Решение № 14415 от 23.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6746/2018 г.

Решение № 14415 от 23.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6746/2018 г., VI о., докладчик съдията Десислава Стоева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, във връзка с чл. 119 от КСО. С Решение № 1781 от 20.03.2018 г., постановено по административно дело № 9578/2017 г., Административен съд С.- град е отхвърлил жалбата на Е. Хауъл от [населено място], срещу Решение № 1040-21-305/19.07.2017 г. на директора на ТП на НОИ- С. град, с което са потвърдени Разпореждане № 0-21-999-00-0000300043/06.04.2017 г. и Разпореждане №-21-999-00-0000300030/06.04.2017 г. на ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите, с които на жалбоподателката е отказано отпускане на парично обезщетение по болнични листове Е20178139206 и Е20166037187. Така постановеният съдебен акт е атакуван с касационна жалба от Е. Хауъл по съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост. Молбата към съда е обжалваното съдебно решение да бъде отменено и да бъдат присъдени разноски. Ответникът по касация – директор на ТП на НОИ- С.-град, действащ чрез юриск. Д. Велянова, в писмено становище оспорва касационната жалба и моли атакуваното с нея решение на първоинстанционния съд да се потвърди като правилно. Претендира и юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение, поради което предлага оставянето му в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Между страните няма спор по фактите. Спорът между тях е по тълкуването и прилагането на чл. 1, ал. 3 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица. Основното възражение на касаторката е, че никъде в КСО няма правна норма, която, в която изрично да е посочено, че пропускането на 7-дневния срок води до отпадането на правото на самоосигуряващото се лице да заяви осигуряване за риска "Общо заболяване и майчинство", както и че законът не разграничава задължителното осигуряване и това, което е в резултат на свободен избор и че не следва такива ограничения да се въвеждат с подзаконов нормативен акт. Счита, че дори и неподадена в срок за 2016 г., декларацията следва да бъде приета за валидна от началото на следващата календарна година-2017 г. Разпоредбата на чл. 1, ал. 3 от НООСЛБГРЧМЛ, в редакцията й до изменението й с § 2, т. 2 на ПМС № 332 на МС от 30.12.2009 г. (обн. ДВ, бр. 2 от 08.01.2010 г., в сила от 01.01.2010 г.), която след това е променена с ДВ, бр. 16 от 2012 г., но несъществено по отношение на спора, посочва, че видът на осигуряването се определя с декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на НАП, която се подава от самоосигуряващото се лице в компетентната териториална дирекция на НАП в 7-дневен срок от започването или от възобновяването на трудовата дейност, като при прекъсване и възобновяване на съответната трудова дейност през календарната година самоосигуряващото се лице не може да променя вида на осигуряването. При тази редакция на чл. 1, ал. 3 от посочената наредба 7-дневният срок за подаване на декларация за започване на трудова дейност е инструктивен. С § 2, т. 2 на цитираното по-горе ПМС № 332 на МС от 30.12.2009 г., към тази разпоредба е добавено ново изречение трето: "При започване и възобновяване на трудовата дейност, ако декларацията за вида на осигуряването не е подадена в 7-дневния срок, лицето подлежи на осигуряване само за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт. " Това ново правило е в сила от 1.01.2010 г. От тази дата срокът по чл. 1, ал. 3 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица е вече преклузивен - с изтичането му се преклудира (прекратява се) правото на самоосигуряващото се лице да заяви за съответната календарна година друг вид осигуряване и поради това за тази година то се счита осигурено само за задължителните за самоосигуряващите се лица осигурителни рискове (инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт). Самоосигуряващото се лице Е. Хауъл е подала декларация по чл. 1, ал. 3 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, с която е заявила започване на трудова дейност от 10.05.2016 г. и осигуряване от същата дата за всички осигурени социални рискове без трудова злополука, професионална болест и безработица. Следователно, декларацията за започване на трудова дейност и за определяне на вида осигуряване е подадена при действието на 7-дневния преклузивен срок, след въвеждането на новото правило на чл. 1, ал. 3, изр. трето от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, според което пропускането на този срок е фатално за съответната календарна година. С оглед възражението и приложените доказателства за заплащане на осигурителни вноски, касационната инстанция отбелязва, че с въвеждането на института на декларация за избор на вида на осигуряването, законодателят имплицитно е изключил избор на осигуряване чрез конклудентни действия, каквито са плащането на осигурителни вноски. Приемайки, че 7-дневният срок по чл. 1, ал. 3 е преклузивен и лицето е следвало да подаде декларация по чл. 1, ал. 3, изр. първо от Наредбата, ако е искало да получава обезщетение за общо заболяване, Административен съд С.- град правилно е приложил закона и постановеното от него решение е напълно съобразено с трайно установената съдебна практика. По тези съображения, настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, счита, че касационната жалба е неоснователна, а оспореното с нея съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото и с оглед на липсата на възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, следва да бъде уважено искането на ответника по касационната жалба, направено от процесуалния представител, да бъдат присъдени разноски за юрисконсулт, които съобразени с чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, настоящата инстанция определя на 100 лева. Водим от изложените мотиви, Върховният административен съд, шесто отделение,