Решение № 4404 от 13.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 4977/2015 г.

Решение № 4404 от 13.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 4977/2015 г., III о., докладчик съдията Пламен Петрунов Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба, подадена от Венета Любенова Иванова, чрез пълномощника и адв. Карапетров против решение № 1696 от 16.03.2015 г., постановено по адм. дело № 10362/2014 г. по описа на Административен съд - София град. Релевира оплаквания за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска отмяната му, като се постанови друго по съществото на спора, с което се отмени оспорената от нея пред съд заповед. Ответникът по касационната жалба - заместник областен управител на област София, чрез пълномощника си по делото взема становище за неоснователност на жалбата и правилност на обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Производството пред Административен съд - София град е образувано по жалбата на Венета Любенова Иванова от гр. София против заповед № РД-22-004 от 20.08.2014 г. на зам. областен управител на Област София, с която на основание чл. 9, ал. 4 от Закона за обезщетяване на собствениците на одържавени имоти /ЗОСОИ/, поради изтичане на установения с разпоредбата преклузивен срок е отказано правото и на обезщетение с компенсаторни записи по подадената от нея молба № 94ВВ/42 от 31.03.2014 г. С обжалваното решение Административен съд - София град е отхвърлил жалбата, приемайки по съществото на спора, че заповедта е издадена от компетентен орган в установена от закона форма и изискуемо се съдържание, в съответствие и с приложимия материален закон - чл. 9, ал. 4, във вр. с ал. 3 и чл. 5, ал. 3 от ЗОСОИ. Прието е, че възстановяването на одържавен имот в полза на наследниците на бившите собственици, при успешно проведено производство по чл. 7 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти /ЗВСОНИ/, е извършено с влязло в сила съдебно решение на 12.02.2007 г., от който момент тече двумесечният срок по чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ за подаване на искане за обезщетяване, изтекъл на 12.04.2007 г. Искането до Областния управител по чл. 5, ал. 3 от ЗОСОИ е подадено значително време след изтичане на този срок. Решението е правилно, като постановено в съответствие с приложимия материален закон и е обосновано. Безспорно е установено по делото, че срещу Венета Иванова е предявен иск по чл. 7 от ЗВСОНИ, като с влязло в сила на 12.02.2007 г. съдебно решение е възстановено правото на собственост на бившите собственици на имота. С оглед изхода на този спор касационната жалбоподателка е подала на 31.03.2014 г. искане, като правоимаща по чл. 5, ал. 3 от ЗОСОИ, да бъде обезщетена с жилищни компенсаторни записи, тъй като жилището и е възстановено на бившите собственици по реда на чл. 7 от ЗВСОНИ. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ, искане за обезщетяване може да бъде направено в двумесечен срок от влизане на решението по иска с правно основание чл. 7 от ЗВСОНИ. Правилно е прието в обжалваното решение от първоинстанционния съд, че в случая това право е преклудирано на 12.04.2007 г., когато изтича установеният от закона двумесечен срок, което основава и материалната законосъобразност на оспорената пред него заповед. Сроковете за подаване на заявление за обезщетяване по реституционните закони са преклузивни, а процесуалното бездействие при тези срокове е неотстранимо. Неоснователно се твърди в касационната жалба, че правото на обезщетение, като произтичащо от разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от ЗВСОНИ, може да бъде реализирано без ограничение във времето. Разпоредбата на чл. 5, ал. 3 от ЗОСОИ е материално-правна и е в сила от момента на влизане в сила на закона, обнародван в ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г. След като жалбоподателката не е получила обезщетение по § 3 от ЗВСОНИ, то за нея с влизане в сила на решението по чл. 7 от ЗВСОНИ е възникнало субективното материално право за обезщетяване с жилищни компенсаторни записи. Разпоредбата на чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ, относима в случая, е приета със Закона за изменение и допълнение на ЗОСОИ, ДВ, бр. 9/01.02.2000 г. Законодателят с нея е определил и момента, в който може да бъде упражнено правото за обезщетяване, а именно - двумесечен срок от влизане на решението на гражданския съд в сила, който срок в случая не е спазен. Нормата на ал. 2 на чл. 7 ЗВСОНИ /ДВ, бр. 53/30.06.2006 г./ действително е материалноправна, както се твърди в жалбата, но тя не създава ново, различно материално право от това на чл. 5, ал. 3 ЗОСОИ, за да е подчинено на друг процесуален ред за реализиране. Тя предвижда нов начин на обезщетяване, но не и нов срок за подаване на искания за обезщетяване. С оглед изложеното не са налице твърдяните касационни основания на чл. 209, т. 3 АПК, обжалваното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение