Решение № 33 от 3.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14702/2018 г.

Решение № 33 от 3.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14702/2018 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на И. Келбаев от [населено място], срещу решение № 1999 от 10.10.2018 г. по адм. д. № 1847/2018 г. на Административен съд - Пловдив, с което е от отхвърлена жалбата на Келбаев срещу заповед № 18-1030-000300 от 22.02.2018 г. на началник - група в сектор "Пътна полиция" при "Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи" /ОД на МВР/ - Пловдив, за налагане на принудителна административна мярка – временно отнемане на свидетелство за управление на моторно превозно средство, до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца. Касаторът твърди, че съдебното решение е неправилно - постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяна на решението и вместо него постановяване на друго по същество на спора, с което се отмени оспорения административен акт. Ответникът – началник – група в сектор "Пътна полиция" при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Пловдив, не се явява, не се представлява и не изразяван становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес, срещу съдебен акт по чл. 208 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови обжалваното решение, съдът, след като е установил фактическата обстановка по делото, е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. По отношение на компетентността на органа – издател на заповедта, съдът е изложил, че по делото е прието заверено копие на Заповед № 8121 з-1524 от 9.12.2016 г. /л. 15 от делото/ на министъра на Вътрешните работи, с която заповед са определени служби /основни структури на МВР/ за контрол по Закона за движение по пътищата /ЗДвП/, между които служби са и Областните дирекции на МВР. Прието по делото е и заверено копие на Заповед с № 317 з-391 от 6.02.2017 г. /лист 14 от делото/ на директора на ОД на МВР – Пловдив, с която заповед началниците на групи в сектор "Пътна полиция" са оправомощени да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171, т. 1, т. 2, т. 2а, т. 4, т. 5, б. "а" и т. 6 от ЗДвП. Прието е заверено копие на Заповед № 8121 к – 5154 от 2.06.2017 г. /лист 25-26 от делото/ на министъра на вътрешните работи, с която заповед М. Матеев, издал оспорената заповед, е преназначен на длъжността началник на Група "Административно – наказателна дейност и отчет на водачите" в Сектор "Пътна полиция" при "ОДМВР" – Пловдив. При тези данни съдът е направил извод, че определянето на служби за контрол по ЗДвП от страна на министерство на вътрешните работи, както и оправомощаването на ответника в производството от страна на ръководител на служба за контрол, са надлежно направени, поради което оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Според съда по отношение на това обстоятелство между страните липсва спор. Относно съответствието с материалния закон, съдът е приел, че заповедта е издадена при спазване на разпоредбата на чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП, доколкото по делото е безспорно доказано, че водачът е отказал да му бъде извършена проверка за употреба на наркотици и техни аналози с техническо средство. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Административният съд правилно е приел, че оспорената заповед е издадена в съответствие на чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП, доколкото по делото е безспорно доказано, че водачът е отказал да му бъде извършена проверка за употреба на наркотици и техни аналози с техническо средство, както и да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико – токсикологично лабораторно изследване. Тези обстоятелства се установяват с приетите по делото доказателства – талон за изследване с № 0015526/22.02.2018 г., представляващ приложение № 1 към чл. 4, ал. 3 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване употребата на алкохол/наркотични вещества или техни аналози, който е издаден в следствие отказ на жалбоподателя да му бъде извършена съответната проверка, както и лист за преглед на пациент в КДБ/СО № 6064, в който е отбелязано, че пациентът отказва да даде проба за изследване на наркотични вещества. Посоченият лист за преглед на пациент е подписан и от жалбоподателя. Настоящият съдебен състав споделя изводите на административния съд, че действително посочването в заповедта и на правното основание на чл. 5, ал. 3, т. 1, пр. 2 ЗДвП, което не кореспондира с установената фактическа обстановка, представлява нарушение на изискването за форма на административния акт. То обаче не е съществено такова, тъй като не препятства правото на защита на жалбоподателя и възможността му да разбере съдържанието на волеизявлението на административния орган, не се засягат негови права и законни интереси, нито пък се препятства съдебния контрол срещу административния акт. В тази връзка, изложеното в касационната жалба възражение за порок във формата на административния акт, което според касатора представлява отменително основание, е неоснователно. Неоснователно е и възражението за липса на мотиви в административния акт. Видно от съдържанието на оспорената заповед, в същата са изложени както фактическите, така и правните основания за издаването й. Както се изложи по – горе, посочването в същата, освен на правното основание на чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП, и това на чл. 5, ал. 3, т. 1, пр. 2 ЗДвП, не опорочава мотивите на акта, в степен да препятства правото на защита на неговия адресат. Относно възражението за допуснати очевидни фактически грешки при изписване името на жалбоподателя и датата на получаване на препис от акта, те не представляват съществен порок във формата на административния акт или съществено нарушение на административнопроизводствените правила при издаването му, доколкото адресатът на акта категорично се идентифицира и посредством неговото ЕГН, а посочването на дата 22.08.2018 г. като дата на получаване на препис от акта, е без значение, предвид обстоятелството, че същият е постъпил в съда като част от административната преписка на 18.06.2018 г. Неоснователно е и направеното от касационния жалбоподател възражение за нищожност на оспорената заповед за налагане на ПАМ, поради това, че заповед № 317 з-391/6.02.2017 г. на директора на "ОДМВР" – Пловдив, с която началниците на групи в сектор "Пътна полиция" са оправомощени да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171, т. 1, т. 2, т. 2а, т. 4, т. 5, б. "а" и т. 6 ЗДвП, не е представена от ответника в оригинал, а в заверен препис и без подпис. Цитираната заповед не е подписана от издателя на акта именно защото е препис, а не оригинал. Върху нея е налице отбелязване "вярно с оригинала" от съответното длъжностно лице, подпис на длъжностното лице, сверило преписа с оригинала и е положен печат на "ОДМВР" – Пловдив. Съгласно разпоредбата на чл. 179, ал. 2 ГПК, приложима субсидиарно на основание чл. 144 АПК, официално заверени преписи или извлечения от официални документи имат същата доказателствена сила, както и оригиналите. В случая, по отношение на заповедта не е заявено оспорване по реда на чл. 193 ГПК, поради което същата следва да се счита подписана от директора на "ОДМВР" – Пловдив. Също така липсват данни касаторът да е направил искане, респективно ответникът да е бил задължен от съда да представи цитираната по-горе заповед в оригинал. Следователно по отношение на издателя на оспорената заповед е налице редовно и надлежно оправомощаване от компетентен орган, поради което твърдението за нищожност на оспорения административен акт е неоснователно. Предвид изложеното, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото, на касатора не се следват разноски. Ответникът не е претендирал такива. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс, настоящият състав на седмо отделение на Върховен административен съд