Решение № 4151 от 23.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1211/2011 г.

Решение № 4151 от 23.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1211/2011 г., III о., докладчик председателят Венета Марковска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Анифе Саит Бялк от с. Корница, общ. Гоце Делчев, обл. Благоевград, срещу решение № 705 от 03.12.2010 г., постановено по адм. дело № 325 от 2010 г. на Административния съд - Благоевград. Наведените доводи за неправилност на съдебния акт са относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на обжалваното решение и решаване на спора по същество. Ответникът - областният управител на област с административен център гр. Благоевград с писмено становище оспорва касационната жалба и я счита за неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в състав на трето отделение, за да се произнесе, взе предвид следното по допустимостта и основателността на касационната жалба. Касационната жалба е подадена от страна с право на жалба по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК и срока по чл. 211, ал. 1 от същия, поради което е процесуално допустима. Преценявайки по същество касационните доводи Върховният административен съд установи от правна и фактическа страна следното: Предмет на контрол за законосъобразност пред първоинстанционния съд е заповед № ОА-695 от 27.03.2009 г. на областния управител на област с административен център гр. Благоевград, с която на осн. чл. 5, ал. 2 вр. чл. 6 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ), § 12 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ (ДВ, бр. 86/2008 г.) вр. чл. 6, ал. 3 и чл. 128 от АПК е било уважено частично искането на Анифе Саит Бялк за еднократно обезщетяване, като й е призната репресия за периода от 19.05.1973 г. до 14.02.1978 г., през който е била изселена по административен ред ведно със семейството си от с. Корница, община Гоце Делчев в с. Тошевци, Видинско. За да отхвърли жалбата, касаеща периода от 25.03.1978 г. до 20.12.1984 г., като неоснователна, съдът е приел за установено, че за Анифе Саит Бялк и семейството й не е била доказана репресия за целия период от 19.05.1973 г. до 14.02.1984 г. Приел е още, че със заповед № 72 от 14.02.1978 г. е бил вдигнат изселническият режим на семейството, след който период - до 20.12.1984 г. - липсвали архивни документи за изселване на жалбоподателката и семейството й. Счел е, че съпругът й е бил надлежно информиран за реда, по който следва да поиска удостоверяване на изселването в с. Ново село за периода от 28.03.1978 г. до 20.12.1984 г., но той не се е възползвал от възможността - писмо изх. № 6011 от 13.07.1993 г. При тази фактическа установеност съдът е извел извод, че претенцията на Анифе Бялк за обезщетяване на репресия в периода от 28.03.1978 г. до 20.12.1984 г. правилно е преценена от административния орган за недоказана и в този смисъл - неоснователна. Възраженията на касационната жалбоподателка срещу така постановеното решение са, че решението на съда не е било съобразено с представени по делото писмени доказателства - служебна бележка № 324 от 26.02.1993 г., издадена от община Ново село, в която изрично било посочено, че Ибрахим Бялк със семейството му, състоящо се от съпругата му Анифе С. Бялк и двете им деца - Патуша и Рамадан, е бил принудително изселен за периода от 25.03.1978 г. до 20.12.1984 г. и удостоверение изх. № 102 от 06.10.2008 г., издадено от кметството в с. Корница, в което е посочено че семейството му не е живяло в селото (съгласно регистрите на населението) за времето от 28.03.1973 г. до 20.12.1984 г. Възразява също, че заповеди № 367/1973 г.; № 11/09.01.1978 г. и № 72 от 14.02.1978 г. не са й били връчени по надлежния ред, поради което репресията е продължила до завръщането на семейството в с. Корница - 20.12.1984 г. Въз основа на това претендира обезщетение за целия период на репресията. Спорният по делото въпрос е налице ли е репресия в периода от 25.03.1978 г. до 20.12.1984 г., за който е претенцията на жалбоподателката. Този въпрос е останал неизяснен от съда. Изводите в тази насока не кореспондират с доказателствата по делото. Касаторката се позовава на удостоверение изх. № 6011 от 10.04.1991 г. на МВР, заверено на 27.10.2008 г. от дирекция "Информация и архив" при МВР (л. 20), съгласно което Ибрахим Бекиров Бялков (Ивайло Албенов), живущ в с. Корница, е бил изселен със семейството си с административен акт по политически причини в с. Тошевци, Видинско за времето от 28.03.1973 г. до 20.12.1984 г. Тъй като в удостоверението е налице изискване, ако лицето е било изселвано по друго време на други места, те също да се изброят, като такова място е посочено с. Ново село, Видинско, но не е посочен период. Съгласно писмо рег. № I-4109 от 19.02.2008 г. на МВР обаче това удостоверение е било обявено за невалидно (анулирано), тъй като "след обстойна проверка е установено, че ДИА - МВР не разполага с архивни документи за изселване в периода от 25.03.1978 г. до 20.12.1984 г.". В тази връзка на заинтересования Ибрахим Бялк е било издадено друго удостоверение № 6011 от 13.07.1993 г., съгласно което установяването на данни за изселване за посочения период следва да стане по реда на чл. 4, ал. 3 от ЗПГРРЛ - от Централната комисия. Няма данни по делото обаче компетентният административен орган, пред когото е депозирано заявлението, да е дал указания на молителя в този смисъл. Касаторката се е позовала също и на служебна бележка изх. № 324 от 26.01.1993 г., подписана от кмета на с. Ново село и заверена от директора на РДВР Видин, от която е видно, че Ибрахим Бекиров Бялков и семейството му са били принудително заселени в с. Ново село в периода от 28.03.1973 г. до 20.12.1984 г. Съдът е приел, че този документ не е годно доказателствено средство, тъй като противоречи на данните в официалните документи на МВР, изброени в обстоятелствената част на обжалваното решение. Тези изводи на съда от първата инстанция не се споделят от настоящия съдебен състав. Решението е недопустимо и подлежи на обезсилване. Служебната бележка № 324, както се посочи по-горе в настоящите мотиви, е заверена от директора на РДВР - Видин, издадена е през 1993 г. от кмета на община с. Ново село, подпечатана е с печата на кметството и е изведена по съответния ред. В случай, че за съда този документ не е бил достатъчен с оглед изясняване на въпроса пребивавало ли е семейство Бялк в с. Ново село и за какъв период, който спор е всъщност предметът на делото, то тогава съдът е бил длъжен да укаже на страната или сам да направи справка с регистрите на населеното място. За съда е налице задължение да събере всички относими по спора доказателства дори в случай на пасивност на страната, което той не е сторил. Освен това съдът е приел, че жалбоподателката не се е възползвала от правото си да поиска от Централната комисия издаването на документ установяващ второто изселване за периода от 25.03.1978 г. до 20.12.1984 г., а административният орган не е бил длъжен да извърши това искане. Съдът, обаче, не се е съобразил с разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗПГРР, която задължава административния орган ако счете, че представените му документи не са достатъчни за установяване на продължителността на репресията, да поиска служебно произнасяне на комисията. В случая административният орган е приел искането за редовно с приложените документи, установяващи репресията, въпреки че в самото искане не са отразени подробно по периоди репресиите, за които се иска обезщетение. Произнесъл се е, частично го е уважил като е доплатил определеното вече обезщетение за първата репресия. Изричен отказ за останалия период не е постановен. т. е. административният орган е счел искането за редовно, а така също и съдът е приел, че жалбата е редовна и че предметът на спора е периодът, за който няма произнасяне. Съгласно чл. 5, ал. 4 от ЗПГРРЛ на обжалване по реда на АПК подлежи само отказът на областния управител да удовлетвори искането за обезщетение. В случая няма изричен отказ за определяне на обезщетение за репресия "принудително изселване в с. Ново село" в периода от 28.03.1978 г. до 20.12.1984 г. Не е налице и мълчалив отказ, защото областният управител въобще не е бил сезиран с искане за обезщетение за втора репресия, на това основание и за този период от време. Съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗПГРРЛ и чл. 3, ал. 1, т. 4 от Наредбата по чл. 4 от ЗПГРРЛ правоимащите лица подават искане, оформено по образец, в което задължително посочват основанието, а при повече изтърпени репресии - основанията на искането за изплащане на обезщетението. Основанията представляват фактите, от които правоимащите черпят права. При липсата на искане за обезщетяване на втората репресия за областния управител не е възникнало задължението да се произнесе, поради което непроизнасянето не представлява мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК. Липсата на отказ - изричен или мълчалив, има за последица липсата на предмет на образуваното първоинстанционно дело, а поради това недопустимост на жалбата и недопустимост на постановеното решение. Съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд следи служебно за допустимостта на съдебното решение дори да няма касационни оплаквания в този смисъл, като има право да обезсили решението. Няма обаче правомощието да отмени решението като неправилно, когато няма наведени доводи за съществени процесуални нарушения, както е в настоящия случай. След обезсилване на решението за касаторката съществува възможността да сезира отново областния управител в срока по § 11 от ПЗР на ЗПГРРЛ с редовно искане, което да отговаря на изискванията на закона. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 3 от АПК, Върховният административен съд- трето отделение,