Решение № 2086 от 4.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5617/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Т. В. Т., действаща чрез процесуалния представител адвокат Черногорски, срещу решение 1682 от 14.03.2024 г., постановено по адм. дело 5101 по описа за 2023 г. на Административен съд София-град (АССГ), с което е: 1) отхвърлена жалбата на Т. срещу решение 1040-21-271 от 28.04.2023 г., издадено от директора на ТП (Териториалното поделение) на НОИ (Националния осигурителен институт) София-град, с което е отхвърлена жалбата й срещу разпореждане РВ-3-21-01284130 от 20.01.2023 г. на длъжностното лице по чл. 114, ал. 3 от КСО; 2) осъдена жалбоподателката да заплати на ТП на НОИ София-град сума в размер на 100 лв. за разноски за юрисконсултско възнаграждение. По подробно изложени съображения за неправилност, относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правил и необоснованост, касаторката чрез пълномощника си моли оспореният съдебен акт да се отмени. Претендира и присъждане на сторените деловодни разноски. Ответникът по касация - директорът на ТП на НОИ София-град, действащ чрез пълномощника главен юрисконсулт Бабурска, в писмени бележки оспорва жалбата като неоснователна, моли атакуваният с нея съдебен акт да бъде оставен в сила като правилен и претендира да се присъди юрисконсултско възнаграждение. Възведено е и възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на атакуваното с нея решение на първоинстанционния съд, като предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. С процесното разпореждане от 20.01.2023 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО на основание чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО е наредено на Т. В. Т. да възстанови добросъвестно полученото парично обезщетение поради общо заболяване за периода от 23.04.2020 г. до 06.09.2022 г. в размер на 6881.09 лв. Органът е извел решаващ извод, че част от получените от лицето осигурителни плащания (в посочения по-горе размер) са били недължими, което се е установило от установени (в резултат на проверки от контролни органи) нови данни след изплащането им, имащи значение за определяне на правото на получаване, и понеже сумите са изплатени неправомерно, те подлежат на възстановяване от лицето. Посочено е, че при изчисляването на паричните обезщетения за временна неработоспособност по болнични листове е включен и осигурителен доход, подаден по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО от осигурителите Амолфи интер ЕООД и Касио ресурс ЕООД, които дружества през съответните периоди не са извършвали дейност и в тяхна полза Т. не е полагала труд. Недоволен от разпореждането, адресатът му го е оспорил по административен ред пред ръководителя на ТП на НОИ София-град, който с обжалваното пред първоинстанционния съд решение от 28.04.2023 г. е отхвърлил жалбата на Т. срещу цитираното разпореждане. В мотивите си горестоящият административен орган е възприел и доразвил изложените съображения от ръководителя на контрола по разходите на ДОО в насока, че изплатените обезщетения на жалбоподателката са били недължими, защото тя към релевантния момент не е притежавала качеството осигурено лице, поради което следва да върне добросъвестно получените суми в бюджета на ДОО. За да не уважи жалбата, с която е бил сезиран, Административен съд София-град е обосновал тезата, че обжалваното пред него решение и потвърденото със същото разпореждане са издадени от компетентни органи в изискуемата форма, при спазени административнопроизводствени правила и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби и целта на закона. По основният спорен между страните въпрос съдът е обосновал тезата, че е осъществена предпоставката на чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО за издаване на разпореждане за възстановяване на получените от жалбоподателката суми (в посочения размер) за обезщетение за временна неработоспособност, тъй като при осъществен последващ контрол от контролен орган на НОИ е установена некоректността на подадените за нея данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от Амолфи интер ЕООД и Касио ресурс ЕООД (Т. е имала валидно възникнали трудови правоотношения с тези дружества, но реално не упражнявала трудова дейност в тяхна полза), защото жалбоподателката не е била осигурено лице по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО поради невъзникване на осигурително правоотношение по чл. 10, ал. 1 от КСО, съответно за нея не е възникнало за част от периодите (според както са посочени от административните органи) право на парично обезщетение по чл. 40, ал. 1 от КСО, като изплатеното такова е получено без основание. Подложеното на касация съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касаторовия повереник пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност. Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, и е проверил изцяло законосъобразността на оспорения административен акт съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК по критериите в чл. 146 от АПК. Решението на съда има изискуемото съдържание по чл. 172а от същия кодекс и е постановено при правилно прилагане и тълкуване на материалния закон. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и при анализа им във връзка с приложимата за казуса нормативна уредба е направен обоснован краен извод за неоснователност на жалбата срещу процесното решение на директора на ТП на НОИ София-град и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на контрола по разходите на ДОО, като убедително са опровергани релевираните, включително и пред настоящата инстанция, доводи от жалбоподателката за неговата незаконосъобразност. Съдебният акт е надлежно мотивиран, като фактическите и правни изводи съответстват с установените по делото обстоятелства. Съображенията, изложени от административния съд, се възприемат от касационната инстанция, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК настоящият съдебен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Останалите касаторови възражения също са неоснователни, като във връзка с тях за пълнота следва да се отбележи и следното: Административните органи не са се позовали на недействителност на трудовите договори между Амолфи интер ЕООД и Касио ресурс ЕООД, и жалбоподателката, за да е налице приложното поле на чл. 74, ал. 3 от Кодекса на труда. От друга страна, фактът, че органът служебно е заличил подаваните от тези работодатели осигурителни данни, действително не е основание за отказ за изплащане на обезщетение за временна неработоспособност, респ. основание за последващо искане за връщане на такива обезщетения. Това е така, понеже издадените от административния орган задължителни предписания на осигурителя за заличаване на данни не са противопоставими на осигуреното лице, защото то няма обезпечена от приложимата нормативна уредба възможност да ги оспори, което обаче предвид установената по делото липса на полаган труд от Т. в полза на Амолфи интер ЕООД и Касио ресурс ЕООД, се явява ирелевантно за изхода на спора. Същественият въпрос, на който следва да отговори съда в случаи като процесния, е дали работникът/служителят в относимия за казуса период е извършвал реална трудова дейност в полза на работодателя си по сключеното между тях трудово правоотношение, и оттам, имал ли е статута на осигурено лице, което би обусловило дължимост на осигурителни вноски, а оттам в последващ период и правото му да получава обезщетение за временна неработоспособност по чл. 40, ал. 1 от КСО, ако разбира се, са налице и останалите кумулативно изискуеми предпоставки за целта. Легална дефиниция за понятието осигурено лице е дадена в § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, според която осигурено лице е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1-3 и 5 от КСО. В чл. 10, ал. 1 от КСО е уредено, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването ѝ. Съгласно чл. 114, ал. 2 от КСО добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на възстановяване от осигурените лица с изключение на изрично предвидените случаи, при които възстановяването на сумите е без лихва до изтичането на срока за доброволно изпълнение, като в т. 2 е предвидена хипотезата, при която след изплащането им са представени нови документи или данни, които имат значение за определяне на правото, размера и срока на изплащане. В случая след изплащането на паричните обезщетения при последваща проверка е установено, че Амолфи интер ЕООД и Касио ресурс ЕООД не упражняват търговска/стопанска дейност, а назначената като техен служител Т. не е осъществявала преди да се разболее вменените й със сключените с тях трудови договори задължения. Наличието на валидно възникнало и съществуващо трудово правоотношение, без да е комбинирано с реално осъществявана трудова дейност по него, не води до възникване на осигурително правоотношение. Липсата на упражнявана от жалбоподателката трудова дейност в полза на посочените дружества през съответния период я дисквалифицира като осигурено лице по смисъла на чл. 10, ал. 1 от КСО и § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО към релевантния момент (деня на настъпване на осигурителния риск), съответно за нея не е възникнало правото по чл. 40, ал. 1 на обезщетения за временна неработоспособност, като изплатените й такива са били недължими и са получени без основание, което е установено при извършен последващ контрол по разходите на ДОО на Амолфи интер ЕООД и Касио ресурс ЕООД и е предпоставка по чл. 114, ал. 2, т. 2 от КСО за възстановяване на получените суми като обезщетения. От обсъденото по-горе явства, че не са налице касационни основания за отмяна на проверяваното съдебно решение. Тезата, която се силаеше да докаже касаторовият повереник, за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, не намира опора в данните по делото и категорично се опровергава от изнесеното по-горе. В случая ръководителят на контрола по разходите на ДОО правилно е приложил относимите норми на КСО. Като е съобразил това в постановеното от него решение по реда на административния контрол по чл. 117, ал. 3 от КСО, директорът на ТП на НОИ София-град също е издал законосъобразен акт. Отхвърляйки жалбата срещу последния, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при установената липса на твърдяните от касаторката негови пороци, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора съдебни разноски на касаторката не се дължат, а претенцията на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение трябва да се удовлетвори. На основание чл. 143, ал. 3 във връзка чл. 228 от АПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, Т. В. Т. следва да бъде осъдена да заплати на ТП на НОИ София-град разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение за производството пред касационната инстанция, в размер на 100 лв. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,