Решение № 276 от 8.02.2017 г. на ВКС по н. д. № 827/2016 г.

Решение № 276 от 8.02.2017 г. на ВКС по н. д. № 827/2016 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимира Медарова Образувано е по касационен протест от прокурор при Окръжна прокуратура - гр. Благоевград срещу въззивно решение № 3000 от 06.06.2016 г., постановено по в. н. о. х. д. № 388/2015 г., по описа на Окръжен съд - Благоевград. Решението на окръжния съд, с което е прекратено наказателното производство по делото, поради дублиране на наказателни процедури се атакува като неправилно с искане да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав. Сочи се, че идентичност на фактите по двете производства може да се обсъжда само в частта на оказаната съпротива от подсъдимия срещу полицейски орган, която се припокрива с неизпълнението на полицейското разпореждане, за което е издадено наказателното постановление, докато в частта за извършените хулигански действия, тъждество на фактите липсва. Поведението на подсъдимия, квалифицирано като отказ да изпълни полицейско разпореждане за преместване на лекия му автомобил се твърди, че е изолирано от хулиганските действия, които е извършил, изразяващи се в отправяне на обидни реплики спрямо присъстващите лица и полицейски служители, насилствено поведение спрямо част от тях, навлизане с лекия си автомобил в паркинга с висока скорост и препятстване действията на служителите на общината, които извършвали трасиране на обекта. В тази връзка се счита, че последните действия са изключени от обхвата на административно наказателното производство и няма законова пречка подсъдимият да бъде подлаган на наказателно преследване за тях. Изключването на квалифициращия елемент за престъплението по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, /деянието да е съпроводено със съпротива срещу орган на властта/ според прокуратурата е налагало произнасяне по същество по основния състав на хулиганството, по обвинение по чл. 325, ал. 1 от НК, в която част не е налице дублиране на наказателни процедури. Срещу касационния протест, в законовия срок по чл. 351, ал. 3 от НПК е постъпило възражение от адв. К. в качеството му на упълномощен защитник на подсъдимия К., с което се оспорва протеста на прокурора и се моли да се остави в сила решението на въззивната инстанция. Защитата намира за правилен извода на съда, че е налице повторно преследване на подсъдимия за идентично поведение, за което е санкциониран по административен ред с влязъл в сила акт. Позовава се на разпоредбата на чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧОС и счита, че като част от вътрешното право на страната, предвид ратифицирането му със закон, същата има приоритет пред противоречащите й вътрешно правни норми. Акцентира върху критериите по делото Е. срещу Холандия, приложими за да бъде установено повтарянето на наказателни процедури и счита, че в случая същите са налице и покриват изцяло хипотезата на повторно образувано наказателно производство, което следва да бъде избегнато с прекратяването на наказателното производство спрямо подзащитния му. Цитира и практиката на ЕСПЧ, в частност делото С. З. срещу Русия и възприетото в същото тълкуване, че принципът е приложим и в случаите на деяния, които имат едни и същи фактически елементи, като се "забранява повдигането на обвинение и предаването на съд за второ "престъпление" в частта, в която се разкриват идентични факти и обстоятелства, които по същностните си елементи са едни и същи". Позовава се и на тълкуването, дадено по делото Ц. Ц. срещу България за това, че административно наказателното производство има характер на наказателно по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, което прави невъзможно налагането на две отделни наказания за деяние, което осъществява белезите на административно нарушение и на престъпление, при инкриминиране на едни и същи факти. Отделно от това застъпва становище и по съществото на обвинението, като намира същото за недоказано по безспорен и категоричен начин, а защитната теза определя като подкрепена от наличните гласни и писмени доказателства. Пред ВКС прокурорът от Върховна касационна прокуратура поддържа протеста съобразно изложените в същия касационни основания и във връзка с изложените към тях доводи, като го намира за основателен и моли да бъде уважен. Счита, че описаните в обвинителния акт факти относно инкриминираните на подсъдимия действия не са изцяло идентични с описаните във влязлото в сила наказателно постановление. Сочи, че действията на подсъдимия, извън извършените по отношение на свидетеля Й. изобщо не са били предмет на приключилото административно наказателно производство, респективно подсъдимият К. не е бил санкциониран за тяхното извършване и наказателното производство е прекратено незаконосъобразно на осн. чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, поради липса на основания за това. Подсъдимият К., в съдебно заседание пред ВКС се представлява от упълномощеният си защитник, адв. К., който моли да се остави въззивното решение в сила, а протеста - без уважение. Намира за неоснователно изложеното в протеста за частично съвпадение на фактите, предмет на двете производства, като счита, че в акта за установяване на административно нарушение и издаденото въз основа на него наказателно постановление е изложена цялата фактическа обстановка по случая, като е налице пълна идентичност на фактите относно времето и мястото на извършване на деянието. Твърди, че се касае за провокирана фактическа обстановка относно имотен спор между подсъдимия и негови съседи, в която всеки един от фактите сам по себе си има значение и е неразделно свързан с останалите. В тази връзка се позовава на ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС и на практиката на ЕСПЧ, в частност на решението З. срещу Русия, където съдът е приел, че за нарушаване на забраната за дублиране на наказателни производства не е необходима пълна идентичност на фактите, като е достатъчно да са налице едни и същи технически елементи, за да е налице нарушение на чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧОС. Подсъдимият К., в последната си дума пред касационната инстанция заявява, че не се чувства виновен за извършеното деяние. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите, наведени в касационния протест и възражението към него и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 5638 от 16.07.2015 г. на Районен съд- Благоевград, Наказателно отделение, първи състав, постановена по н. о. х. д. № 211/2015 г., подсъдимият М. С. К. е признат за невиновен относно това, че на 25.07.2013 г. около 11.30 часа в [населено място], на паркинг, намиращ се зад хотел "хотел" извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото - в присъствието на граждани и полицейски служители отправил към Д. К. П., към Е. С. П., към И. И. Й. и към присъстващите полицейски служители подробно описани в обвинителния акт думи и реплики, като ударил с ръката си папката с документи, които държала П. и те се скъсали и това деяние е съпроводено със съпротива на орган на властта, изпълняващ задълженията си по опазване на обществения ред и отказ да изпълни разпорежданията на полицейски инспектор при 01 РУП-Благоевград И. И. Й., а именно - да не пречи на изпълнението на задълженията на полицейските служители и да премести автомобила си и като се дърпал да се освободи, когато по отношение на него била упражнена физическа сила от страна на инспектор Й., за да бъде изведен извън района на паркинга, поради което е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 325, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1 от НК. С въззивно решение № 3000/06.06.2016 г., постановено по в. н. о. х. д. № 388/2015 г., по описа на Окръжен съд-Благоевград е отменена присъда № 5638 от 16.07.2015 г. на Районен съд- Благоевград, Наказателно отделение, първи състав по н. о. х. д. № 211/2015 г., и наказателното производство спрямо подсъдимия К. за престъпление по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 от НК от НК е прекратено, на осн. чл. 334, т. 4, вр. чл. 26, ал. 1, т. 6 от НПК, като проведено в нарушение на принципа " не бис ин идем". Касационният протест е подаден в законовия срок и от активно легитимирана страна, поради което подлежи на разглеждане, като разгледан по същество се явява основателен. От съдържанието на касационния протест могат да бъдат изведени и е необходимо да бъдат очертани пределите на касационната проверка. Решението на въззивния съд се атакува само в частта относно оправдаването на подсъдимия по обвинението по чл. 325, ал. 1 от НК за инкриминираните на К. хулигански действия, докато в останалата част по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 от НК за квалифициращото обстоятелство деянието да е придружено със съпротива срещу орган на властта не е подаден съответен протест и не е налице оспорване на въззивното решение. По изложените съображения на проверка от ВКС подлежи прекратяването на наказателното производство срещу подсъдимия К. само в частта по повдигнатото обвинение за хулиганство по основния състав на чл. 325, ал. 1 от НК и спрямо включените в това обвинение факти. Въззивният съд е отменил присъдата на първата инстанция и е прекратил воденото срещу подсъдимия наказателно производство като е приел нарушение на принципа "нe бис идем", което е обосновал с наличието на второ наказателно производство за същото деяние, за което спрямо него е налице влязъл в сила акт, постановен в рамките на административно наказателно производство. Независимо, че съдът е посочил, че основава решението си на ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС и дадените в същото задължителни предписания, от материалите по делото се установява несъобразяване с тълкуването на ВКС по посоченото дело и с практиката на ЕСПЧ, в съответствие с която е постановено тълкувателното решение. В хода на въззивното производство е представено решение № 5374 от 08.07.2015 г. на Районен съд - Благоевград по н. а. х. д. № 616/2016 г. с което е оставено в сила Наказателно постановление № 240 от 26.08.2013 г. на Началник на Първо РУП - Полиция - [населено място], издадено срещу подсъдимия К., на осн. чл. 55, ал. 1, вр. чл. 270, ал. 1 от ЗМВР /отм./ за неизпълнение на полицейско разпореждане, затова, че на 25.07.2013 г. около 11.40 часа в [населено място] на [улица]на паркинга зад хотел "хотел" при направено устно полицейско разпореждане по чл. 55 от ЗМВР от ПИ Й. да премести личния си автомобил марка " марка" с ДК [рег. номер на МПС], от мястото на което е паркиран, същият отказва и пречи на полицейските органи да изпълняват задълженията си. От същото решение се установява, че наказателното постановление е влязло в сила на 07.08.2015 г., т. е. след постановяването на присъдата на първата инстанция на 16.07.2015 г., към която дата административно наказателното производство не е било приключило, респективно районният съд не е имал задължението да съобразява акта си с наказателното постановление. В ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС ясно е посочено, че чл. 4, Протокол № 7 към ЕКЗПЧОС не забранява паралелното водене на две наказателни производства / в случая явно се има предвид административно производство с наказателен характер / като забраната възниква в момента, в който едното от тях приключи с окончателен стабилен акт, ползващ се със силата на res judicata. Задължението за съобразяване с влязлото в сила наказателно постановление е възникнало за пръв път за въззивния съд, който е следвало на самостоятелно основание да извърши преценката за това нарушена ли е забраната "не бис ин идем" инкорпорирана в чл. 4 от Протокол № 7, като осъществи проверката в съответствие със задължителните указания на ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС и практиката на ЕСПЧ по този текст . Окръжният съд не е изпълнил това свое задължение, като от една страна неправилно е мотивирал отмяната на първоинстанционната присъда с постановяването й при наличието на влязъл в сила акт, а от друга - без да извърши самостоятелна проверка за това налице ли е дублиране на наказателни процедури спрямо подсъдимия. Проверката включва преценка на критерия "идем", т. е. налице ли е същото деяние, тъй като това е елементът, който свързва двата процеса срещу лицето / ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС, б. "ж" / и при липсата на този елемент изследването на останалите предпоставки относно дублирането на производствата е безпредметно. Следва да се посочи, че съдилищата имат задължението да извършат самостоятелна преценка на значимите за повтарянето на наказателните производства фактори и да изложат съображения в подкрепа на изводите си, тъй като всеки отделен казус се отличава със собствена специфика, която изисква конкретна преценка. Декларативното позоваване на ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС, за да се прекрати наказателното производство на осн. чл. 26, ал. 1, т. 6 от НПК / в тълкувателното решение е посочено ясно, че прекратяването следва да се извърши по реда на чл. 26, ал. 1, т. 6 от НПК / не е достатъчно и се приравнява на липса на мотиви, което винаги налага отмяна на акта на контролираната инстанция и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. От друга страна, нарушението на забраната " не бис ин идем" е допустимо да бъде констатирано за пръв път пред касационната инстанция, като в правомощията й съгласно тълкуването, дадено с ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС е да го отстрани по указания в същото решение ред. Последното включва самостоятелна преценка на ВКС относно критериите от значение за проверката налице ли е дублиране на наказателни процедури. Същата следва да се извърши при съобразяване с въведения в практиката на ЕСПЧ единен стандарт, възприет и в ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС за преценка на понятието "идем", възприемано последователно в редица решения на съда и затвърдено в решението по делото З. срещу Русия - фактическа идентичност или съществено сходство от обективна и субективна страна на поведението на дееца, което е предмет на двете производства. В настоящият случай съпоставката на наказателното постановление и обвинителния акт във фактическата им част определя липсата на този критерий, тъй като се касае за различни фактически действия, инкриминирани на подсъдимия в двете производства - с наказателното постановление се санкционират действията му по отказ да изпълни разпореждане на полицейския служител Й., състоящо се в предписание да премести лекия си автомобил и да не пречи на полицейските органи да изпълняват задълженията си, а в обвинителния акт /в частта по чл. 325, ал. 1 от НК/ се инкриминират действия по отправяне на непристойни думи и реплики и извършване на блъскане и удар с ръка по папка с документи, която служителка на общината държи, което поведение е квалифицирано като грубо нарушение на обществения ред . Видно от материалите по административно наказателното производство обект на преследване и санкциониране е поведението на подсъдимия спрямо полицейския служител Й., изразяващо се в конкретни действия и бездействия, фактически различни от хулиганските действия, описани в обвинителния акт, независимо, че са осъществени на същото място, на което и хулиганските действия и непосредствено след тяхното извършване. Същественото е, че се касае за различно фактическо поведение на самия деец, което го определя като отделно деяние и независимо от връзката му с описаните хулигански действия разкрива самостойни фактически елементи от гледна точка на конкретните условия на обстановката, при която е извършено деянието, включително и по отношение на решението, което е довело до осъществяване на това поведение. Възражението на защитата на подсъдимия, че в практиката си ЕСПЧ не изисква задължително пълна идентичност на фактите, като за целите на преценката относно елемента "идем" е достатъчно да е налице само фактическо сходство е основано на правилна принципна постановка, която не може да намери приложение в конкретния случай, за да се обоснове нарушение на забраната за двойно наказателно преследване, поради което се прецени за неоснователно. Прегледът и съпоставката на фактите, обективиращи преследваното поведение на дееца в двете производства не разкрива идентичност или сходство, тъй като в двата случая се касае за различна по вид и характер самостойна дейност, касаеща деяния, които са отделени и последващи във времето. В практиката на ЕСПЧ, с делото З. срещу Русия е установена хармонизация на подхода по тълкуването на понятието "идем" за целите на чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧОС, за което е посочено, че трябва да се разбира като забраняващ преследване или съдебен процес за второ "престъпление", доколкото то е възникнало от идентични факти и обстоятелства, които по същество са едни и същи. В същото решение поведение на жалбоподателя, за което е прието, че в основата си е сходно през целия ден /продължава да изрича обиди към различни длъжностни лица/ е прието не като продължителен акт, а като различните проявления на едно и също поведение, показани при няколко различни поводи /92/. Отправната точка за това налице ли е елементът " идем" в съпоставяните производства съгласно стандарта възприет в практиката и на СЕС е "тъждеството на деянието, като съвкупност от неразривно свързани помежду си факти", като е без значение правната квалификация на деянието или защитавания правен интерес. И съобразно този стандарт по настоящото дело не се установява тъждество на деянието, тъй като липсва неразривната връзка между фактите, предмет на двете производства, с оглед тяхната самостоятелност - хулиганските действия на подсъдимия, инкриминирани в обвинителния акт са обособени като отделни факти от действителността, характеризиращи се с конкретна проявна форма на поведението - отправяне на обидни думи и реплики по отношение на конкретни присъстващи лица, удар с ръка по папка с документи, държана от едно от тях и т. н., и са различни от действията, обективиращи поведението на подсъдимия по отношение на разпореждането на полицейския служител и отказа да го изпълни, изразяващи се в непреместване на лек автомобил и в действия по пречене на полицейските органи да изпълняват техни конкретни задължения. В този смисъл, както е посочено в решението на СЕС по делото N. K. дело С-367/05 от 18 юли 2007 г., отправната точка за оценка на понятието "същите деяния" е да се разгледа конкретното неправомерно поведение, като обстоятелството, че деецът е действал със същия престъпен умисъл не е достатъчно, за да покаже, че има набор от конкретни обстоятелства, които са обхванати от понятието "същите деяния". В частност субективна връзка между действия, довели до различни наказателни производства не означава непременно, че съществува обективна връзка между съществените деяния, които могат да бъдат разграничени във времето, пространството и по своя характер / в конкретния случай производство за трафик на наркотици и второ производство за смяна на валута в обменни бюра на парични суми с произход от този трафик е посочено, че не могат да се разглеждат като "същите деяния" само защото тези актове са свързани от един и същ престъпен умисъл. В актуалната практика на ЕСПЧ по тълкуването и прилагането на правилото " не бис ин идем" основополагащо място заема решението по делото А и Б срещу Норвегия, в което съдът прави цялостен преглед на практиката си по чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧОС и както е посочено в решението: " в светлината на този преглед той ще се стреми да направи заключения, да формулира принципи и да добави разяснения"/ т. 89/, като накрая ще приложи принципа към фактите по делото така както го тълкува. В заключителното становище по същото дело ЕСПЧ е посочил, че няма основания да се отклонява от хармонизирания подход, възприет в делото З. срещу Русия по отношение преценката на фактите по делото / т. 129/, респективно от формулираните в § 82-84 от същото решение критерии за оценка на елемента " идем", а именно че чл. 4 от Протокол № 7 трябва да се тълкува като забраняващ производство за второ "престъпление", доколкото то е породено от идентични или по същество едни и същи факти . Следователно и съобразно актуалната практика на ЕСПЧ тълкуването за извършване на преценката дали се касае до същото деяние, възприето в ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС е валидно и приложимо и понастоящем и няма основания за отклоняване от него. В заключение, проверката за това налице ли е елемента " идем" в наказателното и административно наказателното производства, водени срещу подсъдимия К. по стандарта на ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС и практиката на ЕСПЧ не показва, че се касае за едно и също деяние, поради което не може да се приеме, че е нарушена забраната за дублиране на наказателни производства и не са налице основания за отмяна на присъдата на първата инстанция и за прекратяване на наказателното производство спрямо подсъдимия за престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК. Липсата на елемента " идем" е достатъчна да се прецени, че не е налице нарушение на чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧОС, поради което не е необходимо да се изследват и останалите предпоставки дали административното производство е с наказателен характер, съобразно критериите "Е." и дали постановеното по него решение е с окончателен характер. С оглед изложеното относно това, че воденото наказателно производство за престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК срещу подсъдимия К. не се дублира с приключилото с окончателен акт административно наказателно производство, тъй като не касае едно и също деяние, не е налице нарушение на чл. 4, Протокол № 7 от ЕКЗПЧОС, поради което няма законово основание присъдата в тази и част да бъде отменена и наказателното производство да бъде прекратено. Решението на въззивната инстанция е постановено в нарушение на материалния закон, тъй като неправилно е прието, че е налице допуснато нарушение на чл. 4, Протокол № 7 от ЕКЗПЧОС, при установената липса на дублиране на наказателни процедури спрямо подсъдимия К. за инкриминираното му деяние по чл. 325, ал. 1 от НК. С прекратяването на наказателното производство в тази му част по обвинението по чл. 325, ал. 1 от НК, без да са налице процесуалните предпоставки за това, съдът е допуснал и съществено процесуално нарушение, което е отстранимо чрез разглеждане на делото по същество от въззивната инстанция в частта от присъдата, която не е отменена. Последното налага решението на въззивния съд да се отмени в частта, с която е отменена присъдата на районния съд по обвинението по чл. 325, ал. 1 от НК, с която подсъдимият К. е оправдан за извършване на непристойни действия грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото и връщане на делото за ново разглеждане в тази му част от друг въззивен състав. Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 4, вр. ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение