Решение № 7312 от 29.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4884/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. А. С., гражданин на Сирия, подадена чрез адв. П. Николаев против решение № 8278 от 01.03.2026 г., постановено по адм. дело № 1355/2026 г. по описа на Административен съд – София-град. С касационната жалба са изложени съображения за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение и отмяна на обжалвания административен акт. Ответникът – началник на отдел „Миграция“ при СДВР, не изразява становище по делото. Представителят на Върховна касационна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав на четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от легитимирано лице в законоустановения срок. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна поради следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд – София-град е била заповед с рег. № 5392 ПАМ-51 от 20.01.2026 г. на началник на отдел „Миграция“ при СДВР, с която на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 от ЗЧРБ М. А. С. е принудително настанен в Специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) при дирекция ‚Миграция“. С решение по делото административният съд е отхвърлил жалбата срещу посочения административен акт. За да постанови този резултат, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е счел, че оспорената заповед съответства на материалния закон. Анализирайки фактическата обстановка и наличните доказателства по делото, първоинстанционният съд е достигнал до извод за законосъобразност на заповедта. По отношение на наличието на подадена последваща молба за закрила по смисъла на ЗУБ, съдът е извел, че същата не е била факт към момента на издаване на обжалваната заповед, а е подадена повече от две седмици след подаването на жалбата. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 67, ал. 1 и ал. 2 от ЗУБ, съгласно която приложената принудителна мярка „връщане до страна на произход“ не се привежда в изпълнение до приключване с влязло в сила решение на производството по предоставяне на убежище и наложената мярка се отменя при придобиване от чужденеца на съответния статут по закона. Следователно, производството по чл. 67, ал. 1 от ЗУБ е самостоятелно и не се отразява върху законосъобразността на заповедта за налагане на ПАМ и тази за обезпечаването й, а само евентуално върху нейното изпълнение. Обжалваното решение е правилно. Изводите на касационния жалбоподател за неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост са неоснователни. В обжалваното решение е налице подробно изложение относно установените по делото фактически положения, релевантни за спора. Съдът е събрал необходимите за правилното решаване на спора доказателства, анализирал ги е в тяхната взаимна връзка, във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е обосновал правните си изводи, които изцяло се споделят от настоящия състав. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК с настоящото решение се прави препращане към мотивите на първоинстанционния съд. Твърденията в касационната жалба са пространни и бланкетни, не са подкрепени с достатъчно доводи, но за яснота следва да бъде посочено следното: На първо място следва да се отбележи, че действително съществува разлика между принудителните административни мерки и обезпечителните мерки. Първите се прилагат с цел преустновяване и предотватяване на административни нарушения, както и с превантивна цел. Такива ПАМ са регламентирани в чл. 39а от ЗЧРБ, конкретно в настоящото производство се касае за приложеното спрямо жалбоподателя „връщане в страна на произход“. Производството по прилагането на въпросната ПАМ е отделно и е завършило с издаването на заповед с рег. № 5382з-460 от 20.08.2024 г. на началника на сектор „Миграция“ при ОДЗМВР – Бургас. За да не бъде осуетено прилагането на въпросната ПАМ, законодателят е предвидил възможност за обезпечаване посредством мерките, изброени в чл. 44, ал. 5 от ЗЧРБ. Тези обезпечителни мерки служат за гарантиране спазването на приложените ПАМ, ако са налице предпоставките за прилагането им. А тези обезпечителни мерки, от своя страна, се отменят, когато на чужденеца е предоставено убежище или международна закрила. Но това производство е отделно и не се влияе от настоящото производство по обжалване на първоинстанционното решение, предмет на чиято проверка е била заповед за настаняване в СДВНЧ. Затова и първоинстанционният съд правилно е счел, че последващата молба за закрила, подадена от М. С., следва да бъде преценена от директора на Дирекция „Миграция“ с оглед на това дали няма сериозни основания да се предполага, че чужденецът е подал молбата за закрила единствено с цел да забави или да затрудни изпълнението на наложената спрямо него принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 или т. 3 от ЗЧРБ. Това не представлява „прехвърляне на топката“, каквито са твърденията на касационния жалбоподател, а спазване на законосъобразното протичане на административния процес. В първоинстанционното производство, а в последствие и с касационната жалба, не са представени доказателства в подкрепа на твърденията на жалбоподателя, че работи по трудов договор и има сключен наемен договор на адрес в гр. София, на който пребивава. При така установените факти, не може да бъде обусловено приложението на други по-леки мерки по смисъла на чл. 15, пара. 1 от Директива ЕО 2008/115/ЕО. Останалите твърдения в касационната жалба касаят общото несъгласие на касатора с изводите на първоинстанционният съдебен състав, както и пространни оплаквания, насочени към обстоятелства, свързани с възможността за предоставяне на бежански или хуманитарен статут, които са предмет на разглеждане в друго производство. Дори твърдените факти и обстоятелства да бяха релевантни за настоящия спор, те остават неподкрепени с доказателства (например твърдението за утежнено положение в страната по произход – Сирия, както и разгледаните по-горе твърдения за наличието на трудово правоотношение и наличие на жилище в гр. София). Съдебният акт на Административен съд – София-град е надлежно и подробно обоснован. Следва да бъде изцяло споделен извода, че при постановяване на оспорената пред настоящата съдебна инстанция заповед с рег. № 5392 ПАМ-51 от 20.01.2026 г. на началник на отдел „Миграция“ при СДВР, с правно основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 от ЗЧРБ, не са допуснати нарушения на материалния закон, нито съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 пр. 2 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение