Решение № 7875 от 29.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 14308/2014 г.

Решение № 7875 от 29.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 14308/2014 г., I о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на адв. И. Й., в качеството му на процесуален представител на И. Р. П., управител на "РСП" ООД, срещу решение № 1999 от 25.09.2014 г. по адм. дело № 2 по описа за 2014 г. на административния съд - П.. С него е отхвърлена жалбата на търговското дружество срещу ревизионен акт № 161106355 от 14.02.2012 г. на органа по приходите при ТД на НАП-гр. П., потвърден с решение № 513 от 11.05.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. П. относно отказано право на данъчен кредит в общ размер от 116 076.32 лв., както и начислена лихва за забава в размер на 35 716.12 лв. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушаване на материалния и процесуалния закони, както и поради необосноваността му, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора с отмяна на оспорения ревизионен акт. Не се претендира присъждане на съдебни разноски. Ответната страна по касационната жалба - директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. П. не ангажира становище по нея. Представителят на Върховна административна прокуратура прокурор Ч. С. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Административният съд - П. е бил сезиран с жалба срещу срещу ревизионен акт № 161106355 от 14.02.2012 г. на органа по приходите при ТД на НАП-гр. П., потвърден с решение № 513 от 11.05.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. П. относно отказано право на данъчен кредит в общ размер от 116 076.32 лв., както и начислена лихва за забава в размер на 35 716.12 лв. Ревизионният акт е издаден в резултат на осъществена ревизия по прилагането на ЗДДС за данъчни периоди от 1.04.2010 г. до 31.10.2010 г. Предметът на съдебния контрол при повторното разглеждане на спора относно облагането по реда на ЗДДС на ревизирания субект е определен с отменително решение № 17472 от 27.12.2013 г. по адм. дело № 6188 по описа за 2013 г. на ВАС, осмо отделение. Това е отказаното право на данъчен кредит по фактура № 579 от 14.11.2007 г., издадена от "И. к. и." ЕООД с предмет "евродизел" в размер на 7 419.54 лв. и по фактури, издадени от "В. 05" ЕООД, с предмет "евродизел" и "транспорт", за данъчни периоди м. 10 и м. 12.2007 г., в размер на 108 656.78 лв. В ревизионното производство е установено, че основна дейност на дружеството за ревизирания период е търговия на едро основно със захар и горива. Дружеството не притежава собствени ДМА, като своята дейност осъществява в обекти под наем - офис, бензиностанция и склад. Има назначени лица по трудов договор по повод търговията с горива, но няма такива по повод търговията с хранителни стоки. Има регистрирани фискални устройства. В мотивите на съдебното решение подробно е обсъдена фактическата обстановка установена в ревизионното производство, събраните в съдебното производство доказателства и доказателствени средства - съдебно-счетоводна експертиза, съображенията в първоинстанционната жалба и дадените указания от съдебния касационен състав, постановил посоченото по-горе съдебно отменително решение. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно постановена, като при преценката за това се обосновава с правилно отграничения спор по делото и преценка на доказателствата по делото. Същата се обосновава и от точното изпълнение на дадените указания от състава на Върховния административен съд, осмо отделение. Административният съд - П. правилно е отграничил спорния момент, а именно реалното осъществяване на процесните доставки, доколкото непризнатото право на данъчен кредит е обосновано с разпоредбата на чл. 70, ал. 5 от ЗДДС и преди всичко с изискването за действителното им осъществяване. Последното се свърза определящо с реалното и ефективно реализиране на механизма на облагане с ДДС, уреден в националния данъчен закон и Директива 2006/112/ЕО. Анализирането на правнорелевантния факт на осъществяването на процесните доставки с безспорно определения техен предмет от конкретно посочените преки доставчици е правилно. Първото касационно възражение е насочено към неправилния извод на съда, че фактът на нереалност на доставките се доказва с ненамирането на доставчиците на посочените от тях адреси, липсата на данни за тяхната кадрова и техническа обезпеченост, на данни за наличието на предходни доставчици, както и за начина на извършване на доставките. Това касационно възражение е неоснователно. Съдът подробно е посочил не само липсата на достатъчно първични счетоводни документи, отнасящи се до доставките и при двамата преки доставчици, включително и непроверяване на счетоводствата им от съдебния експерт, но се е обосновал преди всичко със спецификата на предмета на доставките и липсата на годни, и достатъчно убедителни, конкретни доказателства във връзка с извършването им. Правилно съдът е посочил, че липсват доказателства относно преките доставчици, свързани с тяхната способност да предоставят предмета на доставките, но определящо се явява липсата на доказателства за транспортирането на горивото от конкретния доставчик, при условие, че ревизираното лице е получател и по други доставки от други, трети доставчици, видно от експертното заключение. Както е посочено по делото липсват декларации за съответствие според изискванията на чл. 4, ал. 3 и чл. 12, ал. 1, 2 и 3 от Наредбата за изискванията за качеството на техните горива, условията, реда и начина на техния контрол, които се явяват необходими при разпространение, транспортиране, съхранение и използване на течно гориво, каквото е евродизелът. Те се явяват задължителни когато горивото се продава наведнъж, съвкупно, а ако е продавано на части, и след това са издавани фактури, липсват документи за получаване на отделните количества - аргумент на процесуалния представител на приходната администрация. Липсват такива доказателства и относно предаването на предмета на доставките. По повод съхраняването на стоките съдът правилно се е позовал на липсата на доказателства за това, което е и с оглед специфичната им характеристика и съхранението им в резервоари, бази, терминали, бензиностанции, цистерни и пр. (т. 23 от Закон за чистотата на атмосферния въздух). По делото не е бил спорен фактът на счетоводното отразяване на доставките и воденето на счетоводството от ревизираното дружество, поради което не следва да бъдат излагани съображения в тази насока, като се посочи, че съдът изключително последователно е обсъдил заключението на съдебната експертиза с посочване на конкретните задачи, проверени документи и направените изводи от съдебния експерт. По повод на другия основен момент в защитната теза на касатора относно последващата реализация на предмета на доставките следва да се посочи, че по делото не се оспорва този факт, доколкото са събрани доказателства и в съдебното производство. Липсата на конкретна доказана идентичност, а не способност получателят - ревизираният субект, да се яви в позицията на доставчик по последващи доставки, не може да обоснове реалност на процесните доставки. Както беше посочено това се свързва не само със специфичния им предмет, но липсата на доказателства както от счетоводствата на доставчиците, така и такива, свързани с транспортирането, съхранението и предоставянето на горивото, т. е. такива към получателя по тях. При правилната преценка на първоинстанционния съд относно носенето на доказателствената тежест и с оглед изложеното относно процесуалното поведение на жалбоподателя, и изпълнение на указанията от съда решението се явява правилно. Второто касационно възражение е насочено към неотчитане практиката на СЕС и конкретно на приетото в решение от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, а именно, че в националния закон, както и в директивата липсва конкретно изискване за реалност на доставките като отделен и самостоятелен критерий, съответно и че от данъчнозадълженото лице не може да се иска да провери, че издателят на фактурите е бил в състояние и е изпълнил нормативните изисквания по повод облагането с ДДС, респ. и по отношение на неговите доставчици, доколкото данъчните органи са задължени да осъществяват необходимите проверки, да установяват нарушения и измами с ДДС, и съответно да санкционират. Това възражение също е неоснователно. Наличието на данъчна фактура, която отговаря на формалните изисквания за форма, отразена е в счетоводството, както и извършено плащане на данъчна основа и ДДС, не се явяват достатъчни да обуслови правото на данъчен кредит. Характерът на данъка, самият механизъм на облагане с него, предпоставките, които са нормативно уредени за възникване и упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит изискват по несъмнен начин да се установи, че издателят на данъчната фактура е субектът който притежава съответната стока или е извършил съответната услуга. Вторият момент относно наличието на доказана данъчна измама от страна на данъчния, приходен, орган, за да не се признае претендираното право на приспадане, не следва да се тълкува по начина посочен от касатора, а именно, че се прехвърлят посочените контролни функции на данъчнозадълженото лице или, че само при наличие на това обстоятелство е налице правомерно отказано, съответно непризнато право на данъчен кредит. Обжалваното решение се явява правилно и с оглед на това възражение, понеже непризнаването на правото на данъчен кредит се обосновава с липсата на доказани, ефективно осъществени доставки на стоки и услуги от конкретно посочените доставчици по издадените от тях фактури, като в тежест на това лице е да докаже материалноправните предпоставки, които се изискват за това, а те са тези обсъдени по-горе. При този изход от спора съдебни разноски не се дължат. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение