Решение № 1345 от 23.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5909/2007 г.

Решение № 1345 от 23.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5909/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по чл. 218и, вр.чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.), вр.§ 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК от 2007 г. Образувано е по касационна жалба на С. Р. Н. от гр. Б. и И. А. Н. от гр. С. срещу решение № 254 от 11.07.2007 г. по гр.д. № 597/2006 г. на Софийския окръжен съд. В жалбата е изложено оплакване за недопустимост на въззивното решение по чл. 108 от ЗС, като постановено по недопустим иск, доколкото не били налице реституционни права на ищците. Развива се довод, че мотивите на определението по адм.д. № 489/93 г. на СОС и на потвърждаващото определение по адм.д. № 5811/93 г. на ВС били задължителни за въззивната инстанция. Освен това е изложено оплакване за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение по чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.), в резултат на което въззивният съд достигнал до погрешен извод, че процесната сграда не е имала жилищен характер, а оттук неправилно е прието, че е продадена по реда на ПМС № 60/75 г. и попада в приложното поле на ЗВСВНМРСА. Не било обсъдено и възражението за изтекла в полза на ответниците придобивна давност. Съдът неправилно отхвърлил и възражението за подобрения, въпреки събраните по делото доказателства за неговата основателност. Ответниците в производството Д. П. Т., П. Д. Т., Е. Х. П. и Ц. Х. Й. оспорват жалбата. Подробни доводи излагат в писмено становище. Третото лице-помагач - С. а. к., представлявана от адв. Г, изразява становище за основателност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на II г.о., счита жалбата за процесуално допустима, а разгледана по същество - частично основателна. Съображенията за това са следните: С обжалваното решение, постановено при повторно разглеждане на делото от въззивния съд при условията на чл. 218з от ГПК (отм.), след отменително решение № 229 от 1.06.2006 г. по гр.д. № 2924/2004 г. на ВКС - IV ГО, Софийският окръжен съд е отменил решение № 102 от 8.12.2003 г. по гр.д. № 318/2001 г. на Ботевградския районен съд и е уважил субективно съединените искове по чл. 108 от ЗС - осъдил е И. А. Н. и С. Р. Н. да предадат на Ц. Х. Й., Е. Х. П., П. Д. Т. и Д. П. Т. владението на следния недвижим имот: втори етаж от двуетажна сграда, застроена на 146 кв.м., находяща се в гр. Б., ул."България" № 1, състоящ се от седем стаи, свързани с общо фоайе, самостоятелен вход - стълбище, обслужващо втори етаж, заедно с цялото таванско помещение и избено помещение в северозападната част на сградата и дворното място, в което е построена сградата, съставляващо имот пл. № 1243 от кв.87 по регулационния план на гр. Б.. Със същото решение е отхвърлено възражението на ответниците за прихващане на сумата 18 585 лв. - стойност на извършени от тях подобрения върху имота, както и възражението им за право на задържане. Въззивният съд е приел, че по силата на чл. 1 от ЗВСВНМРСА, при изпълнение на предвидените в закона предпоставки, на ищците, като наследници на Д. Т., б. ж. на гр. Б. е възстановена собствеността върху описания имот още през 1992 г. Към момента на влизане в сила на ЗВСВНМРСА, собственик на имота е била С. окръжна а. к., която с приемане на Закона за адвокатурата се е вляла в САК. Въпреки многократните покани на ищците към САК да им предаде владението върху имота, това не е станало, като през 2001 г., след проведен търг, имотът е продаден от САК на първия от ответниците. Направен е извод, че ответниците владеят неоснователно имота на ищците, поради което предявеният срещу тях ревандикационен иск следва да бъде уважен. По основния спорен въпрос - дали процесният имот е имал жилищен характер или е представлявал канцеларии, а оттук - по кой ред е бил продаден през 1979 г. от бившите собственици - ЗСГ или ПМС № 60/75 г. и съответно - дали са настъпили предпоставките за реституцията му, въззивният съд се е съобразил с указанията на ВКС, дадени с посоченото отменително решение. Обсъдени са писмените и гласните доказателства за характера на процесния имот от построяването му в началото на ХХ век, до 1978 г., когато е издаден констативен нотариален акт за него и е прието, че той не е имал жилищен характер. Текстовото оформяне в констативния нотариален акт, в който имотът е описан като жилищен, не променя предназначението на етажа и няма доказателствена стойност. Оттук е направен извод, че продажбата на имота през 1979 г. е извършена по реда на ПМС № 60/14.05.75 г. за изкупуване на магазини, работилници, складове и ателиета и съответно - че имотът попада в приложното поле на ЗВСВНМРСА. Възражението за подобрения е отхвърлено с мотив, че не е доказано те да са извършени от ответниците. Решението е валидно, процесуално допустимо и правилно като резултат в частта по иска с правно основание чл. 108 от ЗС. Неоснователно е оплакването в касационната жалба за недопустимост на въззивното решение, като постановено по недопустим иск, предявен от лица, които не са носители на спорното материално право. Искът е по чл. 108 от Закона за собствеността. В исковата молба са въведени твърдения, че ищците са собственици на процесния имот въз основа на продажба по ПМС № 60/75 г. и възстановяване на собствеността по реда на ЗВСВНМРСА, като ответниците го владеят без основание. Тези твърдения, свързани с петитум по чл. 108 от ЗС, сочат на един допустим иск, предявен от лица, които твърдят, че са носители на спорното материално право. Твърденията обуславят наличието на процесуална легитимация на ищците, която е положителна предпоставка за допустимост на иска. Принадлежността на спорното материално право се проверява в съдебния процес, като липсата на материална легитимация не води до недопустимост на претенцията, а само до неоснователност на иска. Освен това - определенията на административния съд, на които се позовават жалбоподателите, са по допустимостта на инициирано от ищците административно производство за възстановяване на собствеността върху спорния имот и изразеното становище на съда в мотивите на тези определения за липса на предпоставки за възстановяване на собствеността не само не прегражда пътя на исковия процес, но и не е задължително за гражданския съд, който разглежда спора за собственост. Неоснователно е и оплакването за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение при преценка на доказателствата по делото. Спори се дали процесният недвижим имот към 1979 г. е имал жилищен характер, или е представлявал обект по ПМС № 60/75 г. и съответно - дали извършената продажба от 1979 г. е по реда на чл. 15 от ЗСГ, като продажба на жилище, или по посоченото ПМС № 60/75 г. Спорът е от съществено значение за правата на ищците, тъй като жилищните имоти, продадени по реда на чл. 15 от ЗСГ (отм.), не подлежат на реституция, за разлика от продадените по реда на ПМС № 60/75 г. магазини, работилници, складове и ателиета. Доказателствата по делото по този спорен въпрос съдържат известни противоречия, които обаче правилно са преценени от въззивния съд и като краен резултат е правилен фактическият извод, че имотът никога не е имал жилищен характер. В издадения позволителен билет № 5/24.06.1933 г. в полза на наследодателя на ищците Д е вписано, че му се позволява да построи двуетажен дюкян удостоверение № 1854/15.03.35 г. на Ботевградското околийско управление, свързано с показанията на свидетелката Н сочи, че процесният етаж се е използвал за хотел, но не и за жилищни нужди. Етажът се е ползвал през годините и за административни нужди на БНБ, ДСК, БКС, а впоследствие - и от адвокатския колектив /показанията на св. Г св. Василева, свързани и с писмените доказателства в същия смисъл/. Към момента на продажбата от 1979 г., наемател на втория етаж от сградата е била адвокатската к., която го е изкупила. На етажа не е имало кухненско помещение към момента на процесната продажба, както и преди това, а съгласно техническите изисквания по благоустройствените закони, кухнята е задължителен елемент на едно жилище. Обстоятелството, че в констативния нотариален акт от 1978 г. сградата е описана като жилище, а вторият етаж - като състоящ се от седем стаи с общ хол и самостоятелен вход /стълбище/, не придава жилищен характер на обекта, както правилно е приел въззивният съд. Такъв характер не му придава и начинът на описанието на обекта в различните документи, издадени от ГНС Ботевград по повод продажбата му на САК. В едни от документите сградата е описана като жилищна /обявление № 1 от 21.04.75 г. за продажба по реда на раздел II от ЗСГ, протокол от 26.03.75 г. на комисията по чл. 34, т. 1 от ППЗС и др./, а в други - като административна - заповедите на инспектор "Ж", обявлението за продажба от 21.04.75 г., в частта му за втория етаж от сградата; заповед № 200 от 16.08.76 г. на председателя на ИК на ГНС и др. От значение е не начинът на описание на сградата и конкретно - на втория етаж в изброените документи, а фактическото положение - че на етажа няма и не е имало кухня и че той винаги се е ползвал за нежилищни нужди от различни наематели. От значение е също, че е изкупен от адвокатската к. за осъществяване на а. практика, а не за жилищни нужди. Законосъобразен е изводът на въззивния съд, че ищците се легитимират като собственици на процесния имот по силата на реституционна норма - чл. 1 от ЗВСВНМРСА, при изпълнение на условията на текста за възстановяване на собствеността - връщане на получената продажна цена. Имотът е бил продаден през 1979 г. от бившите собственици на ОС на Адвокатска к. София, като процедурата е започнала по реда на чл. 11, ал. 4 от ЗСГ (отм.), вр. чл. 15 и сл. от ЗСГ, след подадена от собствениците молба за изкупуването му и изготвяне на обявление по чл. 19, ал. 2 от ЗСГ. След влизане в сила на ПМС № 60/75 г. продажбата е продължила по този ред, съгласно принципната възможност на чл. 12 от Инструкция № 1592/75 г. за изкупуване на магазини, работилници, складове и ателиета - издадена е заповед № 52 от 08.04.77 г. на председателя на ИК на ГНС, определяща купувача и цената, заповедта е одобрена от председателя на ИК на ОНС - чл. 5 и чл. 6 от ПМС № 60/75 г., като продажбата е извършена във форма на нотариален акт, съгласно изискванията на чл. 17, ал. 2 от цитираната инструкция. Двете процедури за продажба на магазини, работилници, складове и ателиета, собственост на граждани - тази по чл. 11, ал. 4, вр. чл. 15 и сл. от ЗСГ (отм.) и тази по ПМС № 60/75 г. са съществували паралелно. Общото между тях е това, че се продават нежилищни имоти, собственост на граждани, които впоследствие са обект на реституция - продадените по реда на ПМС № 60/75 г. се възстановяват на основание чл. 1 от ЗВСВНМРСА, а тези по чл. 11, ал. 4, вр.чл. 15 и сл. от ЗСГ (отм.) - на основание чл. 10 от ЗВСОНИ, който разширява приложното поле на ЗВСВНМРСА. В настоящия случай собствеността е възстановена с изпълнение на условието на чл. 1 от ЗВСВНМРСА - връщане на получената продажна цена. Неоснователно е и оплакването на жалбоподателите, че съдът не е разгледал възражението им за придобиване на собствеността върху имота по давност. Такова възражение те не са правили. На придобивна давност се е позовало третото-лице помагач - САК София, в съд.заседание на 20.11.2006 г. при повторното разглеждане на делото от въззивния съд. Тъй като от момента на възстановяване на собствеността - 15.07.1992 г., когато ищците са изпълнили условието на чл. 1 от ЗВСВНМРСА да върнат получената продажна цена на имота, до момента на продажбата му на ответниците с нот.акт № 2, т.I-в, рег. № 23, дело № 2/2001 г. от 10.01.2001 г. не са изтекли необходимите по чл. 79, ал. 2 от ЗС десет години на недобросъвестно владение, не може да се приеме, че праводателят на ответниците С е придобил собствеността на имота по давност. Закупувайки имота от несобственик, ответниците също не са могли да придобият собствеността. В частта, с която въззивният съд се е произнесъл по възражението за подобрения върху процесния имот, касационната жалба е частично основателна. Възражението е направено своевременно в производството пред първата инстанция и включва следните суми: 3000 лв. за ремонт на покрива на сградата; 1040 лв. за ремонт на банята; 1100 лв. ремонт на врати; 1250 лв. ремонт на таван; 680 лв. ремонт на под; 500 лв. - за поставяне на 4 бр. електромери; 325 лв. - за 1бр. електротабло; 680 лв. за електрическа инсталация или общо 18 585 лв. Част от тези подобрения са установени по основание с показанията на свидетеля В, дадени в първоинстанционното производство, които въззивният съд не е обсъдил в нарушение на процесуалните правила. Свидетелят е установил, че ответниците са правили ремонт на покрива на сградата; частичен ремонт на тавана; подновяване на ел.инсталацията; поставяне на 4-5 нови електромера; частичен ремонт на ВиК; подмяна на всичко в тоалетната, поставяне на водомер, поставяне на нова врата на една от стаите, както и на балатум в същата стая и във фоайето, облицоване на всички врати с кожа. Останалите подобрения са правени от САК София и за тях претенцията е неоснователна. Разноските, които ответниците са направили за изброените от свидетеля подобрения и които могат да претендират съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗВСВНМРСА, възлизат на сумата от 6482,92 лв., от които 1918 лв. за ремонт на покрива; 1036 лв. за ремонт на тоалетната; 901 лв. - частичен ремонт на тавана; 201 лв. за ел.табло; 131 лв. за електромери; 1546 лв. за ел.инсталация, 94,14 лв. за подмяна на дървена врата, 655,78 лв. за тапициране на вратите. Тъй като производството по настоящото дело е по чл. 218и от ГПК (отм.), спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция, като сумата от 6482,92 лв. се присъди на ответниците. В останалата част възражението е неоснователно и следва да се остави в сила отхвърлителното въззивно решение. Решението следва да се остави в сила и в частта, с която е отхвърлено възражението за право на задържане. Съгласно чл. 2, изр.2 от ЗВСВНМРСА, ответниците нямат право на задържане на имота. Водим от изложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр.2, пр.2 от ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на II ГО,