Решение № 5673 от 9.5.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1275/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от С. Нвачокор/Nwachokor S./, гражданин на Нигерия срещу решение 7962 от 19.12.2023г. постановено по адм. дело 6698 по описа за 2023 г. на Административен съд София-град. Касационният жалбоподател, чрез процесуалния си представител, счита, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Счита, че съдът не се е съобразил, че лицето продължава да бъде студент в редовна форма на обучение, поради което основанието за пребиваването му в България продължава да съществува. При упражняването на оперативната самостоятелност, с която е разполагал при издаването на заповедта, административният орган не е спазил всички изисквания на Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), а органът и съдът е следвало да съобразят и нормите на Директива 2008/115/ЕО, за законосъобразност на административния акт. Предвид изложеното прави искане решението да бъде отменено. В съдебно заседание не се явява, но се представлява. Не се претендират разноски. Ответникът началник отдел Миграция в Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба в съдебно заседание и депозирани писмени бележки по съществото на спора. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Трето отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. С обжалваното решение съставът на АССГ е отхвърлил жалбата на С. Нвачокор/Nwachokor S./, гражданин на Нигерия, роден на [дата]., срещу Заповед УРИ 5392 ПАМ - 1925 от 26.05.2023 г., издадена от началника отдел Миграция в Столична дирекция на вътрешните работи при Министерството на вътрешните работи, с която, на основание чл.44, ал.1 и чл.41, т.2 от ЗЧРБ му е наложена ПАМ по чл. 39а, т.2 от ЗЧРБ Връщане до страна на произход Нигерия, като неоснователна. За да постанови решението си съдът е установил, че С. Нвачокор, гражданин на Федерална Република Нигерия е бил със статут на продължително пребиваващ в Република България чужденец, на основание чл.24в, ал.1. т.1 от ЗЧРБ ( разрешение за продължително пребиваване до една година могат да получат и чужденците, които притежават виза по чл. 15, ал. 1 и са приети като студенти в редовна форма на обучение във виеше училище ). От 2015 г. пребивава в страната, като визата за дългосрочно пребиваване е с последен разрешен срок - до 12.04.2023г. Чуждестранният гражданин не е напуснал страна до изтичането на разрешения му срок за престой, поради което (и след извършени обстойни проверки) спрямо него е започнало производство по издаване на заповед за налагане на принудителна административна мярка по чл.39а, ал.1, т.2 от ЗЧРБ. Установено е при нарочна проверка с констативен протокол, че лицето не се открива, намира и пребивава на посочения от него адрес. На 26.05.2023 г. началникът на отдел Миграция - СДВР при МВР издава оспорената заповед УРИ 5392 ПАМ - 1925/26.05.2023 г. поради липсата на основание за пребиваване в Република България на Нвачокор. Пред съда е представено допълнително удостоверение, че лицето е студент редовна форма на обучение в Европейски Политехнически университет, гр. Перник. При така установената фактическа обстановка и след анализ на относимите разпоредби на ЗЧРБ и на Директива 2008/115/ЕО, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, при спазване на изискуемата от закона форма, а при издаването й са спазени административнопроизводствените правила. Приел е, че са налице очертаните в чл. 41, т. 2 от ЗЧРБ материалноправни основания за издаване на заповедта. Изложил е, че по делото е установено, че жалбоподателят е чужденец по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗЧРБ - гражданин на трета страна, спрямо когото е наложена ПАМ връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна . Той е бил със статут на продължително пребиваващ в Република България чужденец с получено разрешение за пребиваване, на основание чл. 24в, ал.1, т.1 от ЗЧРБ. В тази връзка от 2015 г. пребивава в страната, като разрешеният срок последно е бил до - 12.04.2023 г. След изтичане на срока не е било подадено ново искане за удължаване на срока, поради което чужденецът към момента на провеждане на административното производство вече е със статут на незаконно пребиваващ. Съдът е коментирал, че представените доказателства за обучението на лицето са относими към производство по искане за разрешаване на пребиваването, но не и в това по обжалване на наложена ПАМ. В допълнение е анализирал и приложението на Директива 2008/115/ЕО относно наличието на достатъчно основания за прилагането на мярката. В резултат на направения анализ е сметнал, че жалбата е неоснователна, поради което я е отхвърлил като осъдил жалбоподателя да заплати направените от ответника разноски. Решението е правилно. При установената по делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод, че заповедта е постановена в съответствие с изискванията за законосъобразност. Заповедта е издадена от компетентен по смисъла на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ орган и съдържа предвидените в чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити, включително фактическите основания за издаването й. Оспорената пред АССГ заповед е издадена на основание чл. 41, т. 2 от ЗЧРБ. В допълнение е даден и срок на основание чл. 39б,ал. 1 и чл. 39а, т. 2 Съдът правилно е анализирал приложението на чл. 24в, ал. 1, т.1 от ЗЧРБ като е посочил, че разрешение за продължително пребиваване до еднагодина могат да получат и чужденците, които притежават виза по чл. 15, ал. 1 и са приети като студенти в редовна форма на обучение във висше училище. Това означава, че обучението не представлява самостоятелно основание за пребиваването на територията на България, а само предпоставка, за да може чужденецът да получи разрешение на продължително пребиваване. Поделото не се е спорило, че лицето е притежавало разрешение за продължително пребиваване, което е изтекло на 12.04.2023 г. Доколкото обаче, чужденецът към момента на издаване на процесната заповед не е подал искане за продължаване на пребиваването си в Република България то за административния орган не съществува възможност да приеме, че пребиваването след изтичането на неговия срок продължава да е законно. Да, обстоятелството, че студентът е в редовна форма на обучение може да бъде отчетен само доколкото на лицето се поставят условия за напускане на страната, но не може да означава автоматично, че пребиваването му продължава да бъде законно. В този смисъл, абсолютно точно АССГ се е аргументирал и с нормите на Директива 2008/115 по отношение на незаконния престой по чл. 2, пар. 1 от Директивата. Тъй като единствената преценка на органа към момента на издаване на заповедта е дали е изтекло разрешителното на лицето или не, то това е сторено и поради липсата на продължаване на разрешението за престой правилно е разпоредено прилагането на процесната ПАМ. Обективно е даден и достатъчен срок за доброволно напускане на страната, въпреки че лицето се е отклонило от заявения си адрес и така е създало препятствия пред своевременното му уведомяване за административното производство. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не са налице пороците сочени като касационни основания за отмяна, поради което постановеното решение следва да бъде оставено в сила. Според изхода на делото на ответника следва да бъде присъдено и юрисконсултско възнаграждение, съобразно направеното от него искане,на основание чл. 143, ал. 3 АПК, във връзка с чл.24 Наредбата за заплащане на правната помощ и ЗПП и чл. 78, ал.8 от ГПК - в минимален размер от 100 лв. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,