Решение № 11796 от 20.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7506/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на ВПД директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОДМВР) Хасково, подадена чрез пълномощник юрисконсулт Х. Богоева. Жалбата е против решение 16251 от 13.05.2025г., постановено по адм. дело 40/2025г. по описа на Административен съд София-град. С това решение е отменен отказ УРИ 272000-23179/11.11.2024 г. на ВПД директора на ОДМВР Хасково, с който е отказано продължаване срока на продължително пребиваване в Република България на К. Й. А. гражданка на Република Турция. В касационната жалба са развити оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Прави се искане за отмяна на съдебното решение и постановяване на ново решение по същество на спора, с което да се отхвърли жалбата на К. Й. А.. Възразява се за прекомерност на претендирания от насрещната страна адвокатски хонорар. Ответникът К. Й. А., действаща чрез адвокат М. Ибриямов, с отговор на касационната жалба и в съдебно заседание, излага съображения за нейната неоснователност. Счита, че първоинстанционното съдебно решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде оставено в сила. Претендира за присъждане на разноски в размер на 1000 лева за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. Представителят на Върховната касационна прокуратура, в открито заседание и чрез депозирано писмено становище, счита, че касационната жалба е основателна. Намира решението на Административен съд София-град за неправилно и необосновано и предлага то да бъде отменено. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество съобразно чл. 218 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е било образувано по жалба на К. Й. А. гражданка на Република Турция, срещу отказ УРИ 272000-23179/11.11.2024 г. на ВПД Директор на ОДМВР Хасково. С него на основание чл.26, ал.1 във връзка с чл.10, ал.1, т.23 от ЗЧРБ й е отказано продължаване срока на продължително пребиваване в Република България - поради деклариране на неверни данни при издаденото й на основание чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗЧРБ предходно разрешение за продължително пребиваване. С обжалваното решение 16251 от 13.05.2025 г. по адм. дело 40/2025 г., Административен съд София-град съдът е отменил оспорения отказ и е изпратил административната преписка на ВПД директора на ОДМВР- Хасково за ново произнасяне при спазване на дадените указания по тълкуването и прилагането на закона. За да достигне до този резултат, съдът е счел, че оспореният отказ е издаден от компетентен орган, съдържа предвидените в чл. 59, ал. 2 АПК задължителни реквизити с означение на фактическите и правните основания за издаването му чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23 от ЗЧРБ. Съдът е приел обаче, че конкретният отказ е немотивиран и от него не може да стане ясно защо не е продължен срокът на продължително пребиваване. Освен това първоинстанционният съд е счел, че при издаване на отказа са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и на материалния закон. Като съществено нарушение на административно производствените правила съдът е приел, че административният орган вместо да обсъди налице ли са условията за продължаване срока на вече издаденото разрешение за пребиване, той разгледал подаденото заявление като такова за издаване на първоначално разрешение за продължително пребиваване и в постановения отказ нямало нито един извод следва ли да се продължи срока на издаденото разрешение за продължително пребиваване на чужденеца и защо не следва да продължава срокът. Административният съд е разгледал изискването на чл.24, ал.2 от ЗЧРБ за получаване на разрешение за продължително пребиваване - чужденецът да представи доказателства за осигурено жилище. Приел е, че нито в ЗЧРБ, нито в Правилника за прилагането му има изискване чужденецът да пребивава определен период от време без прекъсване на адреса, който е посочил в заявлението и на който има осигурено жилище. Въз основа на това съдът е счел, че не е установено наличие на хипотезата на чл.40, ал.1, т.3 ЗЧРБ - лицето да е представило неверни данни при получаване на разрешението за продължително пребиваване. В мотивите на обжалваното решение съдът е посочил, че от извършената проверка от полицейски служители било установено единствено, че към датата на проверката - 08.11.2024г., чужденката не била намерена на адреса. Освен това съдът е дал указания към административния орган да извърши нова преценка на подаденото заявление, като същото се разгледа по начина, по който е подадено, и се обсъдят и представените в хода на съдебното производство доказателства и най-вече Нотариален акт от 14.03.2025 г. за закупен недвижим имот на територията на РБ от съпругът на заявителката, което е доказателство за осигурено жилище на територията на РБ. Обжалваното решение е правилно като краен резултат, при съобразяване на изложените по-долу коригиращи мотиви. С оспорения пред административния съд отказ на основание чл.26, ал.1 във връзка с чл.10, ал.1, т.23 от ЗЧРБ е отказано продължаване срока на продължително пребиваване в Република България на К. Й. А. - поради деклариране на неверни данни при издаденото й на основание чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗЧРБ предходно разрешение за продължително пребиваване. Според чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЧРБ се отказва продължаване срока на пребиваване в посочени случаи, сред които е този по чл.10, ал.1, т.23 от ЗЧРБ - когато чужденецът е декларирал неверни данни. Като такива неверни данни са счетени данните по чл.14, ал.1, т.3 от Правилник за прилагане на Закона за чужденците в Република България (ППЗЧРБ) - доказателства за осигурено жилище. Този извод е обоснован от административния орган с това, че при извършена проверка от полицейски служители било установено, че К. Й. А. не живее на адреса в [населено място], община Стамболово, който е заявила при издаденото й на основание чл.24, ал.1, т.18 от ЗЧРБ предходно разрешение за продължително пребиваване. С обжалваното съдебно решение административният съд правилно е приел като краен резултат, че оспорения отказ е постановен в нарушение на материалния закон. Така е, защото в случая не се установява деклариране на неверни данни от К. Й. А. при издаденото й предходно разрешение за продължително пребиваване. При подаване на заявлението си за издаване на такова К. Й. А. освен декларация, че живее в [населено място], община Стамболово, обл.Хасково, тя е представила и декларация от Ш. И. А., с която той като собственик на къща в това село е декларирал, че ще предостави жилището на снаха си К. Й. А.. Съобразно това К. Й. А. не е декларирала неверни данни за обстоятелството по чл.14, ал.1, т.3 от ППЗЧРБ - доказателства за осигурено жилище. Така е, защото на нея действително е било осигурено жилище от Ш. И. А., което е удостоверено от коментираната декларация. Неправилно издателят на оспорения отказ е счел, че е налице основание чл.26, ал.1 във връзка с чл.10, ал.1, т.23 от ЗЧРБ поради това, че при извършена проверка от полицейски служители било установено, че К. Й. А. не живее на адреса. Както правилно е приел административния съд за чужденеца няма изискване той да живее постоянно на декларирания адрес. Изискването на чл.14, ал.1, т.3 от ППЗЧРБ е да е осигурено жилище на чужденеца. А това не е разколебано, тъй като дори при проверката със заявление от 08.11.2024г. Ш. И. А. е заявил, че К. Й. А. и съпругът й могат да използват цялата къща . Затова К. Й. А. изпълнява изискването на чл.14, ал.1, т.3 от ППЗЧРБ да има осигурено жилище. И няма деклариране на неверни данни от К. Й. А., респ. не е налице условието на чл.10, ал.1, т.23 от ЗЧРБ и не е налице основание по чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЧРБ за постановения отказ. Правилно административният съд след връщане на преписката до административния орган е дал и указание за съобразяване на Нотариален акт от 14.03.2025г. за закупен недвижим имот на територията на РБ от съпруга на заявителката. Така е, защото след отмяната на административния акт административният орган дължи извършване на това преценка за наличие на условията за продължаване срока на продължително пребиваване в Република България на К. Й. А.. Като при новата преценка следва да се съобрази отново дали е налице условието по чл.14, ал.1, т.3 от ППЗЧРБ - доказателства за осигурено жилище. А посоченият нотариален акт удостоверява, че К. Й. А. като съпруга на български гражданин М. И. Т. има осигурено жилище в България. С обжалваното решение неправилно административният съд не е обсъдил правните основания по чл.26, ал.1 във вр. с чл.10, ал.1, т.23 от ЗЧРБ и чл.14, ал.1, т.3 от ППЗЧРБ, на които е издаден оспорения административен акт. А вместо това е обсъдил правни основания по чл.24, ал.2 от ЗЧРБ и чл.40, ал.1, т.3 ЗЧРБ, които не са основания за издаване на оспорения отказ. Освен това са и неотносими за производството, тъй като касаят издаване на разрешение за продължително пребиваване, а не продължаване срока на издадено такова, каквото е било искането на К. Й. А., по което е постановен оспорения отказ. Независимо от това обжалваното решение е правилно като краен резултат, което обосновава оставянето му в сила. По тези доводи обжалваното решение е съобразено с материалния закон, достига до обоснован правен резултат и не страда от релевираните с касационната жалба пороци. Затова то следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на ответника за присъждане на разноски като основателно следва да бъде уважено. Разноските са своевременно поискани. По представения договор за правна защита и съдействие се доказва заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. Поради това и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК МВР следва да заплати на К. Й. А. 1000 лв. разноски по делото за адвокатско възнаграждение. Неоснователно е възражението на процесуалния представител на жалбоподателя за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като същото е претендирано в минималния размер съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,