Решение № 10178 от 2.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8926/2018 г.

Решение № 10178 от 2.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8926/2018 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на Г. Маринова против решение № 34/18.04.2018 г. по адм. дело № 35/2018 г. на Административен съд – Видин, с което са отхвърлени съединени искове с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу Комисията за защита от дискриминация (КЗД) за присъждане на обезщетения за вреди в резултат на незаконосъобразни фактически бездействия, както следва: за претърпени имуществени вреди в размер на 197 278. 50 лв., ведно със законната лихва за всеки месец до момента на издължаване на сумата, както и за претърпени неимуществени вреди в размер на 400 000. 00 лв., ведно със законната лихва до окончателното издължаване. Касаторът се представлява в процеса от своя родител С. Маринов – надлежно упълномощен на основание чл. 32, т. 2 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК. В касационната жалба и в хода на делото по същество се поддържа, че решението е неправилно като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Възраженията са насочени към несъобразяване на решението с факта на невъвеждането (нетранспониране) в националното ни право на изискванията на чл. 7 и чл. 8 от Директива 2002/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2002 година за създаване на обща рамка за информиране и консултиране на работниците и служителите в Европейската общност (Директива 2002/14/ЕО) във вр. с приложението на чл. 24 и чл. 28 от Европейската социална харта (ЕСХ). Възразява се и против пропуск на съда да отчете изпълнението от страна на ответната страна (КЗД) на задълженията на държавата по отношение на мерките по чл. 24 и чл. 25 от Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 юли 2006 година за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите (Директива 2006/54/ЕО). Поддържа се аргумент, че съдът не е съобразил решението си с целта на ЗЗДискр. и в частност с чл. 47, т. 2, 3 и 4 от ЗЗДискр., както и че не е отчел изменението на иска по отношение причините за вредите, а именно отменените решения № 106/12.03.2015 г. и № 141/26.03.2015 г., постановени по преписка № 442/2013 г. на КЗД. Възразено е и против размера на имуществените вреди като се твърди, че съдът е следвало да отчете общия изминал вредоносен период от 64 месеца. В хода на делото по същество е направено и искане за запитване на СЕС по реда на чл. 628 от ГПК относно приложеното право на ЕС, съдебната практика и международните договори, посочени в Приложение 1, 2 и 3 към писмо от 23.04.2019 г., приложено под л. 45–68 по делото. Направено е бланкетно искане за постановяване на обезпечителни и привременни мерки по реда на чл. 632 от ГПК. Ответната страна – Комисия за защита от дискриминация, представлявана по пълномощие от юрк. Анчева, оспорва касационната жалба. Намира, че решението на административния съд е правилно и обосновано, постановено е при спазване на материалния и процесуалния закон. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните възражения. Поддържа се, че при правилен анализа на събраните в хода на съдебното производство гласни и писмени доказателства първоинстанционният съд обосновано и мотивирано е приел, че предявеният от Маринова иск е неоснователен предвид заявените фактически основания и формулиран петитум на исковата молба. Относно искането за преюдициално запитване направено от касатора, прокурорът намира същото за неоснователно. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав, преценява касационната жалба за допустима. Подадена е в срок от страна в съдебния спор, за която съдебното решение е неблагоприятно и против подлежащ на касационен контрол съдебен акт. Преди разглеждане на касационната жалба по основателността й, съдът следва да се произнесе по направените в хода на делото по същество искания на пълномощника на касатора за отправяне на преюдициално запитване до СЕС и постановяване на обезпечителни мерки по чл. 632 от ГПК. По отношение на искането за преюдициално запитване, настоящият съдебен състав намира, че е неоснователно. Искането не съдържа ясно формулиран въпрос, чието разрешение да е от компетенциите на СЕС. Въпросът за приложеното право на ЕС, съдебната практика и международните договори, посочени в Приложение 1, 2 и 3 към писмо от 23.04.2019 г., по своето естество са възражения относно приложението на материалния закон при постановяването на първоинстанционното решение. Доколкото в приложения 1, 2 и 3 не се съдържа обосновано становище за налично двусмислие или неяснота в приложимото европейско право, нуждаещи се от тълкуване, както и не се твърди невалидност на акт на орган на ЕС, то искането за отправяне на преюдициално запитване се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Поради субсидирания характер на мерките по чл. 632 от ГПК спрямо основателността на искането за запитване, то искането за налагането на такива мерки също следва да бъде прието за неоснователно. По отношение оплакванията за порочност на обжалваното съдебно решение, касационният състав намира, че разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение, АС-Видин е отхвърлил като неоснователни исковите претенции на Г. Маринова с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу КЗД за присъждане на обезщетения за вреди в резултат на незаконосъобразни фактически бездействия, както следва: за претърпени имуществени вреди в размер на 197 278. 50 лв., ведно със законната лихва за всеки месец до момента на издължаване на сумата, както и за претърпени неимуществени вреди в размер на 400 000. 00 лв., ведно със законната лихва до окончателното издължаване. С оглед фактическите основания и формулиран петитум на исковата молба, както и допуснатите от съдът изменения и уточнения на исковите претенции с протоколно определение от 01.03.2018 г., съдът е квалифицирал същите като такива по чл. 203 от АПК, във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Приел е, че представляват осъдителни искове за заплащане на обезщетения по реда на чл. 203 и сл. от АПК за претърпени имуществени и неимуществени вреди от противоправното фактическо бездействие на КЗД да приложи правомощията си по чл. 47, т. 1-4 от ЗЗДискр. и чл. 76, ал. 1 от ЗЗДискр. при и по повод разглеждането на преписка № 442/2013 г. образувана в КЗД по жалба на ищцата, както и поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон при произнасянето по същата преписка, а също така и поради просрочие на срока по чл. 63, ал. 3 ЗЗДискр. при постановяването на крайния акт на КЗД. За да отхвърли исканията на ищеца за присъждане на обезщетение на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, съдът е приел, че по делото не е установено твърдяното наличие на незаконосъобразно фактическо бездействие на КЗД. Съдът е посочил, че фактически действия и бездействия по смисъла на чл. 203, ал. 2 и чл. 204, ал. 4 и чл. 250, чл. 256 и чл. 257 АПК не са налице, тъй като сочените от ищцата бездействия при упражняване на правомощия на КЗД при и по повод разглеждането и администрирането на преписка № 442/2013 имат характеристиките на правни волеизявления. При отчитане на обстоятелството, че ищцата не е претендирала вреди от административните актове, постановени по преписка № 442/2013, съдът е приел, че бездействията, респ. действията в хода на административното производство не могат да се определят на фактически бездействие или действия, установени в закон със самостоятелно правно значение. Прието е, че правните действия, вкл. непроизнасянето или неиздаването на конкретен акт от кръга на правомощията на КЗД не подлежат на проверка от съда по реда на чл. 204, ал. 4 от АПК. Допълнително е установено от съда, че в процеса не са доказани претендираните неимуществени вреди – влошено здравословно състояние и преживени интензивни негативни емоции, влияещи на самочувствието и самоусещанията на ищцата. Относно доказването на неимуществените вреди съдът е посочил, че всички представени доказателства за влошено здравословно състояние предхождат исковия период, тъй като са датирани към 2012 г. (епикриза от УСБАЛЕ "Акад. Иван Пенчев" ) и 2013 г. (епикриза от МБАЛНП "Свети Наум"), както и че не са представени доказателства за влошаване състоянието на ищцата по време на завеждане от 28.11.2013 г. на преписка № 442/2013 на КЗД, както и при последващото й разглеждане. Съдът е обсъдил и събраните по делото гласни доказателства, чрез които се установява общо неразположение и влошаване на здравословното състояние на ищцата като резултат от всички производства започнали по повод нейното уволнение. По отношение на имуществените вреди е прието, че липсва пряка и непосредствена причинно следствена връзка между начина на провеждане на производството по преписка № 442/2013 на КЗД и пропуснатите ползи от заплащане на трудови възнаграждения като резултат от спорното прекратяване на трудовото правоотношение между "Байер България" ЕООД и ищцата. Решението е правилно. Настоящия касационен състав след извършената проверка за правилността на решението намира, че същото е постановено при липса на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, съобразно е с приложимия материален закон и при съответната на фактическата установеност по делото обоснованост на правните изводи за неоснователност на исковата молба. Не може да се кредитира възражението на касатора, че порочността на обжалваното решение следва от пропуск на съда да установи нетранспониране в националното ни право на изискванията на чл. 7 и чл. 8 от Директива 2002/14/ЕО във вр. с приложението на чл. 24 и чл. 28 от Европейската социална харта. Възражението не кореспондира с определения от касатора и процесуалния му представител в условията на диспозитивно начало предмет на делото и в частност на твърдението, че са налице незаконосъобразни фактически действия от страна КЗД, изразяващи се в неупражняване на административни правомощия по чл. 47, т. 1-4 от ЗЗДискр. и чл. 76, ал. 1 от ЗЗДискр, респ. неиздаване на конкретни административни актове, които биха възпрепятствали прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата от страна на "Байер България" ЕООД. Искът не е основан на твърдения за нетранспониране на съответни директивни изисквания в рамките на националното право, което е увредило ищцата. Претенцията е свързана с фактическо бездействие на КЗД да упражни правомощията си съобразно приложимия закон, поради което, дори да се приеме, че чл. 7 и чл. 8 от Директива 2002/14/ЕО не са транспонирани, този въпрос стои и се явява извън предмета на делото. Аналогичен е и извода относно възражението за неприлагане на мерките по чл. 24 и чл. 25 от Директива 2006/54/ЕО. Защитната позиция на касатора може да се разглежда и като изградена от очакване за пряка приложимост на посочените по – горе съюзни норми от страна на КЗД, но и така погледната следва да бъде отхвърлена. Това е така, тъй като дори и да е налице неприлагане на мерки за защита права на ищеца, които права са установени в правото на ЕС, то това неприлагане по естеството си не е проява на фактическо бездействие, а на правно такова. Несъобразено от гледна точка на процесуалните правила е възражението на ищеца, че съдът не е отчел изменение на иска по отношение причините за вредите, а именно отменените решения № 106/12.03.2015 г. и № 141/26.03.2015 г., постановени по преписка № 442/2013 г. на КЗД. В случая с молба от 22.02.2018 г. (л. 12, том. I) по делото, пълномощникът на ищцата при и по повод представянето по делото на решение № 92/19.11.2015 по адм. дело № 47/2015 г. на АС – Видин, оставено в сила с решение № 7597/15.06.2017 г. по адм. дело № 569/2016 г. на ВАС, е заявил, че "... следва да считате наличие на вреди причинени от незаконосъобразните две решения на КЗД, вреди породени от действия и бездействия на КЗД... ". Подобно изявление принципно не съдържа в себе си ясна воля за изменение на иска и не може да бъде повод да се счита, че първоинстанционният съд е следвало да предполага волята на процесуалния представителна ищеца. Нещо повече по арг. от чл. 214, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, изменението на иска по неговото основание е допустимо до приключване на първото заседание за разглеждане на делото. До представяне на молбата от 22.02.2018 г. по делото са проведени открити съдебни заседания, както от Окръжен съд – Видни, така и от Административен съд – София град, а евентуалната промяна в причината за претендираните вреди е промяна (изменение) в основанието на иска. Възражението не може да се подкрепи и от гледна точка съвкупната преценка от процесуалното поведение на ищеца. В проведеното първо по делото заседание пред АС – Видин на 01.03.2018 г. (л. 1762), ищецът е поддържал изменение на иска по отношение размера на вредите, но не е заявявал изменение на иска по неговото основание, т. е. че вредите са причинени от отменените по съответния ред решения № 106/12.03.2015 г. и № 141/26.03.2015 г., постановени по преписка № 442/2013 г. на КЗД. При така изложеното, касационната инстанция намира, че не е налице порок на съдебното решение по причина нарушени процесуални права на ищеца във връзка с изменението на исковете по тяхното основание. Не може да се възприеме и оплакването, че съдът е ограничил предмета на делото и в нарушение на чл. 144 във вр. с чл. 162 от ГПК не е разгледал период за обезщетяване от 64 месеца към момента на решението. Възражението от една страна не отговаря на правилото на чл. 162 от ГПК, тъй като искът не е доказан по основанието си, а от друга – няма правно основание да се възразява против невключването в предмета на делото на времето, което е изминало от предявяването на исковата молба до решаването на делото, тъй като такъв петитум изначално липсва. С други думи, доколкото периода на вредите е част от основанието на иска, респ. в хода на делото не е допускано такова изменение (допуснато е изменение по размера на иска), настоящото възражение се явява неоснователно. В касационната жалба и в хода на делото по същество, касаторът не навежда доводи за неправилност на решението по отношение доказването на вредите. Осъществената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК за спазването на материалния закон също не води до извод за неправилност на решението от гледна точка доказването на вредите и установяването на причинна връзка при тяхното проявление. Следва да се подкрепи извода на първата инстанция, че пропуснатото увеличение в имуществото на ищеца от неполучен трудов доход и вземания се намира в пряка причинна връзка с прекратяването на трудовото му правоотношение с "Байер България" ЕООД. Загубата на доход е пряко следствие от прекратяването на изпълнението на действалия до януари 2014 г. трудов договор между ищеца и посоченото дружество. Административната намеса на КЗД в породените между страните отношения е косвена и последваща спрямо избора на поведение от работодателя спрямо касатора. Обосновано е прието, че загубата на трудов доход като форма на непозволено увреждане е проявление от потенциално противоправно поведение на работодателя. Що се касае до доказването на неимуществените вреди, съдът, при обоснована преценка на събраните по делото доказателства, е приел, че не е проявена необходимата активност от страна на ищеца да установи настъпването на тежки и трайни емоционални, нравствени и психически страдания като резултат от фактическите бездействия на КЗД по конкретната преписка. Представените по делото официални писмени доказателства епикриза от УСБАЛЕ "Акад. Иван Пенчев", издадена 2012 г., и епикриза от МБАЛНП "Свети Наум", издадена 21.10.2013 г., заедно с показанията на свидетеля Петров, не установяват безпорно конкретните индивидуални причини за тежкото състояние на ищцата, което да е свързано с фактически бездействия на КЗД към преписка образувана на 10.12.2013 г. (жалбата по преписката е постъпила на 28.11.2013 г. в КЗД). Преценени в съвкупност с останалите доказателства дават основание да се приеме, че не е доказано по категоричен начин емоционално и здравословно увреждане на здравето на ищеца като резултат от действия и бездействия на длъжностни лица при КЗД. При така изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,