Решение № 8821 от 11.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 4179/2018 г.

Решение № 8821 от 11.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 4179/2018 г., I о., докладчик съдията Мадлен Петрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Щ. Мартин (S. MARTIN), [гражданство] гражданин, чрез адв. Д. Бозаджиев против решение № 622/5.02.2018 г. на Административен съд, София град, постановено по адм. дело № 7941/2017 г., с което е отхвърлена жалбата му против заповед за задържане рег. № 228 зз-1014/22.06.2017 г. издадена от полицейски орган при 04 сектор, ООП-СДВР. В касационната жалба са изложени доводи за нарушение на материалния закон при постановяване на решението, противоречие на фактическите констатации на съда с доказателствата по делото и необоснованост на правните му изводи - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По конкретни съображения се оспорват изводите на първоинстанционния съд за липса на нарушение на изискванията за мотиви на заповедта за задържане по чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР във връзка с чл. 59, ал. 2 АПК, за липса на нарушение на чл. 72, ал. 3 ЗМВР относно изискването за информиране на задържаното лице на разбираем за него език, когато не владее български език и че не е налице нарушение на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Искането е за отмяна на решението и отмяна на оспорената заповед за задържане като незаконосъобразна. Претендира разноски. Ответникът - Л. Николов - старши полицай в 04 сектор ОПП - СДВР, чрез процесуалния си представител юрк. И. Ковачев оспорва касационната жалба и моли да се остави в сила първоинстанционното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. Предмет на оспорване пред АССГ е била заповед за задържане рег. № 228 зз-1014/22.06.2017 г. издадена от Л. Николов - полицейски орган при 04 сектор, ООП-СДВР, с която Щ. Мартин, [гражданство] гражданин е задържан за срок до 24 часа в помещение за временно задържане на 04 РУ - СДВР, на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР във връзка с чл. 345, ал. 2 НК. С обжалваното решение, първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата, като е приел, че оспореният индивидуален административен акт е законосъобразен. В мотивите съдът е посочил, че заповедта е издадена от компетентен орган по чл. 72, ал. 1 във връзка с чл. 56 ЗМВР и заповед от 23.02.2017 г. на директора на СДВР, съгласно която издателят й има качеството полицейски орган. Приел е, че не е допуснато нарушение за изискванията по чл. 74, ал. 2 ЗМВР. Според съда към момента на издаване на акта са налице предпоставките по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР - данни за извършено от задържаното лице престъпление, изразяващо се в управление на МПС с регистрационни табели с изтекъл на 7.08.2007 г. срок - престъпление по чл. 345, ал. 2 във връзка с ал. 1 НК. Налице е съответствие между фактическото и правно основание за издаването на заповедта. Съдът е констатирал, че полицейският орган не е посочил конкретните факти, послужили като основание за задържането, но е преценил допуснатото нарушение като несъществено от гледна точка правото на защита на засегнатото лице, тъй като от доказателствата по преписката се установяват данни за извършване на посоченото престъпление и от друга страна - задържането е извършено непосредствено след проверката на документите и по спазване на ЗДвП. От тези обстоятелства е направен извод, че на задържаното лице са станали известни причините за задържането му. Съдът е приел, че не са допуснати и съществени процесуални нарушения при издаването на оспорения акт - препис от заповедта е връчена и лицето е запознато с правата си. Относно изискването на чл. 72, ал. 3 ЗМВР, лицето да бъде информирано за основанията за задържането му на разбираем за него език, съдът е посочил, че жалбоподателят има статут на продължително пребиваващ в РБ от 9.08.2007 г. и явно ползва български език, тъй като видно от заповедта е написал на български език, че не желае адвокатска защита или друга правна помощ. С тези мотиви в решението е прието, че заповедта за задържане по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР е издадена в съответствие материалния закон и с целите на налагане на принудителни административни мерки по чл. 22 ЗАНН. Решението е неправилно постановено. По силата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР - полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. Задържането се извършва с писмена заповед, със съдържанието предвидено в чл. 74, ал. 2 ЗМВР. В т. 2 на посочената разпоредба е предвидено, че заповедта следва да съдържа фактическите и правни основания за задържането. Неправилно съдът е приел, че липсата на фактически основания за задържането не е съществено нарушение на изискванията за форма и съдържание на акта. Посочването на правните разпоредби, без конкретни факти и обстоятелства не е достатъчно да обоснове и мотивира задържането по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР. В този смисъл е и решението от 24.06.2014 г. на ЕСПЧ по делото Петков и Профиров по жалби № 50027/08 и № 50781/09, според което чл. 5, § 1, б. "с" (буква "в") от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи изисква лицето да е задържано по "обосновано подозрение", че е извършило престъпление. Такова подозрение не може да бъде общо и абстрактно (параграф 46). Позоваването само на приложимите разпоредби, но не на каквито и да било специфични обстоятелства или действия само по себе си може да бъде достатъчно основание за Съда да заключи, че лишаването от свобода на жалбоподателите е несъвместимо с принципа на защита от произвол (параграф 47). В случая като мотиви за издаването на оспорения административен акт са посочени само разпоредбите на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР във връзка с чл. 345, ал. 2 НК. Съгласно тълкувателно решение № 16/31.03.1975 г. мотивите за издаване на административния акт могат да бъдат изложени отделно, в други документи, които изхождат от органа, издал акта най - късно до изпращането на жалбата срещу акта на по-горния административен орган. Такива документи, изходящи от полицейския орган, издал акта за задържане, не се съдържат в представените по делото доказателства. В заповедта липсва препращане към образуваното досъдебно производство, поради което не може да се приеме, че фактите, описани в приложените документи са послужили като основание за задържането. При констатираното нарушение за липса на фактически основания за задържането, неправилно съдът е приел, че оспорената заповед е мотивирана в съответствие с чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР и е законосъобразна. Останалите доводи в касационната жалба са неоснователни. При задържането не е нарушено изискването лицето да бъде информирано на език, който владее, тъй като видно от документите по преписката, всички изявления на жалбоподателя са написани от него на български език.. Обстоятелството, че впоследствие наказателното производство срещу лицето е прекратено, поради липса на престъпление е ирелевантно за законосъобразността на задържането по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР. (В този смисъл решение от 31.01.2016 г. на ЕСПЧ по делото Джабаров и други срещу България, по жалби № 6095/2011 г., № 74091/2011 г. и № 75583/2011 г.). Неоснователността на тези доводи не променя изводите за неправилност на обжалваното решение, изложени по-горе, което налага неговата отмяна и постановяване на друго, с което да се отмени заповедта за задържане на Щ. Мартин. При този изход на спора, разноски на основание чл. 143 АПК се дължат на касационния жалбоподател в общ размер на 1015 лева, представляващи платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 6.11.2017 г. и от 20.02.2018 г. и платени държавни такси в двете съдебни инстанции. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,