Решение № 734 от 30.1.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10784/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на ръководителя на Управляващия орган (УО) на Оперативна програма Региони в растеж 2014 2020 г. (ОПРР) срещу Решение 12240 от 17.07.2024 г. на Административен съд София-град (АССГ) по адм. дело 416/2024 г.

С обжалваното решение е отменено Решение РД-02-36-1352 от 20.12.2023 г. на ръководителя на УО на ОПРР, с което на Столична община (СО) е отказана верификация на разходи в общ размер на 2 549 137,43 лв. по Искане за междинно плащане 8 по Административен договор за безвъзмездна финансова помощ (АДБФП) BG16RFOP001-1.041-0001-C06, по проект Интегриран столичен градски транспорт - фаза II, и преписката е изпратена на административния орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

Касационният жалбоподател - ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма Региони в растеж 2014-2020 г., счита обжалваното решение за неправилно, постановено при нарушение на материалния закон и необосновано - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

По отношение на т. 1 от процесния акт оспорва извода на съда, за отсъствие на ясно по съдържание волеизявление на административния орган и непосочване на валидно правно основание. В тази връзка поддържа фактическите основания и правните изводи изложени в акта. Счита, че неправилно съдът е кредитирал заключението на вещото лице, като се позовава на Протокол за измерване (Приложение 10.5-5), подписан без възражения. Счита, че с оглед установеното и потвърдено в съдебното производство несъответствие между актуваното и реално изпълненото количество, правилно органът не е верифицирал разходи в размер на 9 179,44 лв. с ДДС.

По отношение на т. 2 от процесния акт счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел като обективно заключението от назначената съдебно-техническа експертиза (СТЕ) и е отхвърлил мотивите за отказ от верификация. Поддържа аргументите изложени в оспорения акт за наличие на двойно финансиране на СМР, обосноваващи отказ за верификация на разходи за СМР в размер на 18 575,66 лв. с ДДС.

По отношение на т. 3 от процесния акт касаторът оспорва извода на съда за несъответствие на фактическите и правните основания. Поддържа мотивите, изложени в акта за частично неизпълнение на дадените от проверяващия екип препоръки, като счита, че фактът, че бенефициерът не е представил доказателство за отстраняване на дадените препоръки, е достатъчно самостоятелно основание за отказ от верификация на отчетените разходи.

Твърди, че предвид факта, че искането за плащане е междинно и бенефициентът може да включи засегнатите разходи в следващо искане за плащане, екипът извършил проверката на място е остойностил част от констатациите описани в констативния протокол от проверката, за които е възможно това. По отношение на препоръките приети за неизпълнени, сочи, че същите обективно не могат да бъдат остойностени. Обосновава извод за законосъобразност на отказа за верификация на разходи в размер на 2 521 382,33 лв.

Прави искане съдебното решение да бъде отменено. Претендира разноски за двете съдебни инстанции, като прави възражение за прекомерност на евентуално претендираните от ответната страна разноски, в случай че са над установените минимални размери, с оглед фактическата и правна сложност на делото.

Ответникът по касационната жалба Столична община, чрез процесуалния си представител в съдебно заседание и в представения по делото писмен отговор и писмени бележки, изразява становище за неоснователност на жалбата. Излага подробни аргументи за правилност на обжалваното решение и незаконосъобразност на оспорения административен акт.

Прави искане първоинстанционното съдебно решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски въз основа на представен списък.

Постъпила е и частна жалба на Столична община чрез процесуален представител, срещу Определение 16159 от 05.09.2024 г. по адм. дело 416/2024 г. на Административен съд София-град, с което е оставено без уважение искането на СО за изменение на Решение 12240 от 17.07.2024 г., в частта за разноските.

Частният жалбоподател - Столична община, счита обжалваното определение за неправилно. Оспорва извода на съда, че делото е с невисока правна и фактическа сложност. Твърди, че съдът не е изследвал в дълбочина и не е съобразил фактическата и правната сложност на делото, както и че не е обосновал мотивирано преценката си за намаляване на претендираните разноски, нито при постановяването на решението, нито впоследствие при постановяването на обжалваното определение. Счита, че делото се отличава с фактическа и правна сложност, която да обоснове присъждане на адвокатско възнаграждение, отговарящо на минимума, който е определен по Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, заедно с дължимия ДДС върху възнаграждението.

Прави искане обжалваното определение да бъде отменено като вместо него се измени съдебното решение в частта за разноските, като на СО се присъдят претендираните разноски в пълен размер.

Ответникът по частната жалба - ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма Региони в растеж 2014 2020 г., чрез процесуалия се представител, в представения по делото писмен отговор, оспорва същата като неоснователна.

Прави искане съдът да остави в сила обжалваното определение.

Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната и частната жалби.

Върховният административен съд, като обсъди твърденията и доводите на страните и провери обжалваното решение, с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната и частната жалби са допустими подадени са в законоустановения срок, от надлежни страни и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове.

Разгледани по същество касационната жалба е неоснователна, а частната жалба е основателна.

От фактическа страна първоинстанционният съд е приел за установено следното:

На 21.02.2018 г. между Столична община и Управляващия орган на ОПРР е сключен Административен договор BG16RFOP001-1.041-0001-C06 за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ в максимален размер до 107 333 494,63 лв. по проект Интегриран столичен градски транспорт фаза II.

На 17.09.2018 г., в изпълнение на проекта и след проведена процедура по Закона за обществените поръчки (ЗОП), между СО и БГ Нова" АД е сключен Договор СОА18-ДГ55-551, с предмет Реконструкция на трамваен релсов път по ул. Каменоделска от кръстовището с бул. К. Стоилов до крайно трамвайно ухо Орландовци, на стойност 6 798 565,23 лв. без вкл. ДДС.

На 26.07.2019 г. между СО и Софинвест" ЕООД е сключен и Договор СОА19-ДГ55-533, на стойност 155 499,50 лева без вкл. ДДС, с предмет строителство в обхвата на същия обект. Съгласно предмета на договора изпълнителят се задължава да извърши уширение на източния тротоар на ул. Каменоделска", подобект: Направа на тротоарна настилка", в съответствие с представената от изпълнителя оферта.

На 12.06.2023 г. е подадено искане за междинно плащане 8 по АДБФП BG16RFOP001-1.041-0001-C06 с бенефициер CO. Искането е придружено от междинен технически и финансов отчет.

В периода 08-11.08.2023 г. е извършена проверка на място от екип на отдел ЮЗР, ГД СППРР - УО на ОПРР 2014-2020 г., съгласно Заповед РД-02-36-909/04.08.2023 г., изменена със Заповед РД-02-36-926/07.08.2023 г. Констатираните несъответствия са документирани в Протокол за измерване (Приложение 10.5-5), съставен по време на проверката на място в два еднообразни екземпляра, подписан от проверяващия екип и от представителите на бенефициера, присъствали на проверката, като са отправени конкретни препоръки.

На 14.11.2023 г. е извършена повторна проверка на място с цел проследяване на изпълнението на направените препоръки от предходната проверка. Установено е, че част от констатациите от предходна проверка не са отстранени.

С кореспонденция от 21.11.2023 г. и 28.11.2023 г. бенефициерът е представил допълнителни доказателства за изпълнение на отправените препоръки.

На 20.12.2023 г. с Решение РД-02-36-1352, на основание чл. 60, ал. 1, чл. 62, ал. 1, 2 и 3, чл. 63, ал. 1, т. 1 и 3 и чл. 64, ал. 1, 3 и 4 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление (ЗУСЕФСУ, Загл. изм. - ДВ, бр. 51 от 2022 г., в сила от 01.07.2022 г.), ръководителят на УО на ОПРР е отказал на Столична община верификация на разходи в общ размер на 2 549 137,43 лв. по Искане за междинно плащане 8 по АДБФП BG16RFOP001-1.041-0001-C06, по проект Интегриран столичен градски транспорт - фаза II, от които:

1. разходи в размер на 9 179,44 лв., поради несъответствие на заявените разходи с условията за допустимост на разходите, посочени в разпоредбите на чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ, във връзка с чл. 82, ал. 1, т. 6 и чл. 84 от Общите условия към сключения АДБФП;

1. разходи в размер на 18 575,66 лв., поради липса на предвидените в чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕФСУ условия, във връзка с чл. 101, чл. 102 и чл. 103 от Общите условия към сключения АДБФП;

1. разходи в размер на 2 521 382,33 лв., поради липса на предвидените в чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗУСЕФСУ условия, във връзка с чл. 82, ал. 1, т. 3 и чл. 84 от Общите условия на сключения АДБФП.

По делото са приети неоспорени от страните заключения на две основани и една допълнителна съдебно-технически експертизи.

Въз основа на установените по делото факти, първоинстанционният съд е приел от правна страна, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, в исканата от закона писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалноправните разпоредби.

На първо място съдът е приел, че фактическите основания за издаване на оспорения акт не съответстват на посоченото правно основание за издаването му чл. 64, ал. 1 ЗУСЕФСУ.

По отношение на т. 1 от акта е приел, че липсва посочване на съдържанието на чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ и съотнасянето й към конкретно установените факти и обстоятелства. Приел е, че съдържанието на разпоредбата не кореспондира с установените от органа фактически основания, а именно извършена проверка на място завършила с установяване на несъответствие между реално изпълненото количество и това в протоколите за приемане на извършените СМР. Обосновал е извод, че отсъствието на ясно по съдържание волеизявление на административния орган и непосочването на валидно правно основание за формиране на волята му препятства съдебния контрол по съществото на спора.

Според съда при определяне на правната квалификация по т. 2 от акта, органът се е позовал на чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕФСУ отново без да подведе установените факти и обстоятелства под хипотезата на съответната правна норма. Приел е, че и тук фактическите установявания на постановения отказ не съответстват на дадената правна квалификация за недопустимост на разходите. Според съда разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕФСУ не кореспондира с твърдяното от органа двойно финансиране, като същевременно посочените в акта чл. 101 и сл. от Общите условия към сключения АДБФП действително се отнасят до двойно финансиране, но същите не предвиждат отказ от верификация. Позовавайки се на приетата по делото СТЕ, съдът е приел за необосновани изложените в акта констатации за наличие на двойно финансиране.

По отношение на т. 3 от оспорения акт съдът е приел, че посоченото правно основание по чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗУСЕФСУ отново не съответства на фактическите установявания, обосноваващи процесният отказ. Приел е, че редакцията на закона, на която се позовава ръководителят на УО е неясна, доколкото липсва посочване на конкретно съдържание на права норма и съотнасянето й към установените в хода на проверката факти и обстоятелства. Според съда от мотивната част на решението не става ясно и дали разглежданото искане за плащане се явява окончателно или междинно. Прието е, че от изложените в акта мотиви не може да се направи извод каква е действителната воля на административния орган, а при съдебната проверка съдът не може да замести липсващата воля на органа. Прието е още, че отказът за верификация по т. 3 без какъвто и да е опит да се остойностят констатираните нередовности е в противоречие с принципа за съразмерност заложен в чл. 6 АПК.

Въз основа на горното, първоинстанционният съд е направил извод за незаконосъобразност на оспорения акт и го е отменил, като е изпратил преписката на административния орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

Решението е правилно.

Както правилно приема и първоинстанционният съд, по аргумент от противното от чл. 62, ал. 1 ЗУСЕФСУ отказът от верификация установява недопустимост на претендирания за възстановяване разход. За да бъде един разход допустим трябва да отговаря на изискванията на чл. 57, ал. 1, чл. 58, ал. 1 и 2 и чл. 59, ал. 1 ЗУСЕФСУ, което значи, че за да е недопустим трябва да е налице липса на някое от изискванията за допустимост.

Определянето на един разход като недопустим изисква точно установяване на приложимата правна норма, защото само така може да се установи действителната цел на органа и да се извърши проверка тя законосъобразно ли е постигната.

По отношение на неверифицираните разходи по т. 1 от оспорения акт в размер на 9 179,44 лв.:

Като правно основание да не се верифицират посочените разходи, административният орган е посочил разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ във връзка с чл. 82, ал. 1, т. 5 (некоректно посочена като т. 6, но видно от цитираната разпоредба в мотивите, се касае за техническа грешка, т. к. т. 6 не съществува) и чл. 84 от Общите условия към сключения АДБФП.

Като фактическо основание органът е посочил установени несъответствия между актуваното и реално изпълненото количество СМР по договора от 17.09.2018 г. с БГ Нова АД.

Съгласно чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ (в приложимата редакция), разходите се считат за допустими, ако са извършени законосъобразно съгласно приложимото право на Европейския съюз и българското законодателство.

В съответствие с чл. 82, ал. 1, т. 5 от ОУ към административния договор, УО на ОПРР извършва проверка (верификация) на декларираните разходи в искането за междинно и окончателно плащане, което включва документална проверка на разходи, на изпълнени дейности от проекта (финансовия план) и на процедури за възлагане на обществени поръчки, и по преценка проверка на място на изпълнението на дейността, като се проверяват едновременно няколко показателя, между които и дали са представени доказателства за реално изпълнение на всяка дейност, за която е платен разходът. Разпоредбата на чл. 84 предвижда, ако се установи, че разходът не съответства на условията за допустимост по чл. 82, ал. 1, УО на ОПРР не го одобрява (не го верифицира), като уведомява за това бенефициера и при необходимост се назначава допълнителна проверка.

От анализа на посочените норми е видно, че разпоредбата на чл. 84 е неотносима към основанието, въз основа на което процесният разход е квалифициран като недопустим. Сами по себе си, визираните в чл. 82, ал. 1 и 2 от Общите условия изисквания са формулирани като задължение на органа за проверка и видно от съдържанието им, представляват възпроизвеждане на някои от изискванията в чл. 57, ал. 1 ЗУСЕФСУ и от допълнително формулирани такива към допустимостта на разходите. Точка 5 визира изискването за представяне на доказателства за реално изпълнение на всяка дейност, за която е платен разходът, а това изискване би могло да има отношение към основанието по чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗУСЕФСУ, но не и към това по точка 4.

В случая, в посочената част от обжалвания административен акт, органът не е посочил коя разпоредба от приложимото право на Европейския съюз и българското законодателство е нарушена, за да бъде определен разходът като недопустим. Следователно, административният акт, в тази му част, няма годно правно основание, въз основа на което органът е отказал верификация на процесните разходи. Липсата на правна квалификация, представляваща основание за отказ от верификация на разходи, е порок който не може да бъде преодолян от съда чрез тълкуване. Отсъствието на ясно по съдържание волеизявление и непосочването на валидно правно основание за формирането му засяга правото на защита на неговия адресат и препятства съдебния контрол по съществото на спора, като констатираният процесуален порок безспорно компрометира законосъобразността на акта. Липсата на правно основание не дава възможност на съда да установи каква е целта на органа, с която е упражнил предоставената му от закона власт. Съдът не може да извежда волята на издателя на акта вместо него, нито да предполага на какво основание същият се е произнесъл или по какви съображения е постановил акт с определено съдържание. Той може само да провери дали фактите, установени по делото, съответстват на юридическите факти, визирани в хипотезата на сочената от органа правна норма. В случая несъответствието между фактически и правни основания, както и липсата на годно правно основание прави оспорения акт материално незаконосъобразен в частта му по т. 1.

По отношение на неверифицираните разходи по т. 2 от оспорения акт в размер на 18 575,66 лв.:

За да откаже верифицирането на разхода по т. 2, органът е посочил като правно основание чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕФСУ, във вр. с чл. 101, чл. 102 и чл. 103 от Общите условия към сключения АДБФП.

Като фактическото основание за неверифициране на разходите, органът е изложил, че е установил наличието на двойно финансиране на количества от конкретно посочени в акта видове СМР.

Съгласно чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕФСУ (в приложимата редакция) разходът, за да е допустим, трябва да попада в категориите разходи, включени в акта по чл. 26, ал. 1 ЗУСЕФСУ и в одобрения проект.

Анализът на изискването по т. 2 сочи, че за да е изпълнено изискването на чл. 59, ал. 1, т. 4 АПК е необходимо органът не само да се е позовал на точка 2, но и точно да е посочил категорията разходи, регламентирани в акта по чл. 26, ал. 1 ЗУСЕФСУ и в одобрения проект, на които исканите за верифициране разходи не съответстват. В случая органът сочи чл. 101, чл. 102 и чл. 103 от Общите условия към АДБФП.

Посочените разпоредби от Общите условия се намират в Раздел ХVI, Двойно финансиране, като регламентират забрана за допускане на двойно финансиране на дейности по проекта/бюджетна линия (финансовия план) от други източници или финансови инструменти на Европейския съюз или други донорски програми, както и последиците при установяване наличието на двойно финансиране. Видно от чл. 103 от Общите условия предвидените последици са преустановяване на дейността или възстановяване на неправомерно получените суми по реда на Раздел ХVІІІ. Раздел ХVІІІ е озаглавен Нередности и касае задълженията на бенефициера при установени нередности, за които са определени финансови корекции.

Видно от изложеното, посочените от органа текстове на Общите условия към АДБФП са неотносими към посоченото основание за отказ от верификация. Действително същите касаят случаите на двойно финансиране, но не съдържат основание за отказ от верификация, а предвиждат преустановяване на дейността или възстановяване на неравномерно получени суми по реда на процедурата за установяване на нередности.

Следователно и в тази част оспореният акт е незаконосъобразен поради несъответствие между посочените фактически и правни основания за издаването му.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че правилно АССГ е приел за необоснован по същество извода на органа за наличие на двойно финансиране. В хода на съдебното производство е доказаната липса на припокриване на дейностите по двата договора, разгледани от административния орган. Както се установява от събраните по делото доказателства, пред административния орган са представени доказателства, че по време на строителството, в изпълнение на договора с БГ Нова АД, е констатирано, че на територията на процесния източен тротоар е налице опираща се ограда в много лошо състояние, поради което е взето решение същата да бъде премахната от Столична община - Район Сердика. На общинското дружество Софинвест ЕООД е възложено на мястото на оградата да изпълни тротоарна настилка. Следователно, макар и въпросните СМР в действителност да се отнасят до един и същи тротоар, същите са изпълнени в различни части от него, поради което не биха могли да представляват една и съща дейност, както правилно е приел и първоинстанционният съд. Този извод се потвърждава от приетата и неоспорена от страните СТЕ. В своето заключение вещото лице изрично е посочило, че дублиране, в смисъл на припокриване на площи, които са отчетени като изпълнени и от двамата строители, не може да се предполага, тъй като строителното изпълнение на всеки един от тях е ясно разграничено - до тактилните плочки, включително (на БГ Нова АД) и след тях (на Софинвест ЕООД).

Правилен е прието и че разликата между проектно предвиденото количество и реално отчетеното след изпълнението на договора със Софинвест ЕООД, на която се позовава органът в касационната си жалба, няма никакво отношение към договора с БГ Нова АД, включително никаква връзка с допустимостта на разходите по него.

С оглед изложено, правилен е изводът на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на отказът по т. 2 от оспорения акт.

По отношение на неверифицираните разходи по т. 3 от оспорения акт в размер на 2 521 382,33 лв.:

За да откаже верифицирането на разхода по т. 3, органът сочи като правно основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗУСЕФСУ , във връзка с чл. 82, ал. 1, т. 3 и чл. 84 от Общите условия на АДБФП.

Като фактическото основание за неверифициране на разходите, органът е посочил неизпълнени препоръки за отстраняване на пропуски по физическото изпълнение на обекта на интервенция.

Съгласно чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗУСЕФСУ (в приложимата редакция), разходите са допустими, когато са за реално доставени продукти, извършени услуги и строителни дейности.

Разпоредбата на чл. 84 регламентира правомощието на органа да откаже верификация на разход, който не отговаря на изискванията, регламентирани в чл. 82, ал. 1 и 2 от Общите условия.

В чл. 82, ал. 1, т. 3 от Общите условия към административния договор е посочено, че УО на ОПРР извършва проверка (верификация) на декларираните разходи в искане за междинно и окончателно плащане, което включва документална проверки на разходи, на изпълнени дейности от проекта и на процедури за възлагане на обществени поръчки, и по преценка проверка на място на изпълнението на дейността, като се проверява едновременно дали декларираната от бенефициера в искането за плащане дейност, за която той е платил разхода, е изпълнена качествено и в срок.

От анализа на двете изисквания е видно, че двете правни основания имат различен фактически състав. Видно от мотивите на оспорения акт, в частта по т. 3, органът не е направил каквото и да било разграничение на твърдените от него фактически основания и не става ясно за каква част от разходите приема, че не са реално за доставени продукти, извършени услуги и строителни дейности или съответно дейностите не са изпълнени качествено и в срок. Това значи, че актът му не съдържа ясни и конкретно дефинирани фактически основания, което само по себе си е нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Съдът не може вместо органа да избира и да подвежда твърдените от органа факти към някои от сочени правни основания, а може само да провери доказаността на сочените фактически основания и да провери правилността на подвеждането им към сочената от органа правна норма. Неизлагането на мотиви в административния акт е съществен порок, тъй като препятства съдебния контрол за материална законосъобразност на акта. Само по себе си това нарушение е достатъчно, за да направи акта незаконосъобразен в тази му част.

Следователно правилен е изводът на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на оспорения акт и в частта му по т. 3.

Видно от изложеното, доводите на касатора за противоречие на обжалваното решение с материалния закон са неоснователни, а съдебното решение като правилно следва да бъде оставено в сила.

По частната жалба:

С Определение 16159 от 05.09.2024 г. по адм. дело 416/2024 г. на АССГ, е отхвърлено искането на Столична община за изменение на Решение 12240 от 17.07.2024 г., в частта, с която Министерство на регионалното развитие и благоустройството, е осъдено да заплати на Столична община, разноски в размер 43 424,82 лв.

За да отхвърли искането за изменение на Решение 12240 от 17.07.2024 г. в частта за разноските, съдът е приел, че не са налице основания за исканото изменение, тъй като размерът на адвокатското възнаграждение е намален след преценка на неговия размер предвид тълкуванията, дадени с решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, във връзка с направеното от ответника възражение за прекомерност.

Определението е неправилно.

Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК приложим на основание чл. 144 АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. В направеното в съдебно заседание пред първоинстанционния съд възражение за прекомерност дори не се твърди, че делото не е с фактическа и правна сложност. Възражението е бланкетно, не са изложени конкретни съображения защо ответникът приема, че претендирането от СО адвокатско възнаграждение е прекомерно, като съдът не дължи служебна проверка на претендираното от страната адвокатско възнаграждение без конкретни възражения в тази насока.

Като е приел възражението за прекомерност на ответника за обосновано и основателно, съдът е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което да се измени Решение 12240 от 17.07.2024 г., в частта, с която Министерството на регионалното развитие и благоустройството, е осъдено да заплати на Столична община, разноски в размер 43 424,82 лв., като същите бъдат увеличени на 79 239,22 лв., от които 1 700 лв. заплатена държавна такса, 2 000 лв. за възнаграждения за вещи лица, 74,82 лв. за заплатена такса за получени незаверени преписи от документи по делото и 75 464,40 лв. заплатено адвокатско възнаграждение пред първоинстанционния съд.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 143 АПК, съдът следва да осъди Министерството на регионалното развитие и благоустройството структурата, в която се намира органът-касатор, да заплати на Столична община сумата от 75 479,40 лв., от които 75 464,40 лв. заплатено адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на ответника доказано с договор за правна помощ, фактура и банково извлечение, както и 15,00 лв. претендирани и заплатени разноски за държавна такса за подаване на частната жалба. Доколкото възражението за прекомерност е направено под условие в случай, че адвокатското възнаграждение надхвърля нормативно определения минимум, то и проверката на касационната инстанция е обвързана от този размер. В случая адвокатското възнаграждение не надхвърля минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 7 във вр. с чл. 8, ал. 1 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което възражението е неоснователно.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд