Решение № 7293 от 29.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1827/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Р. В. от Република Турция против Решение № 41687 от 12.12.2025 г. постановено по адм. д. № 10663/2025 г. по описа на Административен съд – София град. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено като неправилно с произтичащите от това правни последици. Претендира присъждане на съдебни разноски. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател не се представлява и не депозира писмени бележки по същество. Ответникът, кметът на Община Добрич, редовно призован, не се явява и не се представлява. От същия чрез гл. експерт Я.Димитрова по делото е депозиран писмен отковор на касационната жалба с подробно развити в него доводи за неоснователност на същата, съответно – за правилност на обжалвания с нея съдебен акт, а в условията на евентуалност – за недопустимост на жалбата и искане за обезсилване на постановеното съдебно решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения: Производството пред Административен съд – София град е образувано по жалба на Р. В., гражданин на Република Турция, против писмо № 94В-00-387-1/ 22.08.2025 г. на кмета на Община- Добрич, с което е отказано съставянето на български акт за раждане на заявителя въз основа на чуждестранен такъв акт. За да отхвърли жалбата, първоинстанционният съд е приел, че оспореният отказ е издаден от материално и териториално компетентен орган, в предвидената от закона форма и при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е заключил, че от представените по административната преписка доказателства не се установява по безспорен начин, че към момента на раждането си жалбоподателят е бил български гражданин, респективно – към този момент поне един от родителите му да е български гражданин. Изложени са съображения за това, че релевантна за преценката дали лицето е придобило българско гражданство по произход или не, е правната уредба, действала към момента на раждането му. Съдът е посочил, че нормите на чл. 69 и следващите от ЗГР се отнасят до съставяне на актове за гражданско състояние на български граждани, като в случая не е доказана именно тази предпоставка. Направено е и разграничение между понятията „български произход“ и „българско гражданство“. Прието е, че обстоятелството, че родителите на жалбоподателя са от български произход, не води автоматично до извод, че самият той е български гражданин. Прието е още, че когато от данните в регистъра на населението или от представения чуждестранен документ- акт за раждане не може да се установи по безспорен начин, че към момента на раждането си лицето е имало родител- български гражданин, приложим е редът по чл. 12, ал. 7 от Наредба № РД-02-20-9/21.05.2012 г. В този случай актът за раждане може да бъде съставен едва след установяване на гражданството по реда на Наредба № 1/1999 г. във връзка със Закона за българското гражданство. С тези мотиви първоинстанционният съд е достигнал до извод, че след като от представените документи не се установява безспорно наличието на българско гражданство на жалбоподателя към момента на раждането му, административният орган правилно е отказал съставянето на български акт за раждане. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият касационен състав споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, / с изключение на извършеното от съда установяване, че родителите на заявителя са от "български произход"/,не намира за необходимо да ги преповтаря и препраща към тях като мотиви на собствения си съдебен акт на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно от АПК. Не може да бъде споделен доводът на касатора, за това че наличието на българско гражданство по произход следва да се приеме за безспорно само въз основа на данните за родителите му. В настоящото производство не е достатъчно да се установи единствено, че родителите са родени в Република България, че са имали вписвания в регистрите или че впоследствие са им били издадени български лични документи. Релевантният въпрос е дали към момента на раждането на касатора е налице надлежно установено българско гражданство на поне единия му родител, от което да следва придобиване на българско гражданство по произход от самия касатор. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че длъжностното лице по гражданското състояние не разполага с правомощие самостоятелно да разрешава спорни или неясни въпроси относно наличието на българско гражданство. Когато се твърди, че лицето е български гражданин по произход, това обстоятелство следва да бъде установено по реда на чл. 40 във връзка с чл. 39 от ЗБГ чрез издаване на удостоверение за българско гражданство от Министерството на правосъдието. В случая такова удостоверение не е представено. Напротив, по отправеното от общината запитване Министерството на правосъдието е посочило, че за установяване наличието на българско гражданство с оглед съставяне на български акт за раждане, следва да бъде инициирано производство по чл. 39 от ЗБГ. Следователно административният орган не е отказал произволно извършването на исканата услуга, а е приел, че липсва надлежно удостоверяване на основната материалноправна предпоставка за съставяне на български акт за раждане. Неоснователно е възражението, че становището на Министерството на правосъдието не е задължително за кмета и не представлява становище по чл. 53 от АПК. Отказът не е основан на разбирането, че Министерството на правосъдието дава задължително предварително съгласие по смисъла на чл. 53 от АПК. Същественото е, че именно Министерството на правосъдието е компетентният орган, който удостоверява наличието или липсата на българско гражданство по реда на ЗБГ. Поради това издаването на удостоверение от МП за българско гражданство на заявителя е относимо към преценката дали заявителят е доказал предпоставките за съставяне на негов български акт за раждане или не. Не може да се приеме и тезата, че производството по чл. 39 от ЗБГ е неприложимо, тъй като касаторът е роден в чужбина и не фигурира в регистрите на Министерството на правосъдието. Разпоредбата на чл. 39 от ЗБГ има за цел да се установи именно дали едно лице е или не е български гражданин. След като касаторът твърди, че е български гражданин по произход, установяването на това обстоятелство следва да бъде извършено по предвидения в закона ред, а не чрез инцидентна преценка от длъжностното лице по гражданското състояние. Не се установява и касаторът да има качеството на чужденец с постоянно пребиваване в Република България, което да обосновава съставяне на акт за гражданско състояние от българските органи на самостоятелно основание. Поради това правилно е прието, че не е доказано лицето да попада в кръга на субектите, за които българските органи следва да съставят акт за раждане въз основа на чуждестранен такъв акт. Доводите относно приложимостта на разпоредбите на чл. 70, ал. 1 и ал. 2 ЗГР също не водят до извод за незаконосъобразност на отказа. Дори да се приеме, че непредставянето на чуждестранния акт в шестмесечния срок по чл. 70, ал. 1 от ЗГР не е самостоятелно основание да се откаже съставяне на акт за раждане, това не преодолява липсата на надлежно установено българско гражданство на заявителя. Решаващият мотив за отказа е не самото просрочие, а обстоятелството, че не е установена материалноправната предпоставка заявителят да е български гражданин към момента на раждането си. Неоснователно е и оплакването, че съдът е обсъждал български произход, без такъв въпрос да е бил поставен от страните. Съдът е направил разграничение между понятията „български произход“ и „българско гражданство“ от една страна, а от друга - специалната разпоредба на чл.12, ал.7 от Наредба № РД-02-20-9 от 21.05.2012г. за Функциониране на Единната система за гражданска регистрация предвижда, че когато по данните от регистъра на населението или от представения препис или извлечение не може да се установи по безспорен начин, че към момента на раждането лицето е имало родител български гражданин / родителите на заявителя са напуснали РБългария преди раждането му и е възможно същите да са лишени, да са загубили или да са се отказали към момента на раждането му от българско гражданство, което впоследствие да са си възстановили/, актът за раждане се съставя, след като това бъде установено по реда на Наредба № 1 от 1999г. за прилагане на Глава пета от Закона за българското гражданство. По горните съображения касационната жалба е неоснователна, а обжалваното с нея съдебно решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода от спора и неоснователността на предявената касационна жалба, съдебни разноски в полза на касационния жалбоподател не се дължат. Такива не се дължат и в полза на ответника по касация, доколкото същият не е поискал присъждането им. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,