Решение № 9640 от 2.9.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5212/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК. Подадена е касационна жалба от Изпълнителния директор на Национална агенция за приходите чрез старши юрисконсулт А. Р., против Решение 381/27.03.2024 г., постановено по административно дело 929/2023 г. по описа на Административен съд София област. Решението се оспорва в частта, отменяща Заповед 808/12.06.2023 г. на Изпълнителния директор на НАП, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от Закона за държавния служител е прекратено служебното правоотношение с А. А. М. на длъжност Директор на дирекция в ТД на НАП, Дирекция Средни данъкоплатци и осигурители. В касационната жалба се сочи неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се иска неговата отмяна и постановяване на друго, с което жалбата срещу процесната заповед да бъде отхвърлена. Касационната жалба се поддържа от юрисконсулт Ралева по съображенията, изложени в нея, като поддържа и депозирания отговор срещу подадената касационната жалба от другата страна. Втората касационна жалба е на А. А. М., чрез адвокат М. Славова и адвокат Х. Блидов, против съдебното решение, в частта му, с която е отхвърлено искането й на основание чл. 104 ЗДСл за присъждане на обезщетение от незаконното прекратяване на служебното правоотношение и в частта, с която другата страна е осъдена да заплати само част от сторените разноски. Твърди се неправилност на съдебното решение в оспорената част и на трите основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което се иска неговата отмяна, ведно със съответните последици. Касационната жалба се поддържа от адвокат Х. Блидов лично и посредством писмени бележки, като се поддържа и изготвения отговор срещу касационната жалба на насрещната страна. Представителят на Върховна прокуратура дава становище за неоснователност на касационната жалба на Изпълнителния директор на НАП и за основателност на касационната жалба на А. М.. Върховният административен съд счита касационните жалби за процесуално допустими като подадени в законово определения срок и от надлежни страни. Разгледана по същество, касационна жалба на Изпълнителния директор на Национална агенция за приходите е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред административния съд е посочената по-горе заповед, която е мотивирана с посочено правно основание чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл, а като фактическо такова е записано обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения. За да отмени административния акт, съдът правилно е приел, че липсват конкретни факти, които да обуславят наличието на обективна невъзможност на служителя да изпълнява задълженията си. Фактически основания за издадената заповед не са изложени и в друг предхождащ я документ, част от административната преписка. Този порок във формата е съществен, не само заради неспазеното изискване на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, но и поради пряко нарушена разпоредба от специалния закон. Нормата на чл. 108, ал. 1, изр. 2 ЗДСл изисква в случаите по чл. 107, ал. 1, т. 5 органът да посочи и фактическите обстоятелства, обуславящи обективната невъзможност за изпълнение на служебните задължения. Установеното съществено нарушение в изискванията за форма на административния акт води и до съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като е нарушено правото на защита на държавния служител посредством невъзможността му да обори фактическите основания, послужили за издаване на заповедта, след като липсват конкретни такива. При така установените нарушения от процесуално естество, е безпредметно да се извършва преценка за материална законосъобразност на заповедта. Предвид изложените мотиви, неоснователни се явяват доводите в касационната жалба на Изпълнителния директор на НАП за неправилност на решението. Съдебният акт в частта, отменящ оспорената заповед е постановен при правилно приложение и тълкуване на закона и е обоснован, като въз основа на правилно установените от съда обстоятелства, са възприети верни правни изводи. Решението в тази му част е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила, в това число и в частта на присъдените в полза на А. М. разноски. Касационната жалба на А. А. М. е основателна. Претенцията по чл. 104 ЗДСл за присъждане на обезщетение в случай, че заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от съда, подлежи на разглеждане по същество едва след като влезе в сила съдебното решение. Административният съд в мотивите на решението правилно е приел, че приключването на спора по законосъобразност на заповедта е определящ за изхода на спора по искането за обезщетение. Вместо да го отдели и спре до завършване на преюдициалния спор с влязло в сила решение, с диспозитива на съдебния си акт се е произнесъл по същество, като е отхвърлил искането по чл. 104 ЗДСл. Допуснато е съществено нарушение на съдопроизводствените правила и явно противоречие между мотиви и диспозитив на съдебния акт, което налага отмяната му в тази част и връщане на делото в същата част за ново разглеждане от друг състав на Административен съд София област. При този изход на спора претенцията на процесуалния представител на Изпълнителния директор на НАП за присъждане на разноски е неоснователна касационната му жалба е неоснователна, а по отговора срещу касационната жалба на насрещната страна също не се дължат разноски, доколкото същата е уважена. Разноските, претендирани от упълномощения адвокат на А. А. М., следва да се присъдят по справедливост частично в размер на 750 лева от заплатения адвокатски хонорар за настоящата инстанция за изготвения и поддържан отговор срещу касационната жалба на другата страна. С оглед разпоредбата на чл. 226, ал. 3 АПК, на този етап от делото не се присъждат разноски за подадената от нея касационна жалба /държавна такса и половината от платеното адвокатско възнаграждение в общ размер на 1500 лева/, тъй като в частта относно дължимото обезщетение по чл. 104 ЗДсл спорът не е решен по същество, съответно следва да бъдат присъдени от първоинстанционния съд с оглед бъдещия му изход. На същото основание, неоснователно е и искането за присъждане на пълния размер разноски, сторени пред първата инстанция, за които би могла да претендира при новото разглеждане на делото. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,