Решение № 8378 от 6.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 5411/2016 г.

Решение № 8378 от 6.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 5411/2016 г., VIII о., докладчик съдията Мария Радева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на "А." ЕООД, чрез процесуалния си представител адвокат С. срещу Решение № 666/5.04.2016 г., постановено по адм. дело № 2905/2014 г. по описа на Административен съд - П., с което е отхвърлена жалбата му срещу Ревизионен акт № 161401483 от 26.06.2014 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - П., потвърден с Решение № 929 от 19.09.2014 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. П., към Национална агенция по приходите, с който за отчетни периоди м. ноември 2011 г., м. юни 2009 г., месец август 2010 г. и от месец април 2011 г. до м. февруари 2012 г., на "А." ЕООД е отказано право на данъчен кредит в общ размер на 82407,97 лв. и са определени лихви за просрочие в общ размер на 20687,52 лв., по фактури, издадени от "И. Е." ЕООД, "К. - Ф." ЕООД и "Х." ЕООД, с предмет на доставките дизелово гориво и извършени транспортни услуги. От изложеното в касационната жалба, може да се извлече заключение, че касаторът поддържа становище за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли касационната инстанция да отмени атакуваното решение, като вместо него постанови друго, по съществото на спора, с което да отмени обжалвания РА, ведно с присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП"- гр. П., в отговор на касационната жалба, изразява становище за неоснователност на последната, претендира юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбата, правилността на решението на релевираните касационни основания и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК прие за установено следното: Касационната жалба е подадена от страна по делото, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество тя е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - П. е отхвърлил жалбата на "А." ЕООД, Решение № 666/5.04.2016 г., постановено по адм. дело № 2905/2014 г. срещу Ревизионен акт № 161401483 от 26.06.2014 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - П., потвърден с Решение № 929 от 19.09.2014 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. П. при ЦУ на НАП,, с който за отчетни периоди м. ноември 2011 г., м. юни 2009 г., месец август 2010 г. и от месец април 2011 г. до м. февруари 2012 г., на дружеството е отказано право на данъчен кредит в общ размер на 82407,97 лв. и са определени лихви за просрочие в общ размер на 20687,52 лв., по фактури, издадени от "И. Е." ЕООД, "К. - Ф." ЕООД и "Х." ЕООД, с предмет на доставките дизелово гориво и извършени транспортни услуги. За да обоснове формирания краен правен извод за неоснователност на релевираната жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. За да постанови това решение, съдът е приел, че с РА законосъобразно е отказано право на данъчен кредит по доставките на дизелово гориво. Съдът е приел, че спорният по делото въпрос е свързан с реалното извършване на доставките. Според органите на приходната администрация, изводът за липса на осъществени доставки се основава общо на констатациите, че в хода на ревизионното производство, представените писмени доказателства, не съдържат несъмнени данни за фактически извършен превоз на горива и селскостопанската продукция. Съдът правилно е разпределил доказателствената тежест като е приел, че в тежест на ревизираното лице, претендиращо, че за него е възникнало субективното материално право на приспадане на данъчен кредит, е да установи предпоставките и условията за ползване на това право. Една от тези предпоставки е наличието на данъчно събитие, а именно прехвърляне на право на собственост върху фактурираните стоки. Липсата на данъчно събитие означава и липса на доставка, в които случаи данъкът /ДДС/ се явява неправомерно начислен. Съгласно чл. 70, ал. 5 ЗДДС правото на приспадане на данъчен кредит не възниква при неправомерно начисляване на данъка. Обжалваното решение е мотивирано, постановено е при обсъждане на всички събрани доказателства, поотделно, при преценка на доказателствената им сила и стойност, както и съвкупно. След съвкупна преценка на събраните доказателства първоинстанционният съд е възприел изводът на данъчните органи за нереалност на доставките и оттам за липса на предпоставка за възникване право на приспадане на данъчен кредит. Така постановеното решение е правилно. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните, въз основа на което е направил обосновани фактически и правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция. Липсата на доказателства досежно реалността на извършените доставки на стоки и услуги, е дало основание на ревизиращия орган и съда да приемат, че не е налице хипотезата на чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС за наличие на право на приспадане на данъчен кредит по изброените в РА фактури. Правилно съдът е приел, че процесиите първични счетоводни документи, са издадени във връзка с договори за продажба на родово определени вещи - дизелово гориво и съответно за транспорт на това гориво до неговият купувач, като спора за реалност на доставките касае - представянето на необходимите за целта приемо-предавателни протоколи, разписки, сертификати за качеството на превозеното гориво, плащане по банков или касов път, както и наличието на кадрова и ресурсна обезпеченост за осъществяване на посочените по фактурите доставки. При извършения подробен анализ на събраните по делото гласни и писмени доказателства първоинстанционния съд правилно е приел, че не е доказана реалност на процесиите доставки от "И. Е." ЕООД "К.-Ф." ООД и "Х." ЕООД, досежно липсата на доказателства относно предаване и приемане на стоката, както и нейното транспортиране с посочените от РЛ превозни средства. Така транспорта на дизеловото гориво, обект на процесиите доставки, и транспорта на селскостопанската продукция съгласно представените от РЛ писмени документи е осъществен посредством товарни автомобили с рег. № РВ 78 54 ВА, рег. № СМ 75 66 АМ., рег. № СА 86 63 КТ и с рег. № СА 76 73 НТ; № СА 5142 АВ, СА 8663 КТ; като при собствениците на тези автомобили не са открити писмени гласни и писмени доказателства, че с техните автомобили са извършени посочените във фактурите транспортни услуги, както и че за тези услуги е налице плащане по банков или касов път. Нещо повече при разпитите на управителите на транспортните фирми, че не са подписвали договори за транспортни услуги и не са извършвали такива услуги на РЛ с посочените или с други транспортни средства. Въпреки, че транспортирането на стоката не е елемент на фактическия състав на чл. 68 от ЗДДС, същото е от значение за установяване реалността на доставката. Наличието на фактури, не води до извод за наличие на реалност на доставката. За целите на данъчното облагане по ЗДДС следва да са налице конкретни доказателства, че процесната доставка на стоки с реално извършена. В случая от значение е да бъде установено, дали конкретната специфична стока - дизелово гориво, което подлежи на транспортиране със специален автомобил -цистерна, действително е доставено до клиента. Именно с транспорта е свързано прехвърлянето на собствеността върху стоките, с което ЗДДС свързва момента на възникване на данъчното събитие. От събраните по делото доказателства не следва основание за се приеме, че е налице реалност на извършените доставки между "И. Е." ЕООД "К.-Ф." ООД и "Х." ЕООД в качеството им на доставчици и "А." ЕООД като получател. Нещо повече, процесните фактури са използвани от ревизираното лице за неправомерно ползване на данъчен кредит, което от своя страна генерира загуби на данъчни приходи в бюджета. Данните по делото носят информация за наличие на противоправно поведение целящо данъчна злоупотреба. При установената правна и фактическа обстановка първоинстанционният съд обосновано и мотивирано е приел, че са налице обстоятелства сочещи липсата на реалност на доставките по смисъла на чл. 6 от ЗДДС и е потвърдил заключението на ревизиращият орган, че не са налице законовите предпоставки за възникване правото на приспадане на данъчен кредит на РЛ по реда на чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС. Позоваването на практиката на СЕС не освобождава данъчно задълженото лице, съобразно общият принцип за разпределение на доказателствената тежест в процеса, според който всяка страна следва да докаже осъществяването на фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици, да установи по пътя на пълно и главно доказване наличието на предпоставките за признаване правото на приспадане на данъчен кредит за съответните данъчни периоди, първата от които е осъществяването на доставката на стоката именно от посочения в договора доставчик и издател на фактурите, по които се претендира данъчния кредит. В този смисъл е и решението на СЕО по дело С-152/02. Доказателства, които да обосноват категоричен извод за реалност на процесните доставки не бяха представени и в настоящото съдебно производство. С оглед на гореизложеното, правилно е съдът е приел законосъобразност на акта на органа по приходите, тъй като не е установено наличие на доставка по смисъла на чл. 6, данъчно събитие и изискуемост на данъка по смисъла на чл. 25 от ЗДДС. О. право на приспадане на данъчен кредит е на основание чл. 69, ал. 1, т. 1, вр. чл. 68, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 6 и 25 от ЗДДС, а именно поради недоказаност реалната доставка на тези стоки. Предвид гореизложеното обжалваното съдебно решение е правилно постановено и не са налице сочените от касатора нарушения и затова следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК. При този изход на спора не се дължат разноски в полза на касатора. Такива се присъждат и в полза на ответника по касация, във връзка със заявената претенция за това и на основание чл. 161, ал. 1, изр. последно от ДОПК във връзка с чл. 8, ал. 1, т. 5 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в размер на 3560,00 лв. ? Водим от гореизложеното и в този смисъл, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,