Решение № 865 от 23.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 12120/2016 г.

Решение № 865 от 23.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 12120/2016 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Наталия Марчева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на процесуалния представител на министъра на вътрешните работи срещу решение № 9459 от 04.08.2016 г., постановено по адм. д. № 1442/2015 г. по описа на Върховния административен съд, пето отделение. Релевирани са оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на съдебния акт и потвърждаване на заповед рег. № 8121К-2971 от 12.12.2014 г. на министъра на вътрешните работи. Ответникът - А. Т. И., чрез пълномощника си адвокат В. С., във възражение от 30.09.2016 г. и в съдебно заседание, поддържа теза за неоснователност на касационната жалба и моли оспореното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. С решение № 9459 от 04.08.2016 г., постановено по адм. д. № 1442/2015 г., решаващият на Върховния административен съд, пето отделение е отменил заповед рег. № 8121К-2971 от 12.12.2014 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 204, т. 1, чл. 194, ал. 2, т. 2, чл. 197, ал. 1, т. 4 и чл. 201, ал. 1, т. 3, предложение първо ЗМВР на А. Т. И. е наложено дисциплинарно наказание "забрана за повишаване в длъжност за срок от една година". Настоящият петчленен състав на Върховния административен съд изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд относно липсата на съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на процесната заповед, но намира изводите по приложението на материалния закон за неправилни по следните съображения: Съдът е приел, че не е установено, че държавният служител И. е извършил описаните в заповедта нарушения, поради което неправилно по отношение на него са били приложени материалноправните норми на чл. 200, ал. 1, т. 11 и чл. 201, ал. 1, т. 3 ЗМВР. От данните по делото се установява, че към периода на извършените нарушения А. Т. И. е изпълнявал длъжността ВПД началник на отдел "Криминална полиция" към Главна дирекция "Национална полиция" МВР, а К. М. Р., по това време е разузнавач в сектор 01 "ПЛЛ" при ОКП -ГДНП, е бил негов подчинен. В периода от 21.11.2013 г. до 04.09.2014 г. Р. е извършил шест дисциплинарни нарушения, посочени в справка рег. № RB202016-001-07/02-112 от 30.10.2014 г. На лист 73 от първоначалното дело се съдържа специфична длъжностна характеристика на длъжността началник на отдел "Криминална полиция" към Главна дирекция "Национална полиция", рег. № У-49947 от 05.09.2012 г., изготвена от И., в която изрично е посочено, като едно от основните длъжностни права и задължения това, да организира, ръководи и контролира цялостната дейност на отдела, като се съобразява с нормативните документи и ръководството на ГДНП и МВР. От този текст на длъжностната характеристика във връзка с останалите се налага извода, че на държавния служител е възложено цялостно ръководство и контрол на поверения му отдел, като конкретните служебни действия се извършват по негова преценка, в пределите на длъжностната характеристика и посочена нормативна уредба, но те не трябва да допускат резултат като осъществените от Р. нарушения. Ето защо не се споделят мотивите на тричленния състав на ВАС, които са в смисъл, че извършените от Р. дисциплинарни нарушения не могат да бъдат вменени във вина на жалбоподателя, тъй като в заповедта не са посочени в какви конкретни действия на И. е следвало да се изрази контрола върху конкретния служител, за да не допусне последния извършването на нарушения. Тези изводи на съда не кореспондират с цитираната длъжностна характеристика и не отчитат ръководния, организационен и контролен характер на заеманата длъжност. От специфичната длъжностна характеристика рег. № У-49959 от 05.09.2012 г., става ясно, че длъжността "Разузнавач VI-I", която Р. е изпълнявал в сектор 01 "Престъпления против личността" е към поверения на жалбоподателя по първоначалното дело отдел "Криминална полиция" към ГД "Национална полиция". Предвид така изложените по-горе в тези мотиви основни длъжностни права и задължения на И., без значение е и факта, че Р. е бил подчинен и на началника на сектор "Престъпления против личността" към този отдел. Следователно правилно административния орган е приел, че е налице неизпълнение на служебни задължения, което е нарушение на служебната дисциплина и е приложил нормите на чл. 224, ал. 2, т. 2 ЗМВР (отм.), чл. 227, ал. 1, т. 11, предложение второ ППЗМВР (отм.), чл. 194, ал. 2, т. 2 и чл. 200, ал. 1, т. 11ЗМВР. Неправилно е и приетото от съда по пункт втори от заповедта, че изложеното в нея, че И. не е извършил оценка на наличната в докладната записка на Р. информация и не е установил липсата на аргументи, обясняващи продължаването на работата по ППО-С с рег. № 19210/4.10.2013 г., а е следвало да даде указания и предприеме действия за прекратяване на СРС, не сочи на нарушение, изразяващо се в неизпълнение на служебни задължения. От даните по делото се установява, че по отношение на конкретно лице са прилагани четири СРС в периода 21.11.2013 г. - 24.03. 2014 г., въз основа на дадено разрешение. Водещият преписката К. Р., въпреки че е констатирал липсата на информация, представляваща оперативен интерес, с докладна записка рег. № 01-857 от 22.01.2014 г., е предложил експлоатацията на СРС да продължи, което е съгласувано с жалбоподателя. Това означава, че последният е одобрил, от нивото на своята компетентност, продължаването на използването на СРС за периода от 24.01.2014 г. до 24.03.2014 г. В тази връзка правилно административния орган е приел, че с това свое действие, И. не е изпълнил служебните си задължения, визирани в длъжностна характеристика рег. № У-49947 от 05.09.2012 г. методически да ръководи оперативно-издирвателната дейност в съответствие с нормативните документи, регламентиращи работата и използването на СРС, както и да взема лично участие при случаи с фактическа и правна сложност при провеждането оперативно-издирвателни мероприятия. Разпоредбата на чл. 21, ал. 2 Закона за специалните разузнавателни средства (ЗСРС) предвижда, че само в случай на необходимост срока по ал. 1 може да бъде продължен по реда на чл. 15. При проведеното административно производство е било установено, че в периода от 24.01.2014 г. до 24.03.2014 г., без да е била налице оперативна необходимост и целесъобразност, спрямо обект по ППО-С рег. № 19210 от 04.10.2013 г., е експлоатирано СРС по оперативен способ "подслушване". Съгласно чл. 6 ЗСРС при подслушването, чрез използване на технически средства, слухово или по друг начин се усвоява устна, телефонна или електронна комуникация на контролирани лица. В чл. 1, ал. 2 ЗСРС изрично е казано, че при използването на специалните разузнавателни средства временно се ограничават неприкосновеността на личността и жилището и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения. В решение № 1 от 10.II.1998 г. на КС на РБ по конст. д. № 17/97 г. е прието, че "Конституцията признава и защитава неприкосновеността на личния живот на гражданите (чл. 32), на жилището (чл. 33), на свободата и тайната на кореспонденцията и другите съобщения (чл. 34)., но не ги абсолютизира. Освен това в чл. 57, ал. 2 от Конституцията се съдържа едно общо положение за всички права на гражданите, което не допуска злоупотреба с тях при упражняването им по начин, който накърнява права или законни интереси на други. По смисъла на чл. 57, ал. 2 от Конституцията при злоупотреба с право самото упражняване на правото престава да бъде позволено и да бъде защитимо, така, че ограничаването на посочените конституционни права чрез използване на СРС става позволено. " В случая не е било позволено използването на СРС от 24.01.2014 г. до 24.03.2014 г., тъй като не са били налице оперативна необходимост и целесъобразност, спрямо обект по ППО-С рег. № 19210 от 04.10.2013 г. за експлоатирано СРС по оперативен способ "подслушване". Д. И. не от кръга на лицата по чл. 13 и от структурите по чл. 20, ал. 1 ЗСРС, които имат право да искат използване на специални разузнавателни средства, продължаване на това използване и служебно да прекратява о използването им. Но с поведението си той има лична вина за продължилото незаконно подслушване, тъй като от нивото на своята компетентност, на определен етап от изготвяне на искането за продължаване на подслушването, той е одобрил това продължаване, с което са нарушени законни права на подслушваното лице. При това положение правилно административнонаказващият орган е приел, че държавният служител е извършил дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 224, ал. 2, т. 2 ЗМВР (отм.), поради което и на основание чл. 228, ал. 1, т. 3, предложение първо ППЗМВР (отм.) и чл. 201, ал. 1, т. 3 ЗМВР е наложено дисциплинарно наказание "забрана за повишаване в длъжност за срок от една година". Последното отговаря на тежестта на дисциплинарните нарушения и формата на вината. След като има налице незаконно подслушване, нарушение което накърнява конституционни права, то е необходимо отговорността да бъде понесена от виновните за този резултат длъжностни лица, съобразно вината им, с оглед мястото им в служебната йерархия и за неизпълнението на служебните им задължения на това място. В противен случай не може да бъде постигната законовата превенция за недопускане на незаконно подслушване, което само по себе си е противоправно. По изложените съображения се приема, че изводите на тричленния състав на Върховния административен съд, че И. не е извършил вменените в заповед № 8121К-2971 от 12.12.2014 г. дисциплинарни нарушения, не кореспондира с доказателствата по делото и посочените в тези мотиви норми на материалния закон. Ето защо постановеното решение следва да бъде отменено и вместо него съответно постановено ново решение, с което жалбата да се отхвърли. Предвид изхода на спора разноски в полза на ответника не се дължат. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав, Втора колегия,