Решение № 10485 от 21.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6495/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на кмета на община Велинград против решение № 2005/27.04.2026 г. постановено по адм. д. № 359/2025 г. по описа на Административен съд Пазарджик, с което е отменена заповед № 397 от 13.03.2025 г. на настоящия касатор, с която е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: „Бетонова площадка, подпряна с подпорна стена с височина от 1,20 м до 1,50 м, свързано със стълбище към междинна бетонна площадка и стълбище до стълбищните рамена за преодоляване на денивелацията и за укрепване на терена“, находящ се в ПИ с идентификатор 10450.502.3604 по КККР на Велинград, като изпълнен в нарушение на чл. 148, ал. 1 от ЗУТ и в противоречие с ПУП-ЧИПРЗ за УПИ Х-3604, в кв. 380, по плана на гр. Велинград, одобрен със заповед № 1683 от 29.11.2021 г. на кмета на община Велинград. Касаторът твърди, че решението е неправилно, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдът не бил съобразил характеристиките на обекта, които го характеризирали като строеж. Бил ясен предметът на заповедта, противно на приетото от първоинстанционния съд. Заинтересованите лица имали възможност да защитят интересите си. Иска отмяна на решението и отхвърляне на оспорването. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът – А. П. Т., чрез процесуалния си представител оспорва жалбата. Твърди, че оспореното решение е правилно. Претендира присъждане на разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Развива подробни съображения, сочещи законосъобразност на решението, предмет на жалбата. Предлага на съда решението да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, второ отделение, при направената служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, констатира, че касационната жалба е неоснователна, като съображенията за това са следните: С оспорената пред първоинстанционния съд заповед, кметът на община Велинград е наредил на ответника да премахне незаконен строеж: „Бетонова площадка, подпряна с подпорна стена с височина от 1,20 м до 1,50 м, свързано със стълбище към междинна бетонна площадка и стълбище до стълбищните рамена за преодоляване на денивелацията и за укрепване на терена“, находящ се в ПИ с идентификатор 10450.502.3604 по КККР на Велинград, като изпълнен в нарушение на чл. 148, ал. 1 от ЗУТ и в противоречие с ПУП-ЧИПРЗ за УПИ Х-3604, в кв. 380, по плана на гр. Велинград, одобрен със заповед № 1683 от 29.11.2021 г. на кмета на община Велинград. Орисаното е квалифицирано като незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗУТ. За да отмени заповедта, съдът от първа инстанция е приел, че: 1) в хода на административното производство е допуснато и съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като П. А. Г. е носител на ограничено вещно право на ползване върху недвижимият имот в който е разположен строежът, но липсвали данни посоченото лице да е уведомено и да му е осигурена възможност да участва в развилото се административно производство по премахване на незаконния строеж. 2) органът е смесил и обобщил в едно описание различни по вид, функция и възможен правен режим елементи от строителството - тераса, подпорни стени и стълбище, като не е извършил конкретна правна преценка за всеки от тях поотделно. Настоящата инстанция не споделя извода на Административен съд Пазарджик за допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, писано по-горе в т. 1. Като адресат на заповед за премахване на незаконен строеж може да бъде посочен както неговия извършител, така и неговия собственик и/или възложител, а така също и лицата, носители на вещни права върху имота, в който е изграден строежа. Това са и лицата, за чиято сметка се извършва принудителното премахване на строежа, съгласно разпоредбите на и чл. 225, ал. 5 ЗУТ и § 3 от ДР на Наредба № 13 от 23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Дирекцията за национален строителен контрол. Компетентния административен орган разполага с оперативна самостоятелност да определи на кого от посочената категория лица да възложи задължението по премахване на констатиран незаконен строеж. В конкретния случай, административният орган, посочвайки за адресат на заповедта един от възможните субекти /а не всички/, е изпълнил изискванията на закона. Правилен обаче е изводът на съда, за допуснато от органът смесване на различни по вид, функция и възможен правен режим елементи от строителството - тераса, подпорни стени и стълбище. Нещо повече – предметът на заповедта е неконкретизиран, поради което е неясен. От описанието не става ясно дали незаконни са всички описани строително монтажни работи – 1. бетонова площадка; 2. подпорна стена с височина от 1,20 м до 1,50 м; 3. стълбище; 4. междинна бетонна площадка и 5. стълбище до стълбищните рамена или подлежи на премахване единствено „бетоновата площадка“, която е описана като подпряна с подпорна стена с височина от 1,20 м до 1,50 м и е свързана със стълбище към междинна бетонна площадка и със стълбище до стълбищните рамена. Ясното и точно описание на подлежащия на премахване незаконен строеж е от значение освен за законосъобразността на заповедта по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, а и за последващото изпълнение на заповедта след влизането й в сила. В производството по принудителното изпълнение на заповедта за премахване на незаконен строеж не може да се премахват части от строежа по усмотрение на органът по изпълнението, тъй като биха се засегнали права, извън описаните в изпълнителното основание. Като е отменил оспорената пред него заповед, Административен съд – Пазарджик е постановил валиден, допустим и правилен съдебен акт, който не следва да бъде касиран. При този изход на делото, претенцията на ответника за присъждане на адвокатско възнаграждение следва да бъде уважена в техния претендиран и доказан размер 650,- €. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,