Решение № 57 от 2.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1416/2010 г.

Решение № 57 от 2.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1416/2010 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Любка Богданова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Д. К. от[населено място], подадена от процесуалния му представител адв. Вл. Д. срещу въззивно решение № 1119 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 1384/2010 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 720 от 5.03.2010 г. по гр. д. № 7944/2009 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е осъден жалбоподателя да заплати на Г. Д. И. сумата 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в изпитан срам, притеснение и унижение на достойнството в резултат от набеждаването му на 21.11.2002 г. от страна на жалбоподателя в извършване на престъпление по чл. 149, ал. 2 вр. чл. 287 и чл. 387 НК, както и за сумата 200 лв. разноски по делото. Поддържа се, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и е необосновано. Ответната страна - Г. Д. И. чрез пълномощника си - адв. Ст. Д. в писмения отговор на касационната жалба изразява становище, че възражението за изтекла погасителна давност е заявено несвоевременно. С определение № 1038 от 25.10.2010 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправният въпрос свързан с правилното приложение на чл. 269, изр. 2 ГПК, а именно- има ли процесуално задължение въззивният съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси посочени във въззивната жалба. По поставения правен въпрос настоящият съдебен състав приема следното: С разпоредбата на чл. 269 ГПК се предвижда, че въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта само в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Второто изречение на чл. 269 ГПК визира неправилните решения като вид порочни решения от посочените в първото решение- нищожни и недопустими. Предметът на въззивното производство се определя от искането на страната във въззивната жалба. По правилността на решението въззивната инстанция в рамките очертани от въззивната жалба осъществява решаваща дейност, тъй като е съд който разглежда и разрешава спора по същество. Като инстанция решаваща спора по същество тя е длъжна да разгледа и обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на оспорената част на решението. При даденият отговор на поставения правен въпрос по касационната жалба на Х. К. настоящият съдебен състав намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на Г. Д. И. сумата 5000 лв. - обезщетение за претърпяни неимуществени вреди, изразяващи се в изпитан срам, притеснение и унижение на достойнството в резултат от набеждаването му на 21.11.2002 г. от страна на жалбоподателя в извършване на престъпление по чл. 149, ал. 2 вр. чл. 287 и чл. 387 НК въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда по нохд. № 1756/2006 г. на Пловдивския районен съд жалбоподателят и трето на спора лице З. Х. са признати за виновни в това, че са набедили ответника по касационната жалба в извършване на престъпление по чл. 149, ал. 2 НК по чл. 287 НК и чл. 387 НК. Съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието относно това дали е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Въз основа на това е приел за доказана виновността на жалбоподателя за деянието във връзка с което ищецът претендира обезщетение. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел за доказана причинната връзка между поведението на жалбоподателя и претърпяните от ответника по касация морални вреди и е определил същите в размер на сумата от 5000 лв. С оглед даденият отговор на поставения правен въпрос при допускане на касационно обжалване съдът в настоящия състав намира, че, решението на въззивния съд е постановено при допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на направеното от жалбоподателя възражение, че предявения иск е погасен по давност. В писмения отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК жалбоподателят- ответник по иска е възразил, че вземането на ищеца е погасено по давност. Това възражение не е разгледано от първоинстанционния съд. Във въззивната жалба на Х. К., по която е образувано въззивното производство е въведено оплакването, че заявеното в производството пред първата инстанция възражение не е разгледано, с което е обосновал неправилността на решението в обжалваната от него част, като едно от основанията за неговата отмяна. Въззивният съд е потвърдил решението в обжалваната част, с която касатора е осъден да заплати на основание чл. 45 ЗЗД сумата 5000 лв. като не се е произнесъл по заявеното и във въззивната жалба възражение за изтекла погасителна давност. С това въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, който ограничава предмета на произнасянето му до заявеното във въззивната жалба, а в случая в този предмет е включено посоченото възражение. По него съдът не се е произнесъл, т. е. не се е произнесъл изчерпателно по предмета на спора. Това налага въззивното решение да бъда отменено, а делото върнато за ново разглеждане от същия съд, в което производство съдът следва да се произнесе и по заявеното възражение, като за целта изиска и приложи нох. д. № 1756/2006 г. по описа на Пловдивския районен съд. Водим от горното, Върховният касационен съд, III г. о.