Решение № 971 от 23.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9236/2018 г.

Решение № 971 от 23.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9236/2018 г., II о., докладчик съдията Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на кмета на район "Приморски" – Община Варна против решение № 1212 от 07.06.2018 г., постановено по адм. д. № 876/2018 г. по описа на Административен съд гр. Варна. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяната му и в условие на евентуалност моли решението да бъде изменено в частта му за разноските. Ответниците – Т. Тодоров и К. Тодорова, в писмено становище, оспорват касационната жалба. Молят обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендират присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Варна отменя заповед № 391/11.07.2016 г. на кмета на район "Приморски" - Община Варна, с която, на основание чл. 225а, ал. 1 вр. чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ на Т. Тодоров и К. Тодорова е наредено да премахнат незаконен строеж "лятна кухня", находящ се в УПИ ХVІІІ – 678, кв. 6 по плана на кв. "Виница", гр. Варна и осъжда Община Варна да заплати на жалбоподателите сумата 1920 лв., представляваща направени по делото разноски. За да постанови този резултат съдът приема, че оспорената заповед е издадена в нарушение на материалния закон, поради което прави извод за нейната законосъобразност. Обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон. Законосъобразен е изводът на съда, че обжалвания административен акт е издаден в нарушение на материалния закон. От събраните по делото доказателства в т. ч. и от заключенията на приетите по делото съдебно-технически експертизи, неоспорени от страните, се установява, че в УПИ ХVІІІ – 678 съществува постройка със застроена площ от 10. 3 кв. м., долепена до северната регулационна граница и същата представлява едноетажна паянтова постройка, изградена от единични тухли и покрита с дървена конструкция и ламарина, която се използва като склад за инвентар. Установено е, че до тази постройка е съществувала друга сграда, изградена от бетонни блокчета, която е съборена. В оспорената заповед процесният незаконен строеж е описан като лятна кухня, изградена в северната част на имота и представлява едноетажна постройка, изградена от бетонни блокчета с приблизителна застроена площ – 15 кв. м. При тези данни изводът на съда за материална незаконосъобразност на оспорената заповед е законосъобразен. От събраните по делото доказателства по несъмнен начин е установено, че в имота не съществува сграда, с описание, дадено в оспорената заповед. Правилно съдът приема, че процесния строеж е съборен най-късно към изготвяне на първото заключението на съдебно-техническата експертиза, а именно месец април 2017 г., като по делото не са налице доказателства дали същият е съществувал към момента на издаване на обжалвания административен акт. Видно от констативен протокол № 249/24.10.2014 г. е, че към датата на изготвяне на същия изградената масивна етажна постройка от бетонни блокчета е премахната наполовина с оглед направеното разпореждане в констативен протокол № 170/02.09.2014 г. Следователно към датата на издаване на заповедта процесния строеж не съществува във вида, в който е описан в заповедта, а в последствие е премахнат изцяло. При тези данни съдът законосъобразно се позовава на правилото на чл. 142 АПК и прави извод за материална незаконосъобразност на обжалвания административен акт. Правилно съдът не изследва търпимост на съществуващата в имота стопанска постройка, тъй като същата не е предмет на заповедта. При постановяване на решението съдът не допуска съществени нарушения на процесуалните правила. Съдът се съобразява със задължителните указания, дадени в мотивите на отменителното решение, но след като установява, че процесния строеж, разпореден за премахване не съществува, то правилно не излага съображения за неговата търпимост. По отношение на искането за изменение на решението в частта му за разноските касационната жалба в тази й част има характер на искане по чл. 248, ал. 1 ГПК вр. чл. 144 АПК и следва да се квалифицира като такова. Наведените в жалбата доводи във връзка с формулираното искане по същността си сочат на сезиране на съда с искане за изменение на първоинстанционния съдебен акт в частта за разноските по смисъла на чл. 248 ГПК. Касационната инстанция не е компетентна да се произнесе по така направеното искане, по което следва да се произнесе първоинстанционния съд, постановил обжалваното решение, чието изменение в частта за разноските всъщност се претендира. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото, направеното своевременно искане за присъждане на разноски и приложените доказателства, че същите са заплатени, следва да се осъди Община Варна да заплати на Т. Тодоров и К. Тодорова сумата 650 лв., представляваща направени по делото разноски в касационното производство. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,