Решение № 3921 от 14.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1750/2025 г.

Производството е по чл.208 чл.228 от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба, подадена от заместник директора на Дирекция Миграция- МВР срещу решение 28275 от 27.12.2024г., постановено от Административен съд София-град, първо отделение, 69 състав по адм.д. 10044/2024г. С касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното съдебно решение като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано касационни отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Касационният жалбоподател заявява искане за отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на решение по същество на спора, с което да се потвърди оспорения административен акт. Заявява искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. При условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендирания от насрещната страна адвокатски хонорар. Ответникът В. Р. М., представляван в производството от адв.Пенчева, излага доводи за неоснователност на касационната жалба и заявява искане за оставяне в сила на обжалваното решение. Заявява искане за присъждане на разноски за касационното производство. Участващият в производството прокурор от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.211, ал.1 от АПК и от страна, за която оспорения съдебен акт е неблагоприятен, поради което жалбата е допустима за разглеждане. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано във връзка с оспорване на Отказ рег. 5364р-2277 от 19.09.2024 г. на директора на Дирекция "Миграция" МВР, с който на основание чл. 26, ал. 2, вр. чл. 33к от ЗЧРБ му е отказано предоставяне на право на продължително пребиваване в Република България по негово заявление рег. 272р-19798 от 09.08.2024 г. Съдът е отменил оспорения акт като постановен в нарушение на приложимия материален закон и е върнал преписката на административния орган за постановяване на нов акт, съобразен с дадените в мотивите на решението указания по приложение на материалния закон. За да стигне до този извод, съдът приема, че постановения отказ е постановен при неправилно приложение на разпоредбата на чл.38 от ЗЗД и чл.74 от КТ. Обсъждайки приложима практика, включително и тълкувателна, съдът приема, че на органния представител на юридическо лице е признато правото неговата воля, като физическо лице, да бъде счетена във външните отношения за воля на ЮЛ. Той е изразител на волята на самото юридическо лице, поради което в процеса на волеобразуване и волеизявяване не могат автоматично да се прилагат ограничения, предвидени за представителството по ЗЗД. По тези доводи съдът приема, че в трудовите правоотношения административния орган неправилно е приложил забраната по чл. 38, ал. 1 от ЗЗД. Решаващият съд приема за неправилно приложена и разпоредбата на чл.74, ал.1 от КТ. Съгласно приложимия специален закон чл.74, ал.2 от КТ обявяването на трудов договор за недействителен е изцяло в компетентността на съда и само в определени случаи на Инспекцията по труда. В случая нито Агенцията по заетостта, нито административния орган издател на оспорения акт имат компетентност да се позовават на недействителност на трудов договор, изземвайки компетентност, предоставена на съда. По тези мотиви, съдът приема оспорения акт е материално незаконосъобразен, като постановен при неправилно разширително тълкуване на нормата на чл.74, ал.1 от КТ и при неправилно привръзка с разпоредбата на чл.38, ал.1 от ЗЗД. За пълнота следва на изложените мотиви, съдът е констатирал, че както основният трудов договор от 14.11.2019 г., така и допълнителният от 16.10.2024 г., са подписани от името на работодателя "БИ ЕН ПИ ЕФ" ЕООД от трети лица като управители на дружеството от К. Д. П.., респ. Д. К. И., а не лично от заявителя В. Р. М., което потвърждава тезата за неправилно приложение на чл. 38 от ЗЗД. По тези мотиви първоинстанционният съд е отменил оспорения отказ и е върнал преписката за постановяване на нов акт, съобразен дадените указания по приложение на материалния закон. Първоинстанционният съд при правилно установена фактическа обстановка е извел обосновани и в съответствие с приложимия материален закон изводи за незаконосъобразност на оспорвания административен акт. Настоящата касационна съдебна инстанция намира, че относимите факти са изследвани и обсъдени мотивирано, при правилно разпределяне на доказателствената тежест относно установяването на съществуването на фактическите основания при издаването на оспорения административен акт и изпълнението на нормативните изисквания. Не са налице касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК по отношение на обжалваното решение. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател, че при издаване на отказа за предоставяне на право на продължително пребиваване в Република България на основанието по чл.26, ал.2, във връзка с чл.33к от ЗЧРБ, органът е действал при условията на обвързана компетентност с оглед становището на Агенцията по заетостта, която е дала отрицателно становище, поради което оспорения отказ изцяло е мотивиран със становището на Агенцията по заетостта. Изразеното отрицателно становище от Агенцията по заетостта не освобождава решаващият орган от задължението му да изясни всички релевантни за производството факти, както и да извърши преценка на основанието, на което съгласуващия орган е дал отрицателно становище. Още повече, че в случая отрицателното становище е мотивирано с извод за недействителност на трудовия договор, която не може да бъде обявена инцидентно от административен орган, а следва да бъде установена по исков ред пред съд чл.74, ал.2 от КТ. Правилен е изводът на съда, че изразеното становище на Агенцията по заетостта има характер на акт по чл.53 от АПК и съставлява част от административното производство по издаване на крайния акт. Съгласно разпоредбата на чл.21, ал.5 от АПК изявленията, които са част от производството по издаване на административен акт не са индивидуални административни актове и не подлежат на самостоятелен съдебен контрол. Въпроса за тяхната законосъобразност се проверява при оспорване на крайния акт в процедурата, в случая отказа на Дирекция Миграция за издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип Синя карта на ЕС. С оглед тези процесуални правила правилно решаващият съд се е произнесъл по съответствието на оспорения акт с приложимия материален закон, като е осъществил контрол по отношение на изразеното отрицателно становище на Агенцията по заетостта. В случая отрицателното становище на Агенцията по заетостта е мотивирано с това, че представения трудов договор на заявителя В. Р. М. с работодател БИ ЕЙ ПИ ЕФ ЕООД е недействителен на посочено от органът правно основание чл.74, ал.1 от КТ, поради противоречие с разпоредбата на чл.38, ал.1 от ЗЗД. Обосновано решаващият съд приема, че в случая с изразеното становище неправилно е дадена привръзка с разпоредбата на чл.38, ал.1 от ЗЗД, тъй като цитираната разпоредба касае облигационни отношения и не може да намери приложение по отношение на трудовите правоотношения, които се уреждат от специалния закон Кодекса на труда, поради което съответствието на оспорения отказ с приложимия материален закон е преценено във връзка с приложимото специално законодателство. Съгласно чл.74, ал.2 от КТ трудовият договор се обявява за недействителен от съда по реда на Глава осемнадесета, като в случаите когато компетентен орган сметне, че трудовия договор е недействителен на някое от основанията по ал.1 той следва да сезира компетентния съд. В случая излизайки от рамките на предоставената от закона компетентност Агенцията по заетостта е обявила за недействителен трудов договор, което съставлява и съществено нарушение на императивната норма на чл.74, ал.5 от КТ. Излизайки от рамките на своята компетентност Агенцията по заетостта се е произнесла по спор, който съгласно разпоредбата на чл.74, ал.2 от КТ е предоставен изцяло в компетентността на съда, с което е нарушена и разпоредбата на чл.61, ал.3 от ЗСВ. Възприемайки изцяло и безкритично становището на Агенцията по заетостта, директора на Дирекция Миграция и привнасяйки го изцяло в мотивите оспорения административен акт, е постановил отказ в нарушение на приложимия материален закон, както правилно е приел решаващият съд. Решаващият съд правилно е приел и обосновал за пълнота на мотивите, че в случая в нарушение на разпоредбата на чл.35 от АПК, тъй като при издаване на оспорения индивидуален административен акт, административния орган не е изяснил и обсъдил всички релевантни факти, обясненията и разясненията на заявителя. В случая не са обсъдени приложените трудови договори, за които безспорно се установява, че са сключени с други лица, управители на дружеството, а не както безкритично е прието в мотивите на оспорения отказ, че заявителя е договарял в качеството му на управител сам със себе си. Неоснователни са изложените касационни доводи за допуснато от съда съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в необсъждане на доводите за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение. Реда по който съдът може да измени своето решение в частта за разноските е този предвиден в чл.248, ал.1 от ГПК, приложим на основание чл.144 от АПК. Решението в частта за разноските не подлежи на самостоятелно касационно оспорване, в какъвто смисъл са доводите на касационния жалбоподател за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. По изложените доводи, настоящият състав счита, че обжалваното решението е правилно и при постановяването му не са допуснати релевираните в касационната жалба нарушения, които да съставляват основания за неговата отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, ответникът В. Р. М. има право на тяхното възстановяване, предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. От представените по делото доказателства, се установява, че ответникът е направил разноски в размер на 2000 лева, представляващи договорен и реално заплатен адвокатски хонорар за процесуално представителство. Предвид фактическата и правна сложност на делото, както и факта, че касационното производство е по правото, а не по фактите, съдът намира, че направеното от насрещната страна възражение за прекомерност е основателно, поради което в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски за касационното производство в размер на 1000лв. Воден от горното и на основание чл.221, ал.2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд четвърто отделение