Решение № 3911 от 2.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9901/2023 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК. С решение 1085 от 21.07.2023г., постановено по адм.д. 589/2023г. Административен съд Варна, ХVІІІ-ти състав, е отменил по жалба на С. Попов, [ЕГН] и Р. Попова, [ЕГН], и двамата от гр.Варна, [улица], [адрес], като наследници на И. Попов, [ЕГН], мълчалив отказ на орган по приходите в Дирекция Местни данъци при Община Варна, за възстановяване на недължимо внесени данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода 2017г. - 2022г., ведно с лихвите, в общ размер на 3 500.44 лв., по Заявление рег. МД-Т22010627ВН/13.10.2022г., мълчаливо потвърден от Кмета на Община Варна. С решението съдът е върнал делото като преписка на компетентния орган по приходите в Дирекция Местни данъци при Община Варна, за ново произнасяне по Заявление рег. МД-Т22010627ВН/13.10.2022г., съобразно дадените в мотивите на настоящето решение указания, като е осъдил Община Варна да заплати на всеки един от жалбоподателите съдебно деловодни разноски в размер на 485 лева. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от кмета на Община Варна чрез процесуалния му представител главен юрисконсулт Ж. Хаджиев. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд Варна е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и е необосновано отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да отмени обжалваното решение. Претендира заплащане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответниците по касационната жалба С. Попов и Р. Попова и двамата от гр.Варна, чрез своя процесуален представител адв. Г. Гинева вземат становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на разноски. Представителят на Върховна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е основателна. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.211,ал.1 АПК, от надлежна страна, поради което е допустима и следва да бъде разгледана. Същата е основателна. С решението си Административен съд Варна е отменил по жалба на С. Попов, [ЕГН] и Р. Попова, [ЕГН], и двамата от гр.Варна, [улица], [адрес], като наследници на И. Попов, [ЕГН], мълчалив отказ на орган по приходите в Дирекция Местни данъци при Община Варна, за възстановяване на недължимо внесени данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода 2017г. - 2022г., ведно с лихвите, в общ размер на 3 500.44 лв., по Заявление рег. МД-Т22010627ВН/13.10.2022г., мълчаливо потвърден от Кмета на Община Варна, като върнал делото като преписка на компетентния орган по приходите в Дирекция Местни данъци при Община Варна, за ново произнасяне по Заявление рег. МД-Т22010627ВН/13.10.2022г., съобразно дадените в мотивите на настоящето решение указания. Съдът е описал много подробно фактическата обстановка относно формирания отказ за издаване на акт за възстановяване и прихващане на недължимо внесени данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода 2017г. - 2022г., ведно с лихвите, в общ размер на 3 500.44 лв., по Заявление рег. МД-Т22010627ВН/13.10.2022г., в това число водените съдебни процеси по отношение на двата недвижими имота, начина на приключване на същите със споразумение /спогодба/, наличието на задължения за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за двата имота за данъчни периоди 2017г. 2022г., заплащането на същите от наследодателя на жалбоподателите И. Попов, подаването на искане за възстановяване на същите като недължимо платени от неговите наследници, липсата на издаден акт за прихващане или възстановяване в срока по чл.129,ал.3 ДОПК. Направено е тълкуване на нормите на чл. 128 129 ДОПК относно прихващане и възстановяване на недължимо заплатени публични задължения, като е изграден извод, че в случая е формиран мълчалив отказ, поради което подадената жалба се явява допустима и следва да бъде разгледана. Мотивите на решаващия съд, че мълчаливият отказ за възстановяване на суми е в противоречие с материалния закон, могат да бъдат систематизирани до следното: 1. Посочено е, че принципно по делото няма спор за факти и същите са възприети правилно от първоинстанционния съд. Отбелязано е, че спорът е правен и опира до въпроса какво е правното действие на влезлите в сила съдебни решения по споровете по чл.108 от Закона за собствеността /ЗС/ и дължимостта на ДНИ и ТБО от наследодателя на жалбоподателите. 2. Прието е, че предпоставките за възникване на задължения за внасяне на ДНИ и ТБО са регламентирани в чл.11 и чл.62 и чл.15 ЗМДТ. Посочено е, че разпоредбата на чл.11, ал.1 от ЗМДТ свързва възникването на данъчното задължение за плащане на ДНИ с момента на възникване на правото на собственост в патримониума на съответното лице, като в тази връзка законодателят в чл.14 от ЗМДТ е предвидил двумесечен срок, в който лицата, придобили определен недвижим имот, следва да декларират същия пред съответната данъчна служба по местонахождението на имота. Допълнено е, че пред данъчния орган лицата се легитимират като собственици на имота със съответен документ за собственост - нотариален акт за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот или нотариален акт по чл. 483 ГПК. Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл.15, ал.2 от ЗМДТ при прехвърляне на имота приобретателят дължи данъка от началото на месеца, следващ месеца, през който е настъпила промяната в собствеността или ползването. 3. Предвид на фактите по делото е отбелязано, че Д. Йорданов и Ж. Йорданова за апартамента и П. Брайнов Чавеев за офиса и земята, които са придобили имотите по силата на договори за покупко-продажба, обективирани съответно в нот.акт 80/2016г. и нот.акт 10/2014г., като собственици на същите са изпълнили задължението си по чл. 14 от ЗМДТ да подадат декларации; цитираните нот.актове се ползват с обвързваща доказателства сила относно удостоверените в тях факти, както за съда, така и за всички държавни органи. Обоснован е извод, че правилно в този случай приходните органи са приели, че за трите лица е възникнало задължението по чл.11, ал.1 от ЗМДТ за плащане на ДНИ и по чл. 64 ЗМДТ за заплащане на ТБО, като такива са им били начислявани и респ. внасяни от тях през целия процесен период 2017г. - 2022г., като последното обстоятелство изрично е прието за безспорно между страните с протоколно определение от с.з. на 10.05.2023г. 4. Отбелязано е, че постановените в последствие съдебни решения, с които са уважени предявените от И. Попов искове по л.108 от ЗС, не променя горните изводи. Изложени са мотиви, че ревандикационният иск по чл.108 от ЗС е осъдителен иск, с чийто петитум ищецът желае да се признае правото му на собственост върху вещта и да се осъди ответникът да върне владението и държането. Прието е, че решението, с което се уважава иска, има едновременно сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила. Изведен е извод, че с диспозитива на уважителното решение съдът, от една стана се признава за установено правото на собственост /или на ограничено вещно право/ на ищеца, като едновременно с това осъжда ответника да предаде владението на вещта. Акцентирано е, че решението действително формира сила на пресъдено нещо по въпроса относно собствеността върху имота, който няма да може да бъде пререшаван в бъдещ процес между същите страни, но то има сила за напред.Изложени са мотиви, че по друг начин би седял въпросът ако самите сделки са били признати за нищожни, какъвто настоящия случай не е. 5. В продължение е посочено, че решенията по исковете по чл.108 ЗС не засягат административното правоотношение между Д. Йорданов и Ж. Йорданова за апартамента и П. Брайнов Чавеев за офиса и земята и Община Варна ; за процесните периоди от 2017г. до влизането в сила на двете решение първото на 28.06.2022г., а второто на 07.07.2022г., посочените лица са се легитимирали като собственици на имотите, те са били данъчно-задължени лица и правилно са им начислявани ДНИ и ТБО. Допълнено е, че за тези периоди административният орган е бил обвързан от материалната доказателствена сила на нотариалните актове, която е била оборена едва след влизане в сила на решенията по исковете по чл.108 ЗС. Направено е и позоваване на съдебната практика на ВАС. 6. В допълнение е посочено, че след отмяната на покупко-продажбата се поражда правото на лицата несобственици да предявят иск за неоснователно обогатяване или за получено без основание, изразяващо се в стойността на недължимо заплатени ДНИ и ТБО, но това да отношения, които не засягат администрацията и не отразяват на дължимостта на съответните данъци и такси. 7. Прието е, че обстоятелството, че Община Варна е издала АПВ, с който е постановила връщане на Д. Йорданов, Ж. Йорданова и П. Брайнов Чавеев на суми за внесени ДНИ и ТБО за процесните имоти и периоди, не променя горните изводи и не следва да се тълкува във вреда на жалбоподателите. На основание гореизложеното е изграден извод, че мълчаливият отказ се явява незаконосъобразен като противоречащ на материалния закон и следва да бъде отменен и преписката бъде върната на административния орган за произнасяне по искането за възстановяване съобразно мотивите в съдебното решение. Решението на Административен съд Варна е неправилно поради неправилно тълкува и прилагане на материалния закон. В касационната жалба на кмета на Община Варна се поддържат оплаквания за неправилност на решението на първоинстанционния съд поради наличие на всички отменителни основания по чл.209,т.3 АПК. По съществено основните доводи са за неправилно приложение на материалния закон, като се излагат аргументи, че със съдебните решения по исковете по чл.108 ЗС е прието за установено, че наследодателят на жалбоподателите е бил собственик на апартамента от 1995, а на другия имот от 2008г., поради което същият се явява задължено лице за ДНИ и ТБО за процесните имоти за процесните периоди и заплатени от него суми за същите не са недължимо заплатени и не подлежат на възстановяване. По направените оплаквания настоящата инстанция съобрази следното: Принципно по делото няма спор за факти за подадените декларации по чл.14 ЗМДТ за процесните недвижими имоти , за размера на заплатени данъци и такси за процесните данъчни периоди, че между наследодателя на жалбоподателите и посочените по горе физически лица е имало спор за собственост относно недвижимите имот, приключило със спогодба, за подаденото искане за възстановяване на данъка и такса битови отпадъци, образувано административно производство и формираният мълчалив отказ да бъде издаден акт по чл.129 ДОПК . Правилно е отбелязано, че спорът между страните е правен и се свежда до това дали сумите за данък недвижим имот и такса битови отпадъци за времето от 01.01.2017г. до 31.12.2022г. , които наследодателят на жалбоподателите И. Попов е заплатил, следва ли да бъдат възстановени като недължимо заплатени. По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е дал положителен отговор на спорния въпрос. Настоящата съдебна инстанция не споделя същия, намира го за неправилен като изграден в противоречие с материалния закон и необоснован на събраните по делото доказателства. Доводи и аргументите в тази насока се свеждат до следното: Нормата на чл.10,ал.1 ЗМДТ/в съответната редакция към процесния период/ определя, че с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Доколкото задължението за данък се свърза с факта на притежание на собственост върху недвижим имот, нормалното и логичното е, данъкът да бъде дължим от лицето, които е действителен собственик на имота. В тази хипотеза, независимо от декларирането по реда на чл.14 ЗМДТ, заплащането от несобственика се явява недължимо и заплатените от него суми следва да му бъдат възстановени. От данните по делото е видно, че с решение 260028/11.03.2021г. по гр.дело 1486/2017г. на Окръжен съд - Варна, влязло в сила на 28.06.2022г., /с оглед влязла в сила на 22.06.2016г. присъда по НОХД 79/2015г. по отношение на упълномощените лица и влязло в законна сила на 27.06.2019г. решение по гр.д. 2328/2016г. на ВОС, с което са прогласени за нищожни съответните пълномощни/, е прието за установено по отношение на Д. Йорданов и Ж. Йорданова, че И. Попов е собственик на апартамент [номер], находящ се в гр. Варна, [улица], [адрес], силата на нотариален акт 39, том VII, дело 3495/1995 г. на нотариус при ВРС и същите са осъдени да предадат владението му. Пак от данните по делото е видно, че с решение 260026/11.03.2021г. по гр.дело 1485/2017 г. на Окръжен съд Варна, влязло в сила на 07.07.2022 г., /по идентични мотиви/, е прието за установено по отношение на П. Брайнов Чавеев и Х. Брайнова, че И. Попов е собственик на офис и земя, находящи се в гр. Варна, [улица], по силата на покупко - продажба, обективирА.. в нотариален акт 20, том VIII, per. 9462, дело 1348/2008 г. на нотариус per. 192 на Нотариалната камара и същите са осъдени да предадат владението му. Според чл.297 ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България. В правната теория /проф.Ж. Сталев, Българско гражданско процесуално право , изд. Наука и изкуство , София, 1979г., стр.329 333/ по отношение на обективните предели на силата на присъдено се приема, че със силата на присъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на спорното материално субективно право с белезите, които го индивидуализират /юридическият факт от който произтича, съдържание, субекти, и правно естество/. Силата на присъдено нещо установява не само че правото съществува към деня на приключване на устните състезания, но че то е съществувало и в миналото от деня на неговото възникване. При така изложеното и при безспорно установената фактическа обстановка по делото следва да бъде прието, че за данъчни периоди 2017г. 2022г. за процесните недвижими имоти задължено лице по силата на чл.10 ЗМДТ е И. Попов, който се легитимират като такъв по силата на цитираните нотариални актове, който факт е потвърден и с влезлите в сила съдебни решения. В този смисъл заплатените от него ДНИ и ТБО в общ размер от 3 500,44лв. са заплатени на правно основание и претенцията на неговите наследници за възстановяването е неоснователна. В този смисъл в съдебната практика на ВАС е решение 2165 от 08.03.2022г., постановено по адм.д. 6717/2021г. Като е приел друго и е отменил мълчаливия отказ за издаване на акт за прихващане или възстановяване, Административен съд Варна е постановил едно неправилно съдебно решение, което следва да бъде отменено и вместо него при условията на чл.222,ал.1 АПК следва да бъде постановено друго такова, с което жалбата на С. Попов, [ЕГН] и Р. Попова, [ЕГН], и двамата от гр.Варна, [улица], [адрес], като наследници на И. Попов, [ЕГН], против мълчалив отказ на орган по приходите в Дирекция Местни данъци при Община Варна, за възстановяване на недължимо внесени данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода 2017г. - 2022г., ведно с лихвите, в общ размер на 3 500.44 лв., по Заявление рег. МД-Т22010627ВН/13.10.2022г., мълчаливо потвърден от Кмета на Община Варна, следва да бъде отхвърлена като неоснователна. При този изход на спора ответниците по касация следва да бъдат осъдени да заплатят на Община Варна в качеството й на юридическото лице, в състава на което влиза административния орган, който следва да издаде акта, с разноски по делото за двете съдебни инстанции в размер на 1328,09лв., включваща заплатена държавна такса в размер на 28,01лв. и юрисконсулско възнаграждение в размер на 650,04лв. за всяка съдебна инстанция, определено при условията на чл.8,ал.1 във вр. с чл.7,ал.2, т.2 от Наредба 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното и на основание чл. 222,ал.1 от АПК Върховният административен съд, състав на първо отделение,