Решение № 302 от 9.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7937/2012 г.

Решение № 302 от 9.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7937/2012 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на началник на отдел "Местни приходи" в община Монтана срещу решение от 04.05.2012 г. на Административен съд, гр. Монтана, постановено по административно дело № 195/2012 г.

С обжалваното решение съдът отменил акт за установяване на задължение по декларация № 8 от 17.01.2012 г. на старши експерт "Местни приходи" в отдел "Местни приходи" в община Монтана и осъдил община Монтана да заплати 555, 00 лв. разноски по делото.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът неправилно приел, че оспорения акт е издаден в нарушение на изискванията за форма и при липса на фактически и правни основания. Погрешен счита и извода на съда за противоречие на акт с материалния закон. Сочи, че страна в производството е началник отдел "Местни приходи", поради което неправилно съдът осъдил общината да заплати направените по делото разноски. Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Володя Димитров, Адвокатска колегия, гр. Монтана.

Ответникът по касационната жалба - "Огоста" АД, счита същата за неоснователна. Съдът правилно определил и ценил релевантните за предмета на спора факти и приел, че оспорения акт противоречи на Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) и на чл. 19, ал. 4 от Наредбата за определяне и администриране на местните такси и цени на услуги на територията на община Монтана (Наредбата). Правилен е изводът на съда и за допуснати нарушения на изискванията за форма на акта и липсата на фактически и правни основания за неговото издаване. Правилно счита решението и в частта за разноските, тъй като касаторът не е юридическо лице, а юридическото лице, в чиято структура се намира е именно общината. Моли съда да остави в сила обжалваното решение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно, при постановяването му не са допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Въз основа на съвкупен анализ на доказателствата по делото съдът направил обосновани правни изводи.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. "Огоста" АД е собственик на застроен поземлен имот, разположен в населеното място - гр. Монтана, който надлежно е деклариран в данъчната служба по местонахождение на имота.

2. Имотът попада в обхвата на заповедта на кмета на общината, издадена на основание чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, за границите на районите и вида на предлаганите услуги.

2. С решение № 615 от 11.04.2011 г. общински съвет Монтана удължил срока за подаване на декларации по чл. 19а от Наредбата до 30.04.2011 г.

3. На 26.04.2011 г. дружеството подало до кмета на общината декларация по чл. 19а от Наредбата, с която декларирало, че от имота "не се генерира битов отпадък".

4. С акт за установяване на задължение по декларация № 8 от 12.01.2012 г., издаден на основание чл. 107, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) органът по приходите установил задължения на "Огоста" АД за такса битови отпадъци 23 290, 48 лв. и лихва 1 023, 74 лв.

5. Актът бил оспорен от дружеството пред началник отдел "Местни приходи", който с решение № 7 от 13.03.2012 г. го потвърдил като приел, че твърдението за непредоставяне от общината на услугата е неоснователно, в обекта се извършва и дейност, различна от строително-монтажни работи, която кумулира битови отпадъци.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорения акт е издаден от компетентен орган, но при нарушение на изискванията за форма - без реквизити по чл. 59, ал. 2, т. 5 АПК във вр. с чл. 9б ЗМДТ и без фактически и правни основания за издаването му, тъй като в него не са конкретизирани по стойности отделните дейности, за които е определена таксата. Приел, че в хода на административното производство са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, тъй като органът не спазил разпоредбите на чл. 34 и 35 АПК. Приел, че актът е в нарушение на чл. 19, ал. 5 във вр. с чл. 19а, ал. 1 от Наредбата. Приел, че щом е декларирано, че имота не генерира битови отпадъци, а само (евентуално) строителни такива, които собственика извозва на специално определените места, то само факта на собствеността не е основание за начисляване на таксата. Въз основа на това направил извод за незаконосъобразност на оспорения акт и го отменил. Съдът присъдил на дружеството и направените по делото разноски.

Крайният извод на съда за незаконосъобразност на оспорения акт е правилен.

По делото няма спор за факти. Макар заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ да не е приложена по делото страните не спорят, а видно и от мотивите на съда за него също е било безспорно, че процесният имот попада в територията, на която общината предоставя услуги, както и че на тази територия се предоставят и четирите, по смисъла на чл. 62 ЗМДТ вида услуги - събиране, извозване и обезвреждане в депа или други съоръжения на битови отпадъци, както и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. Безспорно е било също, че имотът попада в населено място. Спорът по делото, с оглед на доводите на касатора, е досежно приложението на материалния закон.

Такса битови отпадъци е общото наименование на четири вида самостоятелни услуги, които общината може да предоставя и за които ползвателите на услугата са задължени лица. Няма спор, че лицата, неползващи съответната услуга не дължат заплащането й. Въпросът е кога е налице неползване на услугата. Четирите вида, визирани в чл. 62 ЗМДТ, услуги имат специфики, при наличието на които законът приема, че те не са ползвани и следователно такса за тях не се дължи. Член 71 ЗМДТ сочи, че таксата не се дължи, когато услугите сметосъбиране, сметоизвозване и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване не се предоставят и когато няма депа за обезвреждане на битови отпадъци. Видно е, че законодателят недвусмислено е посочил недължимост на таксата при обективното й непредоставяне, т. е. тогава, когато общината не е създала чрез необходимата нормативна регламентация и чрез фактическо изпълнение възможност за ползване на услугите. Наличието на тези предпоставки е въпрос на доказване във всеки конкретен случай и за всяка отделна услуга. Законодателя е допуснал също така таксата да не се дължи тогава, когато общината е създала необходимите нормативни и фактически условия за ползване на услугата, но лицето по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ не я ползва през съответната година или през определен период от нея - чл. 8, ал. 5 ЗМДТ. Редът, по който това става, се определя с наредбата на общинския съвет по чл. 9 ЗМДТ.

Следва да се посочи, че декларация като тази, подадена от ответника по касационната жалба, че имота "не генерира битови отпадъци" сама по себе си не може да обоснове неползване на услугите, предоставяни от общината, най-малкото защото факта, че имота се намира в границите на населеното място, в което общината предоставя услугите поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване и обезвреждане на битови отпадъци означава, че тези две услуги са ползвани и следователно таксата за тях е дължима. Смисъла на услугите поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване и обезвреждане на битови отпадъци е споделянето между всички субекти по чл. 64 ЗМДТ, разположени на територията на населеното място, на разходите за поддържането на чистотата на местата, за които отделните правни субекти не носят отговорност, но които са предназначени за общо ползване и на разходите за обезвреждане на битовите отпадъци. Тези места и обекти са създадени за общо задоволяване на нуждите на всички лица, които населяват съответното населено място и които нужди са възникнали именно поради общото им съжителство. Именно поради това ответникът по касационната жалба е ползвател най-малкото на услугите почистване на териториите за обществено ползване и обезвреждане на битови отпадъци независимо генерира ли или не битови отпадъци на своя имот.

Тази декларация не може да обоснове автоматично и неползване на услугите сметосъбиране и сметоизвозване. Но в жалбата си до съда дружеството твърди, че през 2011 г. разположената в процесния имот негова производствена база не е работила и не е разполагала с нито един контейнер за битови отпадъци. Това означава, че действително е възможно дружеството обективно да не е ползвало двете услуги, но липсата в акта на каквито и да било фактически основания от които да е видно за кои услуги и в какъв размер е начислена такса не дават възможност нито на адресата на акта да организира ефективно защитата си, нито на съда да извърши контрол за законосъобразност. Това, както правилно приел съда е незаконосъобразност, която е достатъчно основание за отмяна на акта.

Съдът обаче приел, въпреки липсата на яснота относно фактите, че оспорения акт е и материално незаконосъобразен, тъй като декларацията на ответното дружество е достатъчен факт, който безспорно установява недължимост на таксата. Видно от изложеното по-горе липсата на яснота в акта относно всяка от престираните от общината услуги не дава въобще възможност на съда да прецени спазен ли е материалния закон. Тази неправилност на мотивите на съда не се е отразила на верността на крайния му извод, поради което касационната инстанция следва да остави в сила обжалваното решение. Следва само, с оглед на изложените по-горе мотиви досежно основанието на което следва да бъде отменен оспорения акт - само съществено нарушение на изискванията по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, които препятстват възможността на съда да извърши преценка за съответствие с материалния закон, обжалваното съдебно решение да бъде допълнено с диспозитив, с който преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона.

Що се отнася до твърдението на касатора за неправилност на съдебното решение в частта досежно разноските, тъй като за тях е осъден не касатора, а община Монтана, следва да се посочи, че съдът правилно е приложил разпоредбата на закона. Вярно е, че в чл. 143, ал. 1 АПК е посочено, когато съдът отмени обжалвания административен акт разноските на подателя на жалбата се възстановяват от бюджета на органа. Но в случая органа - началник отдел "Местни приходи" има административна правосубектност, която е достатъчна за участието му в съдебното административно производство, но няма самостоятелна гражданска правосубектност, която да му позволява да бъде носител на гражданскоправно задължение с облигационен характер, каквото е задължението за разноски. Носител на това задължение може да бъде юридическото лице, в чиято структура е органът. Именно юридическото лице, а не органът има самостоятелен бюджет, от който, съгласно чл. 143, ал. 1 АПК, направените разноски се възстановяват. С оглед на това юридическото лице - община Монтана, а не административният орган - началник отдел "Местни приходи", следва да бъде осъден да заплати направените по делото разноски. Видно съдът правилно е приложил закона.

С оглед на изхода от делото съдът следва да остави без уважение искането на касатора за присъждане на направените разноски. Ответникът по касационната жалба не е направил искане за присъждане на разноски, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд