Решение № 543 от 24.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № № 2877/2008 г.

Решение № 543 от 24.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № № 2877/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Жанета Найденова Производството е по чл. 290 ГПК. Н. Х. Т., Р. Н. Т. и Х. Н. Т., всички от София и чрез своите процесуални представители адвокатите М. Р. и Ж. М. са обжалвали решението на Софийския апелативен съд от 27.02.2008 г. по гр.д. № 1352/2006 г. с което е оставено в сила решението на Софийския градски съд от 30.03.2006 г. по гр. д. № 942/2001 г. С това решение първоинстанционният съд отхвърлил исковете им по чл. 26 ЗЗД и по чл. 135 ЗЗД (като алтернативни), предявени срещу Ц. И. С., Н. П. Н. и Р. К. Н. за обявяване за нищожен, сключения на 7.12.1994 г. договор с нот.акт № 82/94 г. между Ц. И. С. и Н. П. Н. по време на брака му с Р. К. Н.за прехвърляне собствеността върху апартамент № 15 от бл. 313-1 вх. А, ет. 6 в ЖК "С" гр. С. с обща застроена площ от 102.82 кв. м. заедно с избено и таванско помещение и заедно с 1.881 % от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху държавна земя срещу заплатената цена от 181 000 лева. Със същото решение е прието за недоказано оспорването на писмото с изх. № 12-06-00-1370/27.10.2005 г. на ТДД ТП "И" гр. С. Присъдени са съдебни и деловодни разноски. В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския апелативен съд било неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и като необосновано- отменителни основания по чл. 293, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд след проверка на изложените основания за касация на въззивното решение и след определението от 7.04.2009 г. с което е допуснато касационно обжалване, прие следното: Фактическата обстановка по делото е била изяснена: при делба по гр.д. № 2890/89 г. на СРС на съсобствен между Н. Х. Т., Х. Н. Т. и Ц. И. С., апартамент № 15, в бл. 313-1 вх. "а" ет. 6 в Ж. К. "С" гр. С. по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК неподеляемото жилище е било поставено в дял на Ц. И. С. В сроковете на чл. 288, ал. 6 ГПК тя не изплатила присъдените суми за уравнение на дяловете и както е проследил и въззивният съд движението на молбата за обезсилване на решението за възлагане, призоваването на Ц. И. С. и решението на Софийския районен съд от 24.04.1995 г. по същото гр. д. № 2890/89 г. с което е обезсилено решението по възлагането на неподеляемия недвижим имот по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК, влязло в сила с постановяване на решението на Софийския градски съд от 30.10.1995 г. по гр. д. № 3557 от 1995 г., всичко това е станало преди прехвърляне собствеността на апартамента на третите лица семейство Н. П. Н. и Р. К. Н. С нот. акт № 82 от 7.12.1994 г. Ц. И. С. продала на Н. П. Н. поставеното й в дял жилище - ап. № 15 в бл. 313-1 в ЖК "С" гр. С. за сумата 181 000 лева, която сума била изплатена на продавачката при изповядане на сделката. Този договор, тази сделка ищците Т са искали да се признае за недействителен съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД, тъй като през цялото време на воденето на делото се е поддържало, че сделката била привидна-че всъщност нямало продажба и че е ставало въпрос за абсолютна недействитеелност. Една сделка за да е нищожна съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД трябва освен да има невъзможен предмет, да липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и да е привидна-т.е. с нея да се прикрива желаното от страните положение. Явното-това което е оформено с договора - в случая с нотариалния акт за прехвърляне на собственост. Но какво е прикривало тази сделка, каква всъщност е била истинската воля на сключилите я страни, по делото не е било установено. Защото при сключване на симулативното съглашение страните планират да създадат привидността, тя да функционира известно време и след това да бъде прекратена. Или както е прието в доктрината, така се запълва съдържанието на схемата сделка-способ и сделка - цел. При абсолютната симулация двете сделки са добре разграничени едно от друга: едната създава привидността, а другата има за цел да обезсили първата. При относителната симулация разграничението е много трудно, дори невъзможно. Софийският апелативен съд е дал възможност на страните със свидетелски показания да доказват твърденията си-ищците, че сделката с нот.акт № 82 от 7.12.1994 г. е симулативна и ответниците-че с нея се е целяло именно прехвърляне правото на собственост. Сами по себе си, обаче свидетелските показания не са били достатъчни за доказване на едното или на другото становище. Вярно е че застроеният на 102.82 кв. м. апартамент е бил продаден на цена по-ниска от цената, която съдът определил при възлагане на имота по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК-390 700 лева (неденоминирани). Но в самото решение е посочено, че това е била пазарната цена. А в нотариалния акт продажната цена е била по Наредбата за цените на недвижими имоти - т. е. по данъчната оценка за 1994 г. И тази разлика не е сочела на симулативна сделка, тъй като това е често срещнат способ за прехвърляне правото на собственост по различни съображения - най-вече фискални, с оглед заплащането на държавната такса. А че сделката е била реална, е можел да се направи извод от преведените суми почти веднага след нея - от 7.12.1994 г. - 16.01.1995 г. на името на Р. Н. Т. - 28 078.02 лева и на Н. Х. Т.- 112 314.20 лева, общо 140 392.22 лева. Софийският апелативен съд правилно е игнорирал фактът на не деклариране на придобития недвижим имот 4 години, тъй като той няма пряко отношение към спора, а така също и това, че продавачката останала да живее в апартамента. Тези въпроси са били въпроси на договореност и задължение към държавата и не са доказвали твърдението за симулативност на сделката. По делото не е имало никакви преки или косвени доказателства че третите лица-купувачи са знаели за постъпките на ищците за обезсилване на решението за възлагане на апартамента и за намерението на тяхната продавачка да ги увреди. Твърдението за това че са знаели, е изградено само на предположения - че продавачката и съпругата на купувача били близки като колежки по работа. Решението на Софийския апелативен съд не е било постановено в противоречие на т. 6, б. "д", пр. посл. от Постановление № 7/1993 г. на Пленума на ВС, според което: "Приобретателите обаче, могат да бъдат и недобросъвестни при получаване на жилището било защото им е било известно, че се атакува по надлежния ред решението по възлагането, било защото са сключили привидна сделка със съделителя, комуто жилището е възложено, било защото им е било известно че с нея се увреждат останалите съделители. Поради това следва да се признае на последните правото да искат обявяване на прехвърлителната сделка за нищожна по смисъла на чл. 26 ЗЗД или за недействителна по отношение на тях по реда на чл. 135 ЗЗД." В конкретния случай е процедирано точно така - били са предявени искове за обявяване сделката за нищожна по чл. 26, ал. 2 ЗЗД и евентуален иск по чл. 135 ЗЗД. Като недоказани, обаче, правилно са били отхвърлени. Конкретните материално правни въпроси за приложението на чл. 26, ал. 2 ЗЗД и чл. 135 ЗЗД не са били разрешени в противоречие и с разрешенията дадени в Тълкувателно решение № 53 от 1.06.1963 г. на ОСГК на ВС, които третират отпадналите права на съделителя при обезсилване решението по възлагане на неподеляемия недвижим имот по чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) и правата на третите лица. Настоящето дело има за предмет обявяване нищожност на сключен договор и за обявяване недействителна спрямо съделителите прехвърлителната сделка с оглед разпоредбата на чл. 135 ЗЗД - предмет, различен от предмета на разглежданите хипотези за правата на съделителя при обезсилване на решението по възлагане и на третите лица след отчуждаването на имота. Не е налице противоречие и с т. 13 от Тълкувателно решение № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, защото абзац втора разяснява: "Ако трети лица придобили чрез разпоредителна сделка имота от съделителя, получил възлагане по чл. 288, ал. 2 или 3 ГПК, но не платил сума за уравнение на дяловете, то следва че тези лица са придобили чрез сделка имот от несобственик. Сделката е валидна (при липса на други опорочаващи я основания по чл. 26 и чл. 27 ЗЗД), но не е прехвърлила права, тъй като никой не може да прехвърли права, които няма. Третите лица не са придобили права, които са противопоставими на съсобствениците." Следователно, решението на Софийския апелативен съд е правилно и обосновано и при постановяването му не са допуснати нарушения на материалния закон. Разрешените с него въпроси не противоречат на практиката на ВКС. Не са налице основанията за неговата отмяна по чл. 293, ал. 2 ГПК, нито по чл. 291 ГПК. За това и на основание гореизложеното Върховният касационен съд