Решение № 3150 от 27.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9464/2019 г.

Решение № 3150 от 27.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9464/2019 г., VIII о., докладчик съдията Василка Шаламанова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба от Х. Панчалиев, чрез адв. П. Тодоров против решение № 1441/27.06.2019 г., постановено по адм. д. № 2647/2018 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му против Ревизионен акт №Р-16001617006459-091 -001/13.04.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП-Пловдив, потвърден с Решение № 359/9.07.2018 г., на директора на Дирекция ОДОП-Пловдив, с който са установени задължения за данък по ЗДДФЛ за 2011 г. в размер на 58. 71 лв. и лихва - 35. 56; 2012 г. - 144. 82 лв., лихва -72. 86 лв.; 2013 г. – 4 091. 31 лв., лихва – 1 642. 75 лв.; 2014 г. – 175. 00 лв., лихва – 52. 48 лв.; 2015 г. – 525. 60 лв., лихва – 104. 00 лв.; 2016 г. – 4 221. 90 лв., лихва – 408. 15 лв. и задължения за ДОО в размер на 2 415. 72 лв. и лихва - 1626. 18 лв., ЗО в размер на 1 509. 82 лв. и лихва – 914. 44 лв. и ДЗПО-УПФ – 943. 64 лв. и лихва – 635.23 лв. за 2011 година. Касационният жалбоподател релевира основания, регламентирани в чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. По изложени в касационната жалба оплаквания се претендира отмяна на съдебното решение. Претендира разноски. Ответникът - Директор на Дирекция "ОДОП"- Пловдив, в писмена защита взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: С обжалваното решение Административен съд - Пловдив е отхвърлил жалбата на ревизираното лице против РА, с който на жалбоподателя са определени допълнително данъчни задължения за данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за 2011 г., 2012 г., 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016 г. и задължения за ДОО в размер на 2 415. 72 лв. и лихва - 1626. 18 лв., ЗО в размер на 1 509. 82 лв. и лихва – 914. 44 лв. и ДЗПО-УПФ – 943. 64 лв. за 2011 г. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката на неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е анализирал приобщените в хода на ревизията доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка. Съдът е констатирал, че касаторът дължи данъци по реда на чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за процесните периоди като ревизията е била проведена по реда на чл. 122, т. 4 и т. 5 от ДОПК. Оспорващата страна не е представила счетоводни регистри и каквито и да било други счетоводни документи и справки за ревизирания период за организацията на счетоводната отчетност на едноличния търговец. РЛ не е представило доказателства за получени от него приходи, които не съответстват на разходите му през годините, липсват достоверни данни за приходи и спестявания. Постановеното решение е правилно. Касационната инстанция намира за неоснователно оплакването в касационната жалба на РЛ, че първоинстанционния съд не е мотивирал и не е обосновал издадения съдебен акт. По съществото на спора, от значение е дали физическото лице Х. Панчалиев е имал за ревизирания период приходи в същия или по-голям размер от направените разходи. Съдът правилно е разпределил доказателствената тежест като е посочил, че в тежест на ревизираното лице е да обори презумптивно верните констатации по РД и РА, да установи при условията на пълно доказване, че е получило такива приходи, че е имало имуществена и/или финансова възможност да разполага със суми в размерите, съответстващи на направените разходи. Установено е, че за ревизирания период РЛ е имал регистрация като едноличен търговец с фирма "Х. -Х. Панчалиев", за чиято дейност касатора е декларирал минимални доходи, които надвишават извършените разходи. Също така, въпреки минималните доходи, РЛ е внасял значителни парични средства в търговските дружества "Фори май" ЕООД, "Евробул Комерс" ООД, "Випа груп-Авто" ООД и "Ейнджълс Екс Ай груп" ООД, в които има дялови участия и закупил недвижими имоти в гр. София и с. Войнягово. Обосновани са изводите на първоинстанционния съд, че нито с гласните доказателства, нито с писмените такива е установено, че по двата договора за заем, сключени на 10.12.2018 г. и на 3.11.2011 г. между Д. Петков в качеството му на заемодател и касатора в качеството му на заемополучател за сумата общо от 190 000 лева, е налице реално предаване на средства. Не са представени доказателства за наличие на сумите у лицето, поради което като частни документи обсъдени с останалите доказателства, правилно съдът е приел, че не следва да бъдат кредитирани. Законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд, че не е доказано, че посоченият като заемодател в представените договори за заем, действително е дал в заем материализираните в договорите суми. Съдът правилно е преценил доказателствата по делото, от които наистина не се установява нито, че сумите реално са постъпили в патримониума на лицето, нито, че са напуснали патримониума на заемателя. В конкретния случай договорите нямат нотариална заверка или друг от подробно уредените в чл. 181 от ГПК белези, които да доказват достоверно, че на датата, вписана в тях, сделката е била извършена, т. е., че посочената в тях сума е била предадена. Действително договорът за заем като неформален не изисква специална писмена нотариална форма за действителност, но за целите на данъчното облагане, предаването на сумите т. е. реалното изпълнение на договора следва да бъде установено по безспорен начин, като е допустимо да бъдат разпитани и свидетели. Именно във връзка с доказване произхода на сумите по договорите за заем, съдът е обсъждал свидетелските показания, които не е кредитирал, тъй като те не съответстват на нормалната житейска логика, да се уговарят заеми в големи размери, без гаранции за връщане, без клаузи за неустойка и без никакви обезпечения. Следва по безспорен начин да се установи, като се докаже, че процесните суми съществуват в патримониума на заемодателя към периода на предоставяне на заем. От изложеното следва обоснован извод, че касаторът не може да установи по начин, противопоставим на ответната страна, че сумите, посочени в договорите за заем реално са били предоставени, т. е. тезата на жалбоподателя се явява недоказана с ангажираните писмени и гласни доказателства. При липсата на писмени доказателства за съхранението на паричните суми от соченият като заемател лице, както и на убедителни доказателства, че последният действително е разполагал с възможност да предоставят средствата, законосъобразен е изводът на съда, че правилно от органите по приходите към доходите на ревизираното лице не са приобщени сумите по цитираните договори за заем. Както бе отбелязано по-горе, този извод на първостепенния съд е основан на изключително подробно обсъждане на доказателствата, което е довело до обосновани изводи, които като споделени от настоящата инстанция не се налага да бъдат преповтаряни. Изводите на съда са формирани и при правилно разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса. Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 2 от ДОПК фактическите констатации на ревизионния акт, издаден при ревизия при особени случаи, в производството по обжалването му се ползват с презумптивна доказателствена сила, от което следва, че в тежест на жалбоподателя е било да ангажира доказателства, относими към спора за предоставените заеми от горепосочените лица и опровергаващи установеното от органа по приходите. Както в хода на административното обжалване, така и в хода на съдебното обжалване, Х. Панчалиев не е представил доказателства, които да опровергават изводите на ревизиращите органи, за да се приеме, че насрещните престации са изпълнени. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е постановено при спазване на процесуалните и приложимите материалноправни разпоредби на ЗДДФЛ, поради което не са допуснати сочените от касатора нарушения, водещи до отмяна. Решението като правилно на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила, вкл. и в частта за разноските. Предвид изхода на спора, решението следва да бъде потвърдено и в частта на присъдените разноски. За настоящата инстанция в тежест на касатора и в полза на бюджета на ответника по касация се дължат претендираните разноски - юрисконсултско възнаграждение според материалния интерес на спора и в минималния размера по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, редуцирани на основание чл. 9, ал. 3 от Наредбата, до 838 лв. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Осмо отделение