Решение № 60221 от 16.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 909/2021 г.

Решение № 60221 от 16.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 909/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Александър Цонев Производството е по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационно обжалване на решение № 260059/20 г. на Пловдивски апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за съдържанието на понятието "справедливост" в нормата на чл. 52 ЗЗД във връзка с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. По този въпрос настоящият състав на ВКС напълно споделя трайно установената практика на ВКС. В практиката на ВКС – ППВС № 4/68 г. и решения на ВКС по чл. 290 ГПК, е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Такива обстоятелства, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по искове с пр. осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, са: личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД, база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди са стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането – в този см. са напр. решение № 115/5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 593/2011 г. IV г. о., решение № 9/7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 733/2011 г. на III г. о. о на ВКС, решение № 299/15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1179/2012 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 49/2011 г. на ВКС по гр. д. № 697/2010 г. на III г. о. на ВКС, решение № 422/22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г. на IV г. о. на ВКС. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното /р. по гр. д. № 411/16 г. на четвърто г. о. на ВКС/. Моралните вреди са индивидуално определими и в дисхармония със справедливостта е определяне на обезщетение по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди /р. по гр. д. № 1916/09 г. на четвърто г. о. на ВКС/. Предвид отговора на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба на Прокуратурата на РБ е основателна, защото въззивният съд неправилно е приложил чл. 52 ЗЗД и необосновано е приел, че повдигнатото обвинение е заради злоупотреба със служебно положение- във връзка със службата и длъжността "началник гара", която необосновано е прието, че е била изпълнявана от ищеца към момента на деянието, за което е обвинен. Настоящото производство е образувано по касационна жалба на Прокуратура на РБ срещу решение № 260059/20 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е осъдена Прокуратурата на РБ да плати на ищеца Н. Г. Н. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50000 лв., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за повдигнато и подържано незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 195, ал. 2, т. 3 и т. 4, предл. първо от НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда на 07.10.2019 г. В касационната жалба са изложени твърдения за необоснованост и неправилност на въззивното решение, тъй като не било отчетено, че обвинението не е причинило вреди от личен, здравословен и професионален характер, не били отчетени и икономическите условия в страната и съдебната практика по подобни казуси. Въззивният съд правилно е приел от фактическа страна, че на 28.01.2009 г. ищецът е бил незаконно привлечен като обвиняем за участие в тежко умишлено престъпление- квалифицирана кражба на 53 броя, 27-инчови телевизори "Дурабанд", от влакова композиция, намираща се на ж. п. гара С., както и че наказателното производство е продължило в неразумен срок от 10 години и 8 месеца, през което време и заради продължителната медийна разгласа ищецът дълго време изпитвал срам, страх, притеснения от предвиденото наказание "лишаване от свобода", претърпял е също злепоставяне пред близки и познати, накърняване на доброто име и достойнството, социална изолация и самоизолация. Също така, правилно е установено от въззивния съд, че незаконното обвинение не е причинило заболяванията захарен диабет и хипертония на ищеца, тъй като те са се проявили преди обвинението, както и че незаконното обвинение не е причинило прекратяване на трудовото му правоотношение. Неправилно обаче, въззивният съд е приел, че повдигнатото обвинение е във връзка със службата на ищеца- "началник товарна гара". Напротив, видно е от обвинителния акт, както и от мотивите към оправдателната присъда, че ищецът към момента на извършеното деяние, за което е обвинен, не е изпълнявал служба на ж. п. гарата, а е имал частна фирма, като обвинението му е за престъпление от общ характер- за това, че чрез наблюдение е осигурявал непосредствените извършители на кражбата, и за това, че е предоставил склад за съхранение на откраднатите телевизори и е участвал при разпределението им. Необосновано е прието от въззивния съд, че спрямо ищеца през цялото време на процеса е била взета мярка за неотклонение "подписка". Напротив, от данните по наказателното дело, а и ищецът не твърди обратното в исковата молба, е видно, че спрямо ищеца не е била определена мярка за неотклонение. Като е приел, че обвинението е повдигнато във връзка с изпълнение на службата на ищеца, за която служба обществото има завишени критерии за моралните качества на заемащия длъжността, поради което неоснователно обвинените за злоупотреба със служебно положение търпят по- големи по размер морални вреди, въззивният съд е постановил едно неправилно и необосновано решение, което следва да се отмени частично. По съществото на спора настоящият състав на ВКС намира, че сумата от 18 000 лв. е достатъчна да компенсира болките и страданията на ищеца, причинени от незаконното обвинение. Безспорно е установено по делото, че на 28.01.2009 г. ищецът е привлечен като обвиняем по ДП № 33/2009 г. на описа на ВОП – Пловдив за престъпление по чл. 195, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3, т. 4 предл. 1 и предл. 2 вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК – за това че на 30-ти срещу 31-ви юли 2006 г., заедно и с други лица в съучастие помежду си, са отнели 53 броя 27-инчови телевизори " Д. " от влакова композиция, намираща се на седми гаров коловоз на жп г. С., с намерение противозаконно да ги присвоят, като кражбата е в големи размери. На 28.12.2010 г. отново е привлечен като обвиняем по същото досъдебно производство – поради частично прекратяване на наказателното производство по отношение на един от обвиняемите. На 12.05.2011 г. от ВОП – Пловдив е внесен обвинителен акт в РС – Свиленград и образувано нохд № 383/2011 г. по описа на този съд. Съдебното производство е протекло в пет заседания и е приключило с оправдателна присъда № 550/14.11.2011 г., която е потвърдена от ОС – Хасково по негово нохд № 703/2011 г. и е влязла в сила на 31.01.2012 г. Впоследствие – по искане на Главния прокурор на РБ за възобновяване на нохд № 383/2011 г. по описа на РС – Свиленград по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 вр. ал. 3, т. 2 от НПК е образувано наказателно дело № 1478/2012 г. на ВКС, II н. о., по което с Решение № 462/19.4.2013 г. е отменена постановената по нохд 383/2011 г. на РС - Свиленград оправдателна присъда № 550/14.11.2011 г., нохд № 383/2011 г. е възобновено и върнато за разглеждане от друг състав на съда. Поради самоотводи на всички съдии от състава на РС – Свиленград делото е изпратено за разглеждане на РС – Харманли и образувано нохд № 690/2013 г. Във второто съдебно заседание по делото съдът го е прекратил – като е приел да са налице данни за извършено деяние по чл. 321 вр. чл. 93, т. 20 от НК, и го е изпратил на Специализирана прокуратура. С Постановление от 10.05.2014 г. на прокурор от Специализираната прокуратура е отказано досъдебното производство да бъде прието по компетентност - поради липса на данни за извършено престъпление от общ характер от компетентността на Специализираната прокуратура, и материалите по делото са изпратени на РП – С. за внасяне на обвинителен акт. Обвинителен акт е внесен от РП – С. в РС – Свиленград и по него е образувано нохд № 795/2014 г. По това дело са проведени петнадесет съдебни заседания в периода март 2015 г. – октомври 2017 г., като на последното заседание от 18.10.2017 г. е постановена оправдателна присъда. Същата е протестирана от Прокуратурата, образувано е въззивно нохд № 343/2018 г. по описа на ОС – Хасково, приключило с връщане на делото на РС – Свиленград и същото преобразувано под № 583/2018 г. на РС – Свиленград. Нохд № 583/2018 г. на РС – Свиленград е протекло в 7 съдебни заседания / проведени в периода декември 2018 г. – май 2019 г. / и приключило с оправдателна Присъда № 29/09.05.2019 г. По протест на Прокуратурата срещу тази присъда е образувано внохд № 399/2019 г. по описа на ОС - Хасково, по което е постановено окончателно Решение № 124/7.10.2019 г. и оправдателната присъда е влязла в сила на 7.10.2019 г. Така обща продължителност на наказателното преследване – досъдебна и съдебна фаза, от 10 години и 8 месеца. При тези данни, настоящият състав намира от правна страна, че ищецът е бил незаконно обвинен в тежко умишлено престъпление, за което се предвижда наказание "лишаване от свобода". Производството по делото е продължило в неразумен срок, тъй като развитието на производството в 4-първоинстанционни и 3-второинстанционни дела, поради възобновяване заради немотивираност на присъда, отмяна на неправилна първоинстанционна присъда и връщане на делото за ново разглеждане, самоотвод на всички съдии от районния съд, изпращане на делото на Специализираната прокуратура и връщането му, многократното отлагане на делото, но не по причина у ищеца, са все обстоятелства, които обуславят неразумния срок на неоснователно образувано наказателно производство срещу ищеца. Медийната разгласа на наказателното производство е продължила през целия период. Безспорно е, че през цялото време ищецът е търпял неоснователно процесуална принуда, накърнени са му основни граждански права като неприкосновеност, право на чест, достойнство и право на добро име. Страхът от осъждане, който е изпитвал ищеца, е бил основателен, интензивен и продължителен, тъй като на досъдебното производство един от обвиняемите е направил неистински самопризнания и лъжливи обвинения срещу ищеца за съучастие. От друга страна, срещу ищеца не е била взета мярка за неотклонение, не е установено да се е влошило здравословното му състояние, следствие от незаконното обвинение, не е повлияно на трудовата му дейност, обвинението срещу ищеца не е във връзка с изпълнение на държавна служба, пет от дванадесетте статии в местния печат са за постановените в полза на ищеца оправдателни присъди. Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда (съгласно официалните данни на НСИ през 2019 г. средният общ годишен доход за едно лице възлиза на 6 592 лв., а средният общ годишен размер на разходите за едно лице за същата година е 6 214 лв.), настоящият съдебен състав намира за справедливо по размер обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумата от 18 000 лв.. В подкрепа на решението е и установената съдебна практика по сходни случаи (напр. решение № 60251/21 г. на ІV ГО). Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО