Решение № 5070 от 12.5.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Д. Панов, чрез процесуален представител, срещу Решение 2934/29.04.2022 г., постановено по адм. дело 7187/2021 г. по описа на Административен съд София-град, с което му е отхвърлен иска срещу Българска народна банка (БНБ), предявен по реда на чл. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 203 от АПК за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди. Твърди, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Изразява се несъгласие с правните изводи на първоинстанционния съд. Касаторът моли за отмяна на решението. Претендира разноски. Представени писмени бележки в подкрепа и допълнение на касационната жалба. С тях се иска отмяна на решението и присъждане на разноски. Ответникът - Българската народна банка, в подаден писмен отговор на касационната жалба, чрез процесуален представител, счита същата за неоснователна. Претендира разноски. Подадена е и частна жалба от БНБ срещу определение 5120 от 27.06.2022 г. по същото дело, с което е оставено без уважение искането на БНБ за изменение на решението в частта за разноските. Иска се отмяна на определението и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Ответникът по частната жалба, в представен писмен отговор моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната и частна жалби. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е частично основателна. С обжалваното съдебно решение съставът на Административен съд София-град е отхвърлил иска на Д. Панов срещу Българска народна банка, за присъждане на обезщетение за вреди в размер на 6113,69 лева за периода от 30.06.2014 г. до 04.12.2014 г., представляващи законната лихва върху сумата от 140 878,54 лева - гарантираният размер на депозита на ищеца в Корпоративна търговска банка АД в несъстоятелност, предявен на правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и поради допуснато нарушение на Директива /19/ЕО относно сроковете за осигуряване на достъп на ищеца до гарантираните му от закона депозити. Първоинстанционният съд е приел за доказано от фактическа страна, че ищецът е имал рамков договор за платежни услуги с КТБ от 05.07.2013 г. На същата дата е подписал анекс за откриване на банкова сметка при условията на преференциален безсрочен депозит. На 17.10.2013 г. е подписан анекс за откриване на банкова сметка при условията на безсрочен депозит Плюс. На 20.06.2014 г. на основание чл. 115, ал. 2, т. 2 и т. З от Закона за кредитните институции, с Решение 73 Управителният съвет на БНБ поставя КТБ под особен надзор за срок от три месеца, които срок е удължен, с Решение от 16.09.2014 г. - до 20.11.2014 г. Наред с това, ищецът е имал депозит в КТБ от 2013 г., но на 20.06.2014 г. на основание чл. 115, ал. 2, т. 2 и т. З от Закона за кредитните институции с решение 73 Управителния съвет на БНБ поставя КТБ под особен надзор за срок от три месеца. На 27.10.2014 г. БНБ внася в НС доклад за ситуацията в КТБ и предприетите действия. На 06.11.2014 г. БНБ отнема лиценза на КТБ. На 04.12.2014 г. Фондът за гарантиране на вземанията започва изплащане на същите. На ищеца е изплатено гарантираното му вземане в общ размер 140 878,54 лв. От правна страна съдът е приел, че с процесиите решения УС на БНБ, като не е предоставила достъп до депозита на ищеца в КТБ, не е засегнала правото на собственост на ищеца по чл.17 от Хартата за основните права на ЕС, тъй като вземането му в първоначалния размер е нараснало и е получил доход. Съдът е обосновал извод, че ищецът не е доказал, да е претърпял вреда във вид на пропусната полза поради невъзможността да получи доходи от гарантирания размер на депозита си през исковия период, и на основание незаконосъобразното бездействие на УС на БНБ да установи неналичност на депозитите на вложителите в КТБ към 27.06.2014 г., поради което от 30.06.2014 г. и до 04.12.2014 г., ищецът да е търпял вреди в размер на законната лихва върху паричното задължение за гарантирания размер на депозита 140 878,54 лв. - в размер на 6 113,69 лв. Всичко изложено обуславяло извод, че заявените от ищеца правни основания, изведени от правото на ЕС изключват отговорността на българската държава, на БНБ и нейните органи за вреди, претърпени от ищеца в качеството му на вложител в КТБ АД в несъстоятелност. Според съдът всичко това сочело, че не са налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и претенцията на лицето била приета за необоснована и недоказана. В заключение, съдът е намерил, че предявената искова молба е изцяло неоснователна и като такава същата е била отхвърлена. Настоящият съдебен състав на Върховен административен съд намира подадената касационна жалба за частично основателна. Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК, гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи и длъжностни лица, като тежестта на доказване е оставена на ищеца. В случая е предявен иск по чл. 204, ал. 1 от АПК за заплащане на обезщетение на вреди в резултат на фактическо бездействия на ответника да установи наличието на неналични депозити в КТБ, довело до закъснение в изплащането на депозитите от страна на Фонда за гарантиране влоговете в банките. Във фактическия състав на отговорността на държавата, визирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ се включват следните елементи: 1. административен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, 2. отменени по съответния ред или съответно приети за незаконосъобразни; 3. причинена неимуществена или имуществена вреда и 4. причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Кумулативната им даденост обуславя основателност на предявения иск - чл. 4 ЗОДОВ. Настоящата инстанция не споделя извода на първоинстанционния съд, че не са налице предпоставките на чл. 1 от ЗОДОВ, като исковата претенция е неоснователна и недоказана. Имуществената вреда представлява накърняване имуществото на правния субект, като е налице отрицателно въздействие, намаляване на неговата себестойност. Може да се изразява в едно намаление на настоящото имуществено състояние на правния субект. Вследствие на вредоносното събитие той обеднява, претърпява една загуба. Този накърнен имуществен интерес, тази разлика съставлява претърпяната от него имуществена вреда (чл. 82 ЗЗД). Преки са вредите, които са нормално настъпваща и обусловена последица от незаконосъобразния акт, т.е. които са адекватно следствие от увреждането. Непосредствени вреди са тези, които са настъпили по време и място, следващо противоправния резултат. В случая такива имуществени вреди пряка и непосредствена последица от незаконосъобразната дейност са налице. Приложимият ред за искове за обезщетяване на вреди, причинени на граждани или юридически лица от нарушения на правото на ЕС следва да се разглеждат по реда на АПК, чл. 2в ЗОДОВ. По отношение на процесуалното изискване на чл. 204, вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за предварителна отмяна на акта, от който се претендират вреди, обоснован е направения от съда извод, че от т. 143 и т. 146 от решението на СЕС по дело С-571/16 следва, че макар само по себе си това изискване да не противоречи на принципа на ефективност, такова задължение може да затрудни прекомерно получаването на обезщетение за вредите, причинени от нарушение на правото на Съюза, ако на практика няма възможност за такава отмяна. От разпоредбите на чл. 36, ал. 3 от ЗКИ и чл. 23, ал. 5 от ЗГВБ недвусмислено следва, че именно БНБ е "компетентният орган", който установява неналичността на депозитите, но националното законодателство обвързва момента, в който се задейства схемата за гарантиране на депозитите, които са станали неналични, с отнемане на лиценза на кредитната институция. Изискваният от Директива 94/19/ЕО, 5 дневен срок за преценка на нейното финансово състояние и способността на банката да изплаща гарантираните депозити, е въведено като изискване в срок от 5 дни от установяването на неплатежоспособността на банка, БНБ да отнеме лиценза, т. е. актът по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО е актът, с който се отнема лиценза на кредитната институция. По делото безспорно се установява, че след като БНБ е била уведомена от КТБ за финансовите затруднения и проблемите с ликвидността, БНБ е взела решение и е поставила КТБ под специален надзор заради опасност от неплатежоспособност и е постановила спиране на всички операции и плащания. Така, въпреки че е преценила, че КТБ е застрашена от неплатежоспособност и че със собственото си решение за поставяне на банката под надзор е възпрепятствала изплащането на депозитите за по-дълъг период, БНБ не е направила установяването в императивния 5 дневен срок по чл. 1, т. 3, подт. i) от Директива 94/19, което е щяло да задейства компенсирането на засегнатите вложители, съгласно чл. 7, пар. 1 и чл. 10, пар. 1 от Директивата и това е съществено нарушение на чл. 1, т. 3, подт. i) от Директива 94/19 (в този смисъл т. 95 от заключението на ген. адвокат Kokott и т. 115 от решението по С-571/16). Настоящата касационна инстанция не споделя и изводите на АССГ за липса на причинно-следствена връзка. Предвид императивния характер на сроковете за обявяване на депозитите за неналични и за стартиране на тяхното изплащане, в контекста на съображение 9 от Директива 94/19/ЕО изискващо схемите за гарантиране на депозити да се намесят веднага след като депозитите са станали неналични, то липсата на достатъчно средства във Фонда за покриване на гарантираните депозити не може да се противопостави на правата на вложителите и поради това не изключва нито съществения характер на нарушението, извършено от БНБ, нито причинно-следствената връзка с претърпените в следствие на това нарушение вреди. Фондът не разполага със самостоятелност при определяне на началната дата на изплащане на гарантираните депозити. Действията, които ФГВБ следва да предприеме и конкретно задължението му да започне изплащане на гарантираните депозити, са пряко обусловени от решението на БНБ, с което депозитите се обявяват за неналични. Именно след постановяване на решението на БНБ за обявяване на депозитите за неналични, за Фонда възниква парично задължение към всеки от вложителите до размера на гарантираните депозити. Постановявайки изискуемото от Директива 94/19/ЕО решение на по-късна дата, БНБ е станала причина за забавеното изпълнение на паричното задължение от ФГВБ, т.е. следва заключение, че БНБ е причина за забава на изпълнението на паричното задължение към ищеца, което недвусмислено обосновава пряката причинно-следствената връзка между извършеното нарушение и претърпените вреди. След като забавеното изпълнение на паричното задължение към ищеца е следствие от извършеното от БНБ нарушение на чл. 1, пар. 3, подт. i) от Директива 94/19/ЕО, това е и основанието за приложението на чл. 86 от ЗЗД. Налице е извършено от БНБ нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в невземане на решение за обявяване неналичност на депозитите в "Корпоративна търговска банка" АД, в императивния срок от пет работни дни, съгласно приложимата с директен ефект разпоредба на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г., относно схемите за гарантиране на депозити. Постановяването на акт, с който се установява неналичността на депозитите, не е достатъчно условие за започване на тяхното изплащане. С акта, с който се установява неналичността на депозитите само се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити и считано от датата на постановяване на този акт, започва да тече срокът за изплащане. По арг. чл. 23, ал. 5 ЗГВБ, в случай, че БНБ беше взела решението по чл. 1, § 3, i) в петдневния срок т.е. най-късно на 27.06.2014 г., то срокът от 20 работни дни за изплащане на депозитите изтича на 25.07.2014 г. От следващия ден - 26.07.2014 г., ищецът e започнал да търпи реални вреди, поради неизплащане на гарантирания размер на депозита. Това е и началната дата на исковия период. Решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лиценза на КТБ и е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директива 94/19. От тази дата включително БНБ вече не осъществява незаконосъобразно бездействие, поради което за този период до датата на изплащане на депозита липсва основание за обезщетение. Поради това периодът, за който се дължи обезщетение е 26.07.2014 г. 05.11.2014 г. В случая е налице доказана причинена имуществена вреда, която е пряка последица от бездействия на БНБ, поради което следва извод за частична основателност на претенцията за имуществени вреди. Налице са всички елементи по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ от състава на обективната и безвиновна отговорност по ЗОДОВ, за да се ангажира отговорността на КТБ по иска, с който се претендира обезщетение. След като е приел друго, АССГ е приложил неправилно материалния закон в съдебния акт, който следва да бъде частично отменен, при което настоящата инстанция с оглед наличните по делото доказателства и тяхната обхватност и връзка следва да реши спора по същество - чл. 222, ал. 1 АПК. Претенцията е частично основателна. При определяне на размера на присъденото обезщетение настоящият съдебен състав намира, че иска, който е предявен следва да се уважи частично, в размер от 5 624,60 лева. Обезщетението следва да бъде определено в размер на 5 624,60 лева, а съдебното решение, с което искът за разликата над 5 624,60 лв. до 6 113,69 лв., следва да бъде отхвърлено. По изложените съображения, касационната жалба е частично основателна. Обоснован е извода на съда, че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията съгласно изм. и доп., публ. ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) е неприложима в конкретния случай. Съгласно приложимата правна уредба - чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ не се предвижда ищецът да дължи на ответника заплащане на разноски и възнаграждение за процесуално представителство при отхвърляне на иска му. Правилно съдът е приел, че не е налице основание на БНБ да бъде присъдена претендираната сума за процесуално представителство. При този изход на делото и частичната основателност на касационната претенция на касатора следва да бъдат заплатени направените разноски за двете инстанции в претендирания размер от 20 лева, представляващ заплатени държавни такси. По частната жалба: С обжалваното определение АССГ е отхвърлил искането на БНБ за изменение на решението в частта за разноските. За да стигне до този правен извод, съдът е приел, че предвид разпоредбата на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ /явяваща се специална по отношение разпоредбата на чл. 78 от ГПК/ на ответника по делото, дори в случаите на отхвърляне на предявения срещу него иск, разноски за съдебното производство по смисъла на ЗОДОВ не се дължат. Изводите на първоинстанционният съд относно недължимостта на претендираните разноски са правилни. Въпреки законодателните промени в чл. 10 от ЗОДОВ /ДВ бр. 94 от 29.11.2019 г./, същите действат занапред, предвид липсата на изрична законова разпоредба, даваща обратно действие на този законов текст. АССГ правилно и в съответствие с действащия към датата на постановяване на обжалваното определение материален закон е оставил без уважение искането на БНБ за присъждане на разноски. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,