Решение № 4183 от 16.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1703/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) вр. чл. 4, ал. 1, изр. 2 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Образувано е по касационната жалба на С. Й. К., [ЕГН], с адрес: Община Родопи, [населено място], [улица], срещу решение № 11129/09.12.2025 г., постановено по адм. дело № 2281/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлено оспорването против акт за установяване на задължения (АУЗ) по чл. 107, ал. 3 ДОПК с № 322-1/16.04.2025 г., издаден от главен инспектор в отдел „Местни данъци и такси“ (МДТ) при Община Родопи, мълчаливо потвърден от началник отдел МДТ при Община Родопи, в частта на установените задължения за данък върху превозните средства за периода 2016 г. – 2019 г. В касационната жалба са изложени доводи за нищожност на съдебното решение, както и за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 1 и т. 3 АПК. Касаторът твърди, че решението е нищожно, тъй като не е подписано с електронен подпис и липсва реквизит, удостоверяващ авторството на постановилия го съдия. На следващо място са развити аргументи в отделни пунктове на жалбата – за неизвършване на дължимата преценка на всички основания за законосъобразност на обжалвания АУЗ, за погрешно установена фактическа обстановка, игнориране на становището на жалбоподателката във връзка с представената справка за прихващане на задължения, за нередовно връчване на съобщението от 21.03.2024 г. на Община Родопи, за игнориране на възраженията за изтекла погасителна давност по отношение на задълженията за данък върху превозните средства. Отправя искане обжалваното решение да бъде обявено за нищожно или отменено като неправилно и необосновано, като в последния случай при условията на алтернативност да се отмени процесният АУЗ или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Ответникът – началник отдел МДТ при Община Родопи, чрез процесуалния представител адв. Маринова, изразява становище за недопустимост на производството в писмения отговор и в хода на делото, тъй като размерът на спорните публични вземания за периода от 2016 г. до 2019 г. се равнява на 228,78 лв., без лихвите. Аргументи по същество са изложени в писмените бележки с искане решението да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на платено адвокатско възнаграждение, за което представя доказателства. Върховният административен съд, първи състав на осмо отделение, след преценка по допустимостта на жалбата, правилността на решението на заявените касационни основания и извършена служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 211 АПК, от легитимирана страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на оспорване в производството пред Административен съд - Пловдив е бил АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК с № 322-1/16.04.2025 г., издаден от главен инспектор в отдел МДТ при Община Родопи, мълчаливо потвърден от началник отдел МДТ при Община Родопи, в частта на установените задължения за данък върху превозните средства в общ размер на 302,58 лв. – главници и са начислени лихви за просрочие за периода 2016 г. – 2019 г. По фактите решаващият съд е установил, че административното производство е образувано във връзка с извършена служебна проверка за данък върху превозните средства на С. Т. К. - майка на жалбоподателката, починала на 17.09.2018 г. Лекият автомобил (марка „Мерцедес“, модел 200, с рег. № [рег. номер]), е бил деклариран първоначално на 02.04.2015 г. Тъй като наследниците на С. К. не са предекларирали МПС е прието, че следва да се пристъпи към служебно отразяване на обстоятелството в регистрите на сектор „МДТ – събиране и контрол“ и наследниците да се отразят като собственици на идеалните части от превозното средство. На 21.03.2024 г. на жалбоподателката е изпратено съобщение за дължимите данък и лихви за процесното МПС, като оспореният АУЗ е издаден поради неплащане на задълженията. От правна страна първоинстанционният съд е достигнал до извод за правилно приложение на материалния закон и неоснователност на оспорването срещу АУЗ в посочената част. Съгласно изложените мотиви, възражението за погасяване на задълженията по давност е направено след като жалбоподателката е извършила доброволно плащане на задълженията на 23.06.2025 г. и поради това е отхвърлено. Ирелевантен за преценката по главния въпрос е отказът от наследство на другия съсобственик. Съдът не е възприел аргументите на допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, свързани с изтичането на срока по чл. 109, ал. 1 ДОПК. Обжалваното решение на Административен съд – Пловдив е валидно, допустимо и правилно. Възражението за нищожност на съдебния акт е неоснователно. В случая делото е разгледано от един съдия от Административен съд – Пловдив съгласно чл. 164 АПК. При извършената проверка настоящият състав констатира, че приложеното на л.л. 84-85 от делото решение № 11129/09.12.2025 г., е подписано собственоръчно от съдията-докладчик, като неговият номер и дата са отбелязани със син химикал. Спазено е изискването на чл. 172а, ал. 3 АПК решението да бъде подписано от съдията, взел участие в постановяването му. Чрез ССЕВ на жалбоподателката е бил връчен препис във формат „.doc“, но този факт не води до извод за нищожност на постановеното решение по делото. Аргументите в писмения отговор на процесуалния представител на ответника за недопустимост на производството на основание чл. 160, ал. 7, изр. 2 ДОПК, също не се споделят. От значение за преценката в тази насока е обстоятелството, че общият размер на публичните задължения по АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК с № 322-1/16.04.2025 г. е над 750 лв. или конкретно 1 309,18 лв. Противното разбиране би стеснило неоправдано границите на касационния контрол. На основание чл. 218, ал. 2 АПК съдът следи и служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон. По същество установените факти и събраните доказателства са обсъдени в тяхната взаимовръзка от първоинстанционния съд. Между страните по делото не е спорно, че С. К. е придобила правото на собственост върху процесното превозно средство и се явява задължено лице по чл. 53 ЗМДТ, в качеството си на законен наследник. Допуснатата очевидна фактическа грешка в мотивите на съдебното решение по повод преценката на отрицателната процесуална предпоставка по чл. 109, ал. 1 ДОПК – че АУЗ е издаден на 16.04.2024 г. преди изтичането на съответния срок, не се отразява на крайното заключение по спора. С разпоредбата на чл. 54, ал. 1 ЗМДТ, ДВ бр. 105 от 2014 г., е отменено задължението за собствениците на превозни средства да ги декларират в общината по постоянния си адрес в двумесечен срок от придобиване на правото на собственост. В чл. 54, ал. 4 ЗДвП е предвидено задължение за подаване на декларация в изброените случаи, сред които и при придобиване на превозно средство по наследство. Не е налице забрана да се установи данък върху превозните средства при неизпълнение на задължението за подаване на декларация и именно този ред е съблюдаван при издаването на АУЗ. Независимо от различните законови редакции на чл. 54, ал. 4 ЗМДТ за периодите от 2016 г. до 2019 г., нормата на чл. 107, ал. 3, изр. 3 ДОПК урежда неподаването на декларация като самостоятелно основание за издаване на акта. Задължените лица не могат да черпят права от неизпълнение на задължението си по чл. 54, ал. 4 ЗМДТ за подаване на декларация за придобиване правото на собственост върху обекта на облагане. Следва да се държи сметка, че визираното в касационната жалба съобщение № 62/21.03.2024 г., дори действително да не е било връчено надлежно на К., както се твърди, не е административен акт и не подлежи на самостоятелно обжалване. Правилни са изводите на съда във връзка с приложението на давностните срокове за погасяване и отписване на публичното вземане по чл. 171, ал. 1 и ал. 2 и чл. 173 ДОПК. Извършеното доброволно плащане на 23.06.2025 г. е основният способ съгласно чл. 168, ал. 1 ДОПК, преклудиращ възможността на задълженото лице да заяви възражение за изтеклия 5-годишен давностен срок. След проверка на наведените пороци в касационната жалба и служебна за приложението на материалния закон на основание чл. 218, ал. 2 АПК, настоящата инстанция намира решението на Административен съд - Пловдив за правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. Заключението на решаващия съд се споделя от настоящия касационен състав, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно АПК, следва да бъде направено препращане към останалата част от мотивите, довели до отхвърляне на жалбата срещу АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК с № 322-1/16.04.2025 г. При този изход на спора и своевременната претенция за присъждане на разноски, на ответника се дължат разноски за платено адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 250 евро, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 26.02.2026 г. и платежно нареждане от 06.03.2026 г. Отправеното възражение за прекомерност не е мотивирано с конкретни обстоятелства съгласно изискването на чл. 161, ал. 2 ДОПК, изм. ДВ, бр. 17 от 2026 г., отчитащи действителната правна и фактическа сложност на делото или обема на извършените процесуални действия. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, пр. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,