Решение № 15060 от 7.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9780/2020 г.
ВАСI отделение07.12.2020 г.докладчик т Йордан Константинов
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 259 от 01.07.2020 г. на Административен съд – П., постановено по адм. д. № 51/2020 г. ОСЪЖДА М. К. от [населено място], [община], [област], ЕГН [ЕГН], да заплати на Д. фонд "Земеделие" юрисконсулско възнаграждение в размер на 100, 00 (сто) лева. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 15060 от 7.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9780/2020 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С решение № 259 от 01.07.2020 г., постановено по адм. д. № 51/2020 г. Административен съд (АС) – П., е отхвърлил жалбата на М. К., срещу Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 01-6500/3807 от 03.10.2019 г., издаден от заместник-изпълнителния директор на Д. фонд (ДФ) "Земеделие" - гр. С., за сумата от 16 717, 15 лева, като е осъдил жалбоподателя да заплати на ДФ "Земеделие" разноски по делото в размер на 150, 00 лева. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от М. К. от [населено място], [община], [област], ЕГН [ЕГН]. В жалбата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и при необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Подробни доводи се излагат в жалбата. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на АС – П. и да постанови друго, с което да отмени обжалвания административен акт. Ответният по касационната жалба заместник - изпълнителен директор на ДФ "Земеделие" – гр. С., чрез своя процесуален представител юрк. Панчева, в писмена молба взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението си АС - П. е отхвърлил жалбата на М. К., срещу АУПДВ № 01-6500/3807 от 03.10.2019 г., издаден от заместник-изпълнителния директор ДФ "Земеделие" - гр. С., с който жалбоподателят е изключен от подпомагане и му е установено публично държавно взимане, представляващо - 50% от общата изплатена сума по декларирана мярка 211, регламентирана в Наредба № 11 от 03.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" и мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони" от Програмата за развитие на селските райони за периода (ПРСР) за периода 2007 г. – 2013 г. в размер на 16 717, 15 лева. Първоинстанционният съд е описал установената фактическа обстановка по издаването на оспорения акт за установяване на публично държавно вземане. Прието е, че последният е издаден от компетентен орган, при спазване на законовите изисквания за форма и при спазване на процесуалните правила. Изложени са мотиви, че актът е законосъобразен, като издаден при правилно приложение на материалния закон и в съответствие с целта на закона. Посочено е, че са спазени условията и процента по чл. 14, ал. 1, т. 1 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г., като размерът на подлежащата на възстановява субсидия е правилно определена в Акта и безспорно е установена по делото. Решаващият съд не е възприел доводите на жалбоподателя, касаещи отказа му от подадено заявление с аргументи, че същият може самостоятелно да ръководи действията и постъпките си. Приел е, че по делото не са ангажирани доказателства за наличието на изключителни и форсмажорни обстоятелства, изключващи прилагането на разпоредбата на чл. 14 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. Като е съобразил и разпоредбата на чл. 166, ал. 2 ДОПК, първоинстанционният съд е приел за неоснователно възражението на жалбоподателя за погасяване по давност, доколкото АУПДВ се издават по реда на АПК и предвидения в чл. 109, ал. 1 от ДОПК срок е неприложим, а този по чл. 171, ал. 1 от ДОПК е изтекъл. На основание гореизложеното е направен краен извод за законосъобразност на оспорения АУПДВ и неоснователност на жалбата. Решението на Административен съд – П. е правилно и законосъобразно. В касационната жалба се развиват аргументи за неправилност на решението на първоинстанционния съд поради постановяването му при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и при необоснованост. Навеждат се доводи, че през процесната 2015 г., в съответствие с нормативните изисквания е подадено заявление за подпомагане, като последното е било оттеглено. В тази връзка касационният жалбоподател твърди, че за необходимостта да оттегли заявлението си е бил уведомен от Общинска служба "Земеделие" – гр. Б.. Отделно от изложеното посочва, че в хода на производството по издаването на обжалваният АУПДВ са допуснати съществени процесуални нарушения, доколкото същият не се основава на предходен, влязъл в сила административен акт, с който да е да е установено публично държавно вземане по основание и размер, което налагало извода, че административният орган не е изпълнил задължението си служебно да установи всички факти и обстоятелства, които са от значение за случая и да събере доказателства за тях, съгласно чл. 35 и чл. 36 от АПК. По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: От събраните по делото доказателства е видно, че през 2012 г. жалбоподателят е регистриран с УРН 574230, като за кампания 2012 г. е подал заявление с УИН № 14.30.0512/32539 от 15.05.2012 г. и е регистриран по следните схеми и мерки за подпомагане: "Схема за единно плащане на площ" ("СЕПП"), "Схема за национални доплащания на хектар земеделска земя" и "Плащания за природни ограничения на земеделски стопани в планински райони". По силата на това заявление е поел петгодишен ангажимент за извършване на земеделска дейност в съответния необлагодетелстван район, като по мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" за кампания 2012 е оторизирана и съответно платена сума в размер на 11 667, 62 лева, за кампания 2013 г. - сума в размер на 10 541, 27 лева, а за кампания 2014 г. - сума в размер на 11 225, 31 лева. За кампания 2015 г. е констатирано нарушение, като по делото е приет протокол с резултати от автоматични проверки на въведени данни, с който е установено неизпълнение на петгодишен ангажимент поради неподадено заявление по мярка 211. Посочено е, че на всяка страница от депозираното от М. К. заявление е вписано "отказвам се от подадено заявление", с посочена дата 23.06.2015 г. и подпис. З. кампания 2016 г. е установено, че М. К. под УРН № 574230 е подавал заявления за подпомагане по схема "Компенсаторни плащания в планински райони (подмярка 13. 1/HP 1). С АУПДВ № 01-6500/3807 от 03.10.2019 г., издаден от заместник-изпълнителния директор на Д. фонд (ДФ) "Земеделие" - гр. С., се изключва от подпомагане М. К. и на същия се установява публично държавно взимане, представляващо - 50% от общата изплатена сума по декларирана мярка 211, регламентирана в Наредба № 11 от 03.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" и мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони" от Програмата за развитие на селските райони за периода (ПРСР) за периода 2007 г. – 2013 г. в размер на 16 717, 15 лева. По делото няма спор, че за първите 3 години от поетия петгодишен ангажимент, а именно за кампании 2012 г., 2013 г, и 2014 г, по подадени от жалбоподателя заявления, на последния е изплатена сума в общ размер на ЗЗ 434, 30 лева. Основните възражения на касационния жалбоподател са за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила поради безспорното приемане на обстоятелството, че липсва подадено заявление за подпомагане за процесната 2015 г. Изложени са съображения и за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила поради липсата на предходен, влязъл в сила АА за прекратяване на многогодишен ангажимент, на който да се основава АУПДВ. Същите са неоснователни. По делото е безспорно установено, че с подаване на заявление с УИН № 14.30.0512/32539 от 15.05.2012 г. М. К. е поел петгодишен ангажимент по мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" от Програмата за развитие на селските райони (ПРСР) за периода 2007-2013 г. Безспорно е също така и че при извършената по чл. 37, ал. 2 от ЗПЗП административна проверка е установено, че за кампания 2015 г. кандидатът не е подал заявление за подпомагане, с което е нарушил изискванията на чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. С разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 2 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. е въведено императивно задължение за кандидатите за подпомагане по мярка 211 и мярка 212 да извършват земеделска дейност в съответния необлагодетелстван район за период най-малко пет последователни години от първото компенсаторно плащане и в чл. 4, ал. 2, т. 3 (нова - ДВ, бр. 17 от 2011 г., в сила от 1.03.2011 г.) да подават заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане. Последици от това са и предвидените в нормата на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г. изключване от подпомагане и задължение за лицата да възстановят съответните суми в размери в зависимост от годината на прекратяване на ангажимента. В конкретния случай не е подадено заявление за подпомагане за 2015 г. (след третата година на поетия ангажимент), като съгласно чл. 14, ал. 1, т. 3, възстановяването е в размер на 50 % от получените компенсаторни плащания. Актът е издаден на основание чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11/03.04.2008 г., като в съответствие с този текст от наредбата с АУПДВ земеделският стопанин е изключен от подпомагане и е задължен да възстанови 50 % от общата изплатена сума на основание чл. 14, ал. 1, т. 3, тъй като е прекратил участието си в мерките след третата година. Ясно е, че фактическото и правно основание за изключването от подпомагане и за установяването на дължимо публично държавно вземане, свързано с възстановяването на част от изплатената вече сума, е едно и също – неподаване на заявление за подпомагане по време на поетия петгодишен ангажимент и по точно след третата година (за 2015 г.), което обуславя прилагането на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11/03.04.2008 г. Именно поради тази причина няма процесуална пречка двете разпоредителни волеизявления на административния орган да бъдат обективирани в един административен акт, противно на изложеното от касационния жалбоподател. Следва да се посочи, че обективирането в текста на един документ на повече от едно волеизявления не е порок на формата на индивидуалния административен акт и не е основание за унищожаемост, като в чл. 21, ал. 1 АПК, чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК или в Наредба № 11 от 03.04.2008 г. не е предвидено ограничение за обективирането на повече от едно волеизявление и не съществува процесуална пречка изключването от подпомагане и установяването на публично държавно вземане с оглед задължението за възстановяване на получената помощ (изцяло или частично) да бъде постановено с един административен акт - АУПДВ, което е и сторено в процесния случай. Необосновано касаторът счита, че издаването на АУПДВ се намира в зависимост от наличието на влязъл в сила административен акт за прекратяване на поетия от жалбоподателя многогодишен ангажимент. В тази връзка не се споделят доводите на касационният жалбоподател, че издаденият АУПДВ е незаконосъобразен по причина, че липсва влязъл в сила акт за прекратяване на многогодишния ангажимент, който да служи като правно основание за издаване на акта за възстановяване на посочената сума. Нещо повече – следва да се отбележи, че според предишната редакция на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11 с доп. ДВ, бр. 24 от 2014 г., в сила от 18.03.2014 г. ДФ "Земеделие" "прекратява многогодишния ангажимент" за земеделски стопанин, който не подаде заявление за подпомагане по време на поетия петгодишен ангажимент. Посоченият текст е отменен с решение № 4401 от 13.04.2016 г. по адм. дело № 4639/2015 г. на ВАС, оставено в сила с решение № 959 от 24.01.2017 г. по адм. дело № 6752/2016 г. на петчленен състав на ВАС. Р. е обнародвано в ДВ, бр. 13 от 07.02.2017 г. В тази връзка и доколкото правомощието на административния орган да прекратява многогодишен ангажимент е било изрично отменено от ВАС, то твърденията на касатора за задължително прекратяване на ангажимента по мярка 211 влязъл в сила АА, преди издаване на отменения АУПДВ, е необосновано. На следващо място правилно първоинстанционният съд не е възприел изложените аргументи относно липсата на вина за неподаване на заявлението. Установеното вземане произтича от неспазване на законови разпоредби, за което оспорващият доброволно и съзнателно се е ангажирал чрез подаденото от него заявление за подпомагане. След като е поел ангажимента, а и доколкото е земеделски стопанин, занимаващ се от години с този вид дейност, жалбоподателят е бил запознат с последиците от неподаване на заявлението, поради което е следвало да избегне този неблагоприятен резултат, а това е изключително в неговите правни възможности. Как е следвало да направи това и защо не го е направил са въпроси, които са неотносими към разрешаването на възникналия правен спор. В зависимост от обстоятелството, че жалбоподателят е разбирал пълноценно свойството и значението на извършваното от него, необосновано би било да се приеме, че същият е бил поставен от Общинска служба "Земеделие" – гр. Б. в невъзможност да се грижи за интересите си, т. е. не носи вина за неподаване на заявлението. Неподаването на заявление в този смисъл представлява самоволен отказ на бенефициента от подпомагане за кампания 2015 г., което има за последица не само неотпускането на директно плащане, но и изключването от подпомагане и задължението за възстановяване на получените компенсаторни плащания по чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11. При така събраните доказателства първоинстанционният съд е направил обоснован извод, че оспореният акт е издаден в съответствие с материалния закон. На основание гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Административен съд – П. не страда от пороците, твърдени в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответната страна юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция в размер на 100, 00 лева, дължимо на основание чл. 143, ал. 4 АПК, определено при условията на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,