд – Плевен, както и че е излязъл извън предмета на делото, обсъждайки наличието и значението на индивидуални административни актове, издавани в хода на производството по чл. 37в от ЗСП33. Възразява се и против обосноваността на съдебните изводи относно липсата на причинна връзка между начина на провеждане на производството по чл. 37в от ЗСП33 по отношение землището на град Кнежа и настъпването на претендираните вреди. Касаторът е несъгласен и с констатациите към решението, че е налице негово поведение, което е допринесло за усложняване на административното производство, както и че не е положил дължимата грижа за запазване на своя имуществен интерес. В хода на делото по същество, ЕТ "Агрокнез – И. Пеевски" се представлява от адв. В. Мазаганова, преупълномощена от адв. Г. Гълъбова, като се пледира за отмяната на съдебния акт и да се постанови ново решение, с което изцяло да се уважи предявеният иск. Претендират се разноски за двете инстанции. Ответната страна – Областна дирекция "Земеделие" - Плевен, чрез процесуалния си представител юрк. Данов, поддържа становище за неоснователност на жалбата. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендират се разноски. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че обосновано, съдът е приел, че в процесния случай не са налице елементите от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ОДЗ – Плевен. Прокурорът изцяло споделя изводите от първоинстанционното решение и счита, че като правилно следва да се остави в сила. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като редовно подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно, против подлежащ на касационен контрол съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по съществото на спора и основателна относно решението, в частта за разноските. Производството пред АС-Плевен е образувано по иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ предявен от ЕТ "Агрокнез – И. Пеевски" против ОДЗ-Плевен за присъждане на сумата от 497 190, 34 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени от незаконосъобразно бездействие на Директора на ОДЗ-Плевен да упражни контрол при изпълнението на негова заповед № РД-142/29.07.2016 г. във вр. с производството по чл. 37в от ЗСП33 за разпределение на масивите от землището на град Кнежа за стопанската 2016/2017 г., както и от неиздаването до 1.10.2016 г. на заповед по чл. 37в, ал. 4 от ЗСП33 за разпределение на масивите в посоченото вече землище. Претенцията на ищеца е разгледана въз основа на твърдение, че бездействията на директора на ОДЗ-Плевен довели до невъзможност ищецът да ползва през стопанската 2016/2017 г. за производството на рапица арендовани от община Кнежа земеделски земи с обща площ от 2182, 032 дка, което е довело до загуби и пропуснати ползи, както следва: 275 990, 34 лева – разходи на арендни плащания към община Кнежа за стопанската 2016/2017 г.; 25 000 лева – разход за семена от рапица и 196 200 лв. – нереализирането на печалба от продажбата на земеделската продукция, произведена върху арендованите земи. С обжалваното решение, съдът е отхвърлил искът като неоснователен. Прието е, че не са налице елементите от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника, тъй като не е налице твърдяното от ищеца незаконосъобразно бездействие на административния орган. Прието е също, че липсва и причинна връзка между вредите и сочената като причина незаконосъобразна административна дейност. Административният съд е приел, че липсва законово установено задължение за извършване на конкретно фактическо действие от страна на директора на ОДЗ – Плевен при и по повод провеждането на производството по чл. 37в от ЗСП33 и в частност при упражняването на контрол върху работата на назначената комисия по негова заповед № РД-142/29.07.2016 г., което действие да има самостоятелен характер и пряко да засяга правната сфера на ищеца. Съдът е анализирал, както пряко посочената от ищеца като нарушена норма на чл. 3, ал. 3 от Устройствения правилник на Областните дирекции "Земеделие", така и общата правна рамка на производството по чл. 37в от ЗСП33. Посочено е, че безспорно по силата на чл. 3, ал. 3 от Правилника, директорът на ОДЗ ръководи, координира и контролира дейността на териториалните звена – общинските служби по земеделие, но че тази норма от една страна не съдържа конкретно задължение за фактическо действие, а от друга – от нормата по своя вид има вътрешноустройствен характер и от нея и Правилника като цяло не произтичат конкретни задължения по отношение образуването масиви за ползване по реда на чл. 37в от ЗСП33. Липсата на нормативно установено позитивно задължение за фактическо действие, което самостоятелно да влияе върху патримониума на ищеца, е защитена от съда със съображения относно правния характер и вида на административния акт, чрез който се изпълнява закона по отношение разпределението на масивите по чл. 37в от ЗСП33. След анализ на правната уредба, съдът е посочил, че разпределение на масивите е следствие от действието на нарочна заповед на Директора на ОДЗ и същата представлява индивидуален административен акт. В този смисъл е отхвърлено твърдението на ищеца, че неиздаването на заповед по чл. 37в, ал. 4 от ЗСП33 в срок до 1.10.2016 г., е проява на фактическо бездействие. Съдът е посочил, че неиздаването на индивидуален административен акт в законовия срок представлява мълчалив отказ, а не незаконосъобразно бездействие. Отделно от установената неоснователност на твърдението за налично незаконосъобразно фактическо бездействие, съдът е установил и липсата на пряка и непосредствена причинна връзка между претендираните вреди и въведената с иска причина. Съдът е приел, че не може да се приеме, че закупените през септември 2015 г. семена от рапица са били конкретно предназначени за процесните площи, арендовани през юли 2016 г., доколкото при закупуването им не е могло да се предвиди, че тези площи ще бъдат отдадени под аренда на ищеца. Прието е, също така, че при условие, че до 30 август 2016 г. не е било постигнато доброволно споразумение за разпределението на масивите в землището на град Кнежа, при полагане на дължимата грижа ищецът е могъл да засее семената при спазване на технологичните изисквания другаде, да ги продаде или да засее площите в реалните граници. Отделно съдът е посочил, че ищецът е имал възможност да обработи и засее земите с други култури (различни от рапица), доколкото и при условие, че рапицата предполага сеитбата в период не по-късно от 15-20 септември. Съдът е извел извод, че ищецът е допринесъл за увреждането си, тъй като не е положил дължимата грижа. По отношение на платените суми по арендните договори, съдът е посочил, че те са дължими за ползването на земите, независимо дали арендаторът ще ги обработва, дали и какви добиви ще получи и от каква земеделска култура са те. Затова платената арендна вноска не можело да се приеме, че представлява претърпяна вреда, която е настъпила в резултат от твърдяното бездействие на ответника и че е настъпила, въпреки положената дължима грижа. Решението е правилно по съществото на спора. Настоящия касационен състав след извършената проверка за правилността на решението намира, че същото е постановено при липса на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, съобразно е с приложимия материален закон и при съответната на фактическата установеност по делото обоснованост на правните изводи за неоснователност на исковата молба поради недоказването на твърдението на ищеца за незаконосъобразни фактически бездействия на директора на ОДЗ – Плевен. Не може да се сподели възражението на касатора, че съдът е допуснал смесване между значението на заповедта по чл. 37в, ал. 4 от ЗСП33 като административен акт и фактическото бездействие, въведено с исковата молба, за неупражнен контрол при провеждането на производството по чл. 37в от ЗСП33 върху Комисията и фактическото неиздаване на заповед по чл. 37в, ал. 4 от ЗСП33 до 1.10.2016 г. Напротив следва да се подкрепи извода на съда, че следствие на упражнен косвен съдебен контрол при условията на чл. 204, ал. 4 от АПК не е установено твърдяното от ищеца задължение за фактически действия по см. на чл. 257 от АПК от страна на директора на ОДЗ – Плевен, както по отношение реда и начина на изпълнение работата на Комисията по чл. 37в, ал. 1 от ЗСП33, така и по отношение издаването в срок на индивидуален административен акт на основание чл. 37в, ал. 4 от ЗСП33. Позоваването на чл. 3, ал. 3 от Устройствения правилник на Областните дирекции "Земеделие" като основание за извършване на фактически действие по контрол от страна на директор на ОДЗ-Плевен в случая е неоснователно. Достатъчно е да се посочи, че съдът правилно се е позовал на наличната правна регламентация в чл. 37в от ЗСП33 относно реда и условията за провеждане на производствата по разпределение на масивите, посочвайки, че в случая се касае до производство, чрез което се изпълнява закона посредством правни актове, съдържащи властнически волеизявление с определено съдържание. На практика, разкриването на приложимия към материалните отношение закон от страна на първоинстанционния съд, по позитивен начин и по аргумент от противното обоснована неоснователността на тезата за законовоустановени задължения за фактически действия в производството по чл. 37в от ЗСП33, чието изпълнение е в компетентността на директора на ОДЗ. Не може да се приеме и тезата на касатора, че неиздаването в срок на заповедта по чл. 37в, ал. 4 от ЗСП33 е проява на фактическо бездействие. Бездействие е налице, но във връзка с издаването на нарочно властническо волеизявление в рамките на правомощията на директора на ОДЗ-Плевен. Правилно съдът е посочил, че това бездействие може да се приравни на мълчалив отказ по см. на чл. 58, ал. 1 от АПК със своето самостоятелно правно значение, чиято проверка за законосъобразност може да се провери чрез пряк съдебен контрол. Неоснователно е и възражението, че съдебното решение е постановено при липса на самостоятелно формирани съображения по делото, поради взаимстване мотивите към решение по адм. дело № 876/2016 г. на Административен съд – Плевен. Доколкото предмета на спора, както по адм. дело № 876/2016 г., така и по адм. дело № 877/2016 г. е сходен по своите съществени факти и претендирани права и защита на страните, то настоящата инстанция не намира, че е налице порок от съществено значение за правото на достъп до съд на касатора, изразяващ се в ползването на служебно известна на съда по напълно сходен казус съдебна практика. При положение, че при постановяването на сега обжалваното решение съдът е отчел конкретните доказателства по делото и е зачел процесуалното поведение на страните, то не може да се приеме, че е налице зависимост при изхода на спора спрямо вече разрешен казус по адм. дело № 876/2016 г. на Административен съд – Плевен. Установената липса на един от елементите от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно – незаконосъобразни фактически действия, така както са въведени при условията на диспозтивино начало в процеса, е достатъчно основание за отхвърляне на исковата претенция, респ. за оставянето в сила на обжалваното решение от касационната инстанция. С оглед процесуална икономия, не следва да бъдат обсъждани съображенията на съда относно недоказването на пряката връзката между причина и вреда, както и установяването на поведение у ищеца, допринесло за настъпването на вреди в имуществената му сфера. По отношение решението, в частта му за разноските, касационната инстанция намира, че е постановено в нарушение на чл. 10, ал. 2 във вр. с ал. 3 от ЗОДОВ. Разпоредбата на чл. 10, ал. 2, изр. първо от ЗОДОВ предвижда, че ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. По аргумент от чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, разграничаващ видовете разходи в производството по ЗОДОВ на "разноски", "държавна такса" и "възнаграждение за адвокат", е наложена трайна съдебна практика, че при отхвърляне на иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ищецът не е задължен за направените разходи от ответната страна за адвокатско възнаграждение, респ. за юрисконсултско такова. При тези съображения, решението следва да бъде отменено в частта за разноските. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд,