Решение № 266 от 27.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5278/2007 г.

Решение № 266 от 27.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5278/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Марио Първанов Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "б" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. г. Н., град С., подадена от пълномощника му адвокат Л, срещу въззивно решение № 67 от 21.05.2007 г. по гр. д. № 1427/2005 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е оставено в сила решение от 20.05.2005 г. по гр. дело № 325/1998 г. на Софийския градски съд за отхвърляне иска му за обезщетение за имуществени вреди, представляващи разлика между трудовото възнаграждение и пенсията за инвалидност за периода 1.01.2003 г. - 31.01.2006 г. в размер на 4 459.75 лв. Изложени са твърдения за допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Според касатора неправилно въззивният съд е приел, че база за изчисляване на разликата между трудовото възнаграждение и пенсията, трябва да бъде брутното трудово възнаграждение, получено от работника за месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение. Касационни жалби са постъпили и от "Г" А., град С., ДП "С", град С., и "Д" Е., град С., срещу същото решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и са осъдени солидарно да заплатят на ищеца 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване "лумбална спондилоартроза", констатирано с протокол на ЦДКПЗ от 20.02.1996 г. Според касаторите неправилно въззивният съд е приел, че само те са пасивно легитимирани по иска, тъй като има данни ищецът да е работил и при други работодатели. Освен това размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е силно завишен. Жалбите са подадени в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и са процесуално допустими. Върховният касационен съд, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното: Софийският апелативен съд е отменил решение от 20.05.2005 г. по гр. дело № 325/1998 г. на Софийския градски съд в частта, с която е отхвърлен искът за сумата 20 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване и по реда на чл. 208, ал. 1 ГПК (отм.) е осъдил "Г" А., град С., ДП "С", град С., и "Д" Е., град С., да заплатят солидарно на Е. Г. Н. 20 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване "лумбална спондилоартроза", констатирано с протокол на ЦДКПЗ от 20.02.1996 г. Оставено е в сила първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за сумата 22 680.57 лв. - обезщетение за имуществени вреди от същото професионално заболяване, представляващи разлика между трудовото възнаграждение и пенсията за инвалидност за периода 19.03.1996 г. - 22.06.2007 г. Въззивният съд е приел, че е безспорно установено с протокол на ЦДКПЗ от 20.02.1996 г. и приетата по делото медицинска експертиза, че ищецът страда от професионално заболяване "лумбална спондилоартроза". Обезщетението на имуществените вреди, представляващи разлика между трудовото възнаграждение и пенсията за инвалидност, трябва да бъде определено съобразно изискванията на императивната разпоредба на чл. 228, ал. 1 КТ като база за изчисляване трябва да бъде брутното трудово възнаграждение, получено от работника за месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, а тя е с отрицателен знак - минус 7 096.18 лв. Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съобразно вида, степента и характера на увреждането, възрастта на ищеца, необратимостта на състоянието, поради което искът трябва да бъде уважен изцяло за сумата 20 000 лв. Неоснователни са доводите на касаторите - ответници, че те не са пасивно легитимирани по иска, тъй като има данни ищецът да е работил като зидаро-мазач и при други работодатели преди да бъде признато заболяването му за професионално. Съдът е бил сезиран с искове за солидарно осъждане на трима ответници. В случая твърденията на ищеца са били за наличие на така наречената "пасивна солидарност", при която двама или повече длъжници имат задължение за една и съща престация към един кредитор. Последният може да иска изпълнението и от всеки съдлъжник, а не само едновременно от всички. При изпълнение на един съдлъжник се освобождават от отговорност и останалите. Тази пасивна солидарност обаче не означава, че солидарните длъжници са задължителни другари. Тя води само до обикновено другарство, при което всеки от другарите действа самостоятелно като неговите процесуални действия и бездействия нито ползват, нито вредят на останалите, като служебното им конституиране като ответници е недопустимо. Ето защо общото предявяване на иска срещу всички работодатели на ищеца до признаване на заболяването му за професионално не е условие за допустимост на процеса. Това е така, защото наличността на еднакви спрямо всички другари факти не води до задължително другарство. В този случай еднаквото решение спрямо всички другари е само възможно, но не и задължително. Въззивният съд неправилно е приел, че при изчисляване на разликата между трудовото възнаграждение и пенсията за инвалидност съобразно изискванията на разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ като база трябва да се вземе брутното трудово възнаграждение, получено от работника за месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение. В същата разпоредба изрично е посочено, че тя се отнася само за обезщетенията по раздел III на глава Х на КТ. Същата е неприложима относно обезщетението за вреди от професионална болест по раздел I на същата глава. При определяне на подлежащата на обезщетяване разлика се взема предвид не само брутното трудово възнаграждение на работника или служителя преди увреждането, но и всички последващи изменения в него. При определяне на обезщетението в този случай следва да се вземе предвид размера на трудовото възнаграждение, което би получавал работникът за целия исков период, ако би работил като здрав на същата длъжност. В този смисъл е ППВС № 4/68 г. Съобразно приетата по делото счетоводна експертиза така изчислената разлика между трудовото възнаграждение и пенсията за инвалидност на ищеца за процесния период 1.01.2003 г. - 31.01.2006 г. е в размер на 4 459.75 лв. Въззивното решение е неправилно и в частта относно обезщетението за неимуществени вреди. По делото е безспорно установена фактическата обстановка, според която с протокол на ЦДКПЗ от 20.02.1996 г. е признат професионалният характер на заболяването на ищеца "лумбална спондилоартроза". С експертно решение на ТЕЛК от 19.03.1996 г. му е определена трета група инвалидност за същото заболяване. Впоследствие с ЕР на ТЕЛК от 27.01.2006 г. за професионалното заболяване на ищеца е определена 31 % намалена работоспособност и пенсията му за инвалидност е прекратена, считано от 1.02.2006 г. на основание чл. 96 от КСО. Въззивният съд не е преценил правилно неоспорената медицинската експертиза, приета по делото, с която са установени характерът и видът на претърпените болки и страдания. Според нея ищецът в резултат на посоченото професионално заболяване страда от болки в поясната област. Те обаче се провокират и стават особено интензивни само при извършване на по-тежка работа и при промяна на времето. Не е съобразено и безспорно установеното обстоятелство, че с ЕР на ТЕЛК от 27.01.2006 г. за професионалното заболяване на ищеца е определена 31 % намалена работоспособност и пенсията му за инвалидност е прекратена. От това следва, че от този момент има трайно подобрение на здравословното му състояние. Не е направен анализ на всички правнозначими факти, установени по делото, за да се определи правилно обезщетението за причинените неимуществени вреди. Не е съобразено изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД, поради което съдът неправилно е определил обезщетение в твърде завишен размер. Последният трябва да съответства на обществения критерий за справедливост. Ето защо на ищеца следва да бъде присъдена сума в размер на 5 000 лв., която настоящата инстанция приема, че ще обезщети претърпените от него неимуществени вреди. В останалата част до присъдения от САС размер 20 000 лв. искът е неоснователен. Посочените основания за материална незаконосъобразност налагат касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Съобразно изложеното по-горе на ищеца трябва да бъде присъдено обезщетение в размер на 4 459.75 лв. - обезщетение за имуществени вреди от професионално заболяване и 5 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди В останалата обжалвана част въззивното решение трябва да бъде оставено в сила. Съобразно изхода на спора касаторът - ищец Е. Г. Н., град С., трябва да бъде осъден да заплати деловодни разноски на касаторите - ответници както следва: на "Г" А. - 25 лв., на ДП "С" - 25 лв. и на "Д" Е. -18 лв., а последните трима - на ВКС - 756.78 лв. държавна такса. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на IV г. о.