Решение № 274 от 24.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6369/2007 г.

Решение № 274 от 24.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6369/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Лидия Рикевска Производство по § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК, вр. с чл. 218а и сл. ГПК (отм.). С решение № 159 от 10.01.2007 г. по гр. д. № 1294/2006 г. Районен съд гр. Д. е допуснал съдебна делба на апартамент между Н. К. А., Н. М. А., Б. Н. М. и Е. М. М., при квоти по 1/4 ид. ч. за Н. А. и Н. А. и общо 1/2 ид. ч. за Б. М. и Е. М. С решение № 287 от 25.09.2007 г. по гр. д. № 289/2007 г. Окръжен съд гр. Д. е оставил в сила първоинстанционното решение. Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от Н. А. Оплакванията развити в касационната жалба са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и е необосновано. О. по касация Н. А., Б. М. и Е. М. оспорват жалбата. Касационната жалба е допустима. Подадена е в срок от легитимирано лице, насочена е срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговаря на изискванията по чл. 218в ГПК (отм.). Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното: За да остави в сила първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че процесният апартамент е закупен по време на браковете на двете групи съделители. Тъй като при закупуването квотите им на съсобственост не са определени, според чл. 30, ал. 2 ЗС те са равни, а всеки от съпрузите има по 1/4 ид. ч., съгласно чл. 19, ал. 1 СК. Съдът не е уважил възражението на Н. А. по чл. 21, ал. 1 СК. Приел е, че то е допустимо само за тази 1/2 ид. ч. от апартамента, която е била съпружеска имуществена общност. Изложил е съображения, че не е доказана трансформация на негово лично имущество чрез продажба на друг апартамент закупен по време на брака, но с дарени от трето лице пари. Няма писмени доказателства за дарение, а свидетелите не са дали категорични сведения за произхода на средствата и за размера на дарението. В касационната жалба се излагат доводи, че съдът не е преценил всички доказателства по делото. Доказано било твърдението, че апартаментът не бил съпружеска имуществена общност, а бил заплатен с лични на касатора средства, дарени му от неговата сестра. Синът му и снаха му не взели участие при закупуване на апартамента, въпреки че като купувач било вписано и името на сина му. Доводът в жалбата, че съдът не е преценил всички доказателства по делото е неоснователен. Установено е, че Н. К. А. /Нели К. А. / и Н. М. А. /Наско М. А. / са бивши съпрузи. Бракът им, сключен на 11.10.1974 г. бил прекратен с влязло в сила на 22.11.2005 г. решение. Б. М. е син на Н. А. и Н. А., а Е. М. е негова съпруга. Бракът на Б. М. с Е. М. е сключен на 7.08.1993 г. На 10.09.1993 г. Наско А. закупил от Община гр. Д. ведомствен на ДФ "М" апартамент за 13 865 неденоминирани лева. Стойността била заплатена чрез внесени в брой 13 588 лв. и 277 лв. заем от ДСК. Апартаментът бил продаден от двамата съпрузи с нот. акт № 73 от 23.12.1993 г. за 61 154 неденоминирани лева. С нот. акт № 163 от 16.03.1994 г. Нели К. и Б. М. закупили процесния апартамент за 111 462 неденоминирани лева. В акта не са посочени квоти на съсобственост. Законосъобразно въззивният съд е приложил нормата на чл. 30 ал. 2 ЗС като приел, че до доказване на противното частите на съсобствениците са равни. С прекратяване на брака между Н, съпружеската имуществена общност върху тяхната 1/2 ид. ч. от апартамента е прекратена и е трансформирана в обикновена съсобственост при равни дялове между тях. Основателно въззивният съд е отказал да разгледа възражението на касатора по чл. 21 СК срещу Б. М. и Е. М., тъй като този иск може да се предявява само между бивши съпрузи, но не и срещу съсобственици. Твърденията на касатора за пълна трансформация на средства по отношение на бившата му съпруга са недоказани, тъй като не е оборена презумпцията на чл. 19 ал. 3 СК за съвместен принос в придобиването на имота в режим на съпружеска имуществена общност. Въззивният съд е преценил свидетелските показания и не ги е кредитирал относно факта за дарени на ищеца пари от неговата сестра за закупуване през 1993 г. на апартамента, след продажбата на който е придобит процесният. По делото няма категорични доказателства за дарени лично на ищеца средства от сестра му. Показанията на свидетеля А правилно са ценени с оглед нормата на чл. 136 ГПК (отм.). Законосъобразно съдът е приел че те са недостоверни, тъй като той е заинтересован свидетел, а ив твърденията му се съдържа противоречие. От една страна се твърди че сумата 50 000 лв. е дарена, а от друга страна, че се касае за трудово възнаграждение получено от касатора. Другата посочена от ищеца свидетелка не е присъствувала на предаването на парите и не изяснява колко пари са дадени, както и дали се касае за дарение лично на касатора или са за семейството. Но дори да се кредитират показанията за произхода на парите за закупуване на първия апартамент, няма доказателства че дарението е било само за ищеца, а не за семейството му. С оглед на изложеното, при постановяване на решението не са допуснати поддържаните касационни основания за отмяна. Изводът за неоснователност на възражението по чл. 21 ал. 1 СК е правилен и обоснован и въззивното решение, с което е допусната делба на процесния апартамент при посочените квоти, следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 218ж ГПК (отм.), ВКС