Решение № 3216 от 23.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1893/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Н. М., с [ЕГН], чрез упълномощената адв. И. Петрова, срещу Решение № 30291 от 16.09.2025 г., постановено по адм. д. № 2227 по описа на Административен съд София - град (АССГ) за 2023 г. С обжалваното съдебно решение е отхвърлено оспорването на настоящия касационен жалбоподател срещу Решение с рег. № 32-30760 от 24.01.2023 г. към разписка за задържане № 00003401 от 26.10.2006 г. и протокол № 13685 от 30.10.2022 г. (коректната дата е 30.10.2006 г.), издадено от директора на Териториална дирекция (ТД) „Митница Варна“ при Агенция „Митници“ (АМ), с което са отнети в полза на държавата и оставени за съхранение в Гранично полицейско управление (ГПУ) - Варна, стоки задържани от контейнер TEXU5321316, оръжия и боеприпаси. Наред с това, М. е осъден да заплати по сметката на АССГ сума в размер на 732,00 лв. за допълнително определен депозит за вещо лице и на АМ е присъдено юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 100,00 лв. В касационната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради постановяването му при наличието на трите касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Неправилно било прието от съда, че разписката и протокола са законосъобразни, без да се изследва фактическата обстановка и пропорционалността на задържането. Касационният жалбоподател поддържа становище, че принудителното отнемане е крайна мярка, допустима единствено за защита на особено значим обществен интерес. Позовава се на защитата на правото на собственост, залегнало в чл. 17 на Конституцията на Република България (КРБ) и чл. 1 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), както и на дадено от Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) тълкуване, което изисква извършване на справедлив баланс между обществения интерес и индивидуалните права. В случая съдът не мотивирал защо по-леки мерки не били приложими. Представени са бланкетни доводи за допуснати от съда нарушения на чл. 8 и чл. 9 АПК, както и нарушения на принципа за справедлив процес по смисъла на чл. 56 КРБ и чл. 6 ЕКПЧ. Оспорва се размерът на депозита за вещо лице като определен в свръхразмер и на присъденото юрисконсултско възнаграждение. Моли се отмяната на обжалваното съдебно решение и постановяване на друго за отмяна на оспорения административен акт, а при условията на евентуалност се иска връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на първоинстанционния съд. Претендира се присъждането на разноски. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател се представлява от упълномощен адвокат, който поддържа касационната жалба и моли за отмяната на обжалваното съдебно решение. Обръща внимание, че допълнителният депозит за вещо лице е определен, без при това М. да е уведомен за това предварително. Не претендира разноски за касационното производство. Ответникът – директорът на ТД Митница Варна при АМ оспорва касационната жалба в представено по делото писмено становище. По същество на касационното оспорване моли за оставяне в сила на обжалваното съдебно решение. В съдебното заседание пред настоящия съд ответникът по касация се представлява от упълномощен юрисконсулт, който поддържа изразените в писменото становище процесуални становища и искания. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава писмено заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, което поддържа и устно в съдебното заседание пред настоящия съд. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение на релевираните касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежна страна, за която този акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, предвид което следва да бъде разгледана досежно нейната основателност. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на контрол за законосъобразност пред АССГ е било Решение с рег. № 32-30760 от 24.01.2023 г. към разписка за задържане № 00003401 от 26.10.2006 г. и протокол № 13685 от 30.10.2006 г., издадено от директора на ТД Митница Варна към АМ, с което на основание чл. 198, пар. 1, б. „а“ и б. „б“, т. “iv” от Регламент (ЕС) № 952/2013 г. на Европейския парламент и на Съвета от 9 октомври 2013 г. за създаване на Митнически кодекс на Съюза (Регламент (ЕС) № 952/2013, МКС), във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 7 от Закона за митниците (ЗМ), във вр. с чл. 15, ал. 2, т. 8 ЗМ, във вр. с чл. 5, т. 39 от Регламент (ЕС) № 952/2013, във вр. с чл. 59 АПК, е постановено отнемане в полза на държавата и оставяне на съхранение в ГПУ – Варна на стоки, задържани от контейнер TEXU5321316 и предадени за съхранение на основание чл. 229, ал. 5 ЗМ на ГПУ – Варна с протокол № 13685 от 30.10.2006 г., представляващи оръжия и боеприпаси по 33 позиции, описани подробно в административния акт. Въз основа на приобщените по делото писмени доказателства и неоспореното заключение на приетата по делото съдебно-оценителна и техническа експертиза (СОТЕ), от фактическа страна първоинстанционният съд приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен административен орган, в съответствие с изискванията по чл. 59 АПК и на административнопроизводствените правила, постановен е в законоустановената писмена форма и съдържа всички задължителни реквизити, включително фактическите и правните основания за издаването му. Съдът приел, че спорът по делото е относно това дали отнетите в полза на държавата оръжия, части от тях и боеприпаси представляват огнестрелни оръжия и попадат ли в обхвата на чл. 5 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ), както и дали за същите е необходимо притежаване на разрешения за дейности по реда на ЗОБВВПИ. Въз основа на приобщените по делото доказателства изразил убеждение, че в случая е безспорно установено, че задържаните стоки - детайлите с номера от 3 до 19 от наличната по административната преписка експертна справка, попадат в т. 2 на чл. 5, ал. 1 ЗОБВВПИ като „автоматични огнестрелни оръжия“ и за същите е налице категорична забрана за придобиването, съхранението, носенето и употребата им от физически и юридически лица. По отношение на останалите стоки съдебната инстанция по същество приела, че е необходимо притежаването на разрешения за дейности по реда на ЗОБВВПИ. Като недоказани били отхвърлени твърденията на М., че процесните стоки не представляват огнестрелни оръжия, а бутафорни такива. За този свой извод съдът се позовал на наличната по преписката експертна справка. Счел, че изводите в същата се потвърждават изцяло и от неоспореното заключение на назначената по делото СОТЕ. Вещите лица били категорични в заключението си при разпита им в съдебното заседание, че тези оръжия и детайли, както и боеприпасите за тях, нямат характер на историческа стойност и не представляват колекционерски интерес, същите не са бутафорни, представляват огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях, за които е налице забрана по чл. 5, ал. 1 ЗОБВВПИ или се изисква разрешение за дейности с тях съгласно разпоредбите на ЗОБВВПИ. Въпреки това М. не представил разрешение за процесните стоки нито в хода на административното производство, нито в хода на съдебното производство. По изложените съображения, първоинстанционният съд счел, че обжалваното решение на директора на ТД Митница Варна е законосъобразно, поради което отхвърлил жалбата срещу него и разпределил отговорността за разноските в тежест на касационния жалбоподател. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно е релевираното от касационния жалбоподател бланкетно оплакване за неправилно приложение от страна на първоинстанционния съд на материалния закон. Съдът правилно е издирил, тълкувал и приложил относимите разпоредби на МКС, ЗМ и ЗОБВВПИ. Противно на заявеното в касационната жалба, съдът не се е произнесъл по отношение законосъобразността на разписката от 28.06.2006 г. за задържане на стоките и протокола от 30.10.2006 г. за предаването им към ГПУ – Варна, доколкото предмет на съдебна проверка е било решението на директора на ТД Митница Варна при АМ, по силата на което вещите се отнемат в полза на държавата. Правилно АССГ е взел предвид разпоредбата на чл. 198, пар. 1, б. „б“, т. „iv¨ МКС, съгласно която митническите органи предприемат всички необходими мерки за разпореждане със стоките, включително отнемане и продажба или унищожаване, когато стоките не могат да бъдат вдигнати, тъй като са обект на забрани или ограничения. В контекста на релевираните касационни оплаквания следва да се приеме, че изводът на съда, че част от процесните стоки попадат в забранителен режим по смисъла на чл. 5, ал. 1 ЗОБВВПИ, а за останалата част е необходимо държателят да притежава разрешение по ЗОБВВПИ, каквото не е представено от М., е правилен. Касационният жалбоподател не е оспорил изводите на съда, направени на основание експертното заключение и в този смисъл въпросът е извън предмета на касационната проверка. По тази причини следва да се приеме, че процесните стоки са обект на забрана или на ограничения, от което следва, че правилно съдебната инстанция по същество е направила извод за законосъобразност на спорното митническо решение. Несподелим е доводът на касационния жалбоподател, че съдът дължал мотиви относно възможността администрацията да приложи по-леки мерки в конкретния случай. Съюзната разпоредба на чл. 198 МКС възлага на митническите органи при наличие на посочените в разпоредбата предпоставки да извършат „необходимите действия по разпореждане със стоките, включително отнемане и продажба или унищожаване“. Всякакъв акт на разпореждане със стоките по този ред би се явил утежняващ за М., като не е ясно какви действия биха били по-благоприятни за него по смисъла на чл. 6, ал. 3 АПК, доколкото такива не са посочени в касационната жалба. Процесните стоки са били задържани преди близо 20 години, като няма данни за целия този период касационният жалбоподател да е предприел каквито и да било действия за тяхното вдигане. Както се посочи нему е изпратено и уведомление по реда на чл. 22, пар. 6 МКС, с което му е съобщено предстоящото издаване на спорното митническо решение, но въпреки това от негова страна не е предоставено разрешително по реда на ЗОБВВПИ в дадения му срок за становище с писмото от 08.07.2022 г. и/или след него не е заявено друго искане, различно от това, което е свързано с „бутафорния“ характер на две от оръжията. Неоснователни са и релевираните оплаквания, че с обжалваното съдебното решение се допуска непропорционална намеса в правото на собственост на касационния жалбоподател, гарантирано от чл. 17 КРБ и чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ. В Решение № 17 от 04.11.2021 г. на Конституционния съд (КС) на Република България (РБ), постановено по конст. д. № 11 от 2021 г. се припомня постоянно поддържаната от съда практика, че ограничението на едно основно право е допустимо, но само когато това се налага, за да бъдат охранени висши конституционни ценности. Притежаването и употребата на огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях е обществено опасна дейност, поради която е подробно регламентирана в ЗОБВВПИ чрез нарочни забрани и строг режим на контрол. С тази правна регламентация се цели защита на основни права на всички лица, пребиваващи на територията на Република България, в това число и на правото на живот, гарантирано в чл. 28 КРБ - основно конституционно право, вж. Решение № 19 от 21.11.1997 г. на КС на РБ, постановено по конст. д. № 13 от 1997 г. С установената правна рамка в ЗОБВВПИ и съответните подзаконови нормативни актове законодателят видимо е направил преценка, че общественият интерес изисква осъществяването на стриктен контрол върху придобиването, съхранението, носенето и употребата на огнестрелни оръжия и следва да надделее над личния интерес на всяко едно физическо лице свободно да упражнява право на собственост върху такива вещи. Конкретните факти по случая не сочат на никакво основание - нито изложено от самия М., нито дори предполагаемо такова, което да налага неговият индивидуален интерес в контекста на казуса да е с превес над обществения такъв. При това положение, настоящият съдебен състав на Върховния административен съд не намира, че със спорното митническо решение е допуснато нарушение на чл. 17 КРБ. Наред с това, мотиви, които да обосноват нарушение чрез обжалвания митнически акт на правото на собственост, така както е дефинирано в чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ, не се откриват в цитираните от касационния жалбоподател решения на ЕСПЧ. Изцяло бланкетни са формулираните в касационната жалба доводи за допуснати от административния съд нарушения на чл. 8 и чл. 9 АПК, както и на принципа за справедлив процес по смисъла на чл. 56 КРБ и чл. 6 ЕКПЧ. Касационният жалбоподател не уточнява по никакъв начин в какво се състоят така твърдените процесуални нарушения, поради което с аргумент от чл. 218 АПК отговор на тези му оплаквания е недължим от касационната инстанция. Изложените в касационната жалба съображения, които са свързани със забавяне постановяването на обжалваното съдебно решение не съставляват касационни основания. Редът за релевиране недоволството на М. по този въпрос намира регламентация в Закона за съдебната власт. Не се констатират допуснати нарушения от съда и във връзка с определяне размера на допълнителния депозит за допуснатата, назначена и приета в хода на първоинстанционното производство СОТЕ. В съдебното заседание на 29.02.2024 г. в първоинстанционния съд, на което не е присъствал М. и/или негов процесуален представител, АССГ е определил окончателния депозит за изготвената експертиза съобразно представените справки-декларации и го е задължил в седемдневен срок да довнесе разликата между внесения депозит и окончателния – в размер на 732,00 лв. При това съдът е указал на М., че при непредставяне на доказателства за внасянето му, той ще бъде осъден да го заплати с крайния съдебен акт. В съдебното заседание на 28.03.2024 г., на което М. е бил представляван от адв. Петрова, съдът му напомнил за необходимостта да довнесе разликата до окончателно определения депозит за изготвянето на СОТЕ, но по делото не се установява това да е сторено. Предвид гореизложеното не се установят допуснати от съда нарушения във връзка с условията и реда за определяне и изплащане на възнагражденията на вещите лица по Наредба № Н-1 от 14.02.2023 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица. Касационният жалбоподател не твърди при определяне на окончателния размер на възнаграждението им съдът да е извършил неправилна преценка на обстоятелствата по чл. 23, ал. 1 от посочената наредба. Ето защо релевираните в касационната жалба и в съдебното заседание оплаквания срещу обжалваното съдебно решение в тази му част са несподелими. Предвид изхода на спора в АССГ и направените искания, правилно първоинстанционният съд е присъдил юрисконсултско възнаграждение, дължимо на основание на чл. 143, ал. 3 АПК, във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ – в размер на 100,00 лв. Определеният от състава на АССГ размер на това възнаграждение не е прекомерен. По гореизложените съображения, обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно. С оглед изхода на спора, своевременно направеното искане от ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство е основателно. На основание чл. 143, ал. 3 АПК, във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, М. следва да бъде осъден да заплати на АМ сума в размер на 102,26 евро. Предвид гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение