Решение № 11681 от 3.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10591/2017 г.

Решение № 11681 от 3.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10591/2017 г., VI о., докладчик председателят Георги Георгиев Производство по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от директора на ТП на НОИ Враца чрез процесуален представител юрисконсулт Ц. Цветкова срещу решение № 256 от 6.07.2017 г. на Административен съд Враца по адм. дело № 301/2017 г., в частта, с която се отменя решение № 1040-06-19/13.04.2017 г. на директора на ТП на НОИ Враца в частта, с която е отменено решение № 1040-06-10/17.02.2017 г. на директора на ТП на НОИ Враца и е потвърдено разпореждане № 2113-06-1172-18/15.12.2016 г., издадено от ръководителя на пенсионно осигуряване при ТП на НОИ Враца. Поддържа доводи за неправилност на решението, вследствие необоснованост и нарушение на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което се иска отмяната му. Ответникът, В. В. с адрес [населено място], област Враца чрез процесуален представител адвокат В. Тодоров от САК взема становище в писмен вид за неоснователност на жалбата. Подадена е и частна жалба от В. Т. срещу определение № 507/2.08.2017 г. по адм. дело № 301/2017 г. на Административен съд Враца постановено по реда на чл. 248 ГПК в частта за разноските. Поддържа доводи за неправилността му с искане за отмяна и постановяване на друго, с което се уважи искането за присъждане на разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата Върховен административен съд, шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и разгледана по същество за неоснователна по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалба на В. В. срещу отменено решение на директора на ТП на НОИ Враца, отменящо предходно решение, с което се потвърждава разпореждане за отпускане на пенсия по реда на чл. 68, ал. 3 КСО. Спорен в административното производство е наличието на предпоставките по чл. 68, ал. 3 КСО при безспорни факти за В. В. с установен стаж от първа категория 9месеца и 22 дни, от втора категория 5 г., 4 м. и 18 дни и от трета категория 8 г., 8 месеца и 8 дни в това число 2 г. и 8 дни военна служба и възраст по чл. 68, ал. 3 КСО. Тези предпоставки се свързват с изискуемият 15 г. действителен осигурителен стаж, със зачитане или не за такъв стаж на наборната военната служба от 2 г. 8 дни, като стажът е 16 г., 9м. и 7 дни със зачитането като действителен осигурителен стаж, и 14 г.8 месеца и 29 дни при незачитането му при изискване за възраст от 65 г. и 10 м. за 2016 г. и най малко 15 години действителен осигурителен стаж. Административният орган е приел наборната служба за неотговаряща на определението за действителен осигурителен стаж, съгласно § 1, т. 12 от ДР на КСО, поради което е приел, че той е осигурителен стаж, но не е действителен осигурителен стаж, което е фактическото и правно основание за постановения отказ за отпускане на пенсия. Съдът е разгледал по същество жалбата и при безспорност на фактите от правна страна е приел противоречие с материалния закон след анализ на разпоредбите на чл. 9, ал. 7 КСО, § 1, т. 12 от ДР на КСО, чл. 81 от ППЗП /отм./ чл. 44 НПОС и § 9, ал. 1 КСО като е извел извод, че времето на наборната военна служба следва да се определи като действителен осигурителен стаж по смисъла на § 91, ал. 1 КСО, поради което е налице предпоставка по чл. 68, ал. 3 КСО за наличие на най малко 15 г. действителен осигурителен стаж. Така постановеното решение е правилно. В разпоредбата на чл. 9, ал. 7 КСО изрично е посочено, че за осигурителен стаж при пенсиониране се зачита периодът на наборна или мирновременна алтернативна служба, за който се внасят осигурителни вноски за фонд "Пенсии" за сметка на държавния бюджет. В този смисъл категорична е и нормата на чл. 44, ал. 1 НПОС, която признава за осигурителен стаж от трета категория времето на наборна военна служба, за която се дължат осигурителни вноски от републиканския бюджет. Допълнително първоинстанционният съд е изложил и съображения, че относима към спора е и разпоредбата на чл. 81 от отменения ППЗП, съгласно която, изслужената наборна военна служба се зачита за трудов стаж от III категория. След като стажът е положен при действието на цитирания текст, той следва да бъде признат с оглед нормата на § 9, ал. 1 КСО, тъй като се касае за трудов стаж, положен до 31.12.1999 г., съгласно действащите дотогава разпоредби. Поддържаната от пенсионния орган теза, че времето на наборна военна служба не може да бъде зачетено за действителен стаж, е лишена от правно основание. Разпоредбата на чл. 9 от Закона за всеобщата военна служба в Народна република България (отм.); изрично признава на служещите редовната военна служба във въоръжените сили от войнишкия състав за действителна военна служба. Специалната разпоредба на чл. 9, ал. 7 КСО изисква внасяне на осигурителни вноски само за фонд "Пенсии" за сметка на държавния бюджет, а не и лицето да е било задължително осигурено и за посочените в § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО и други осигурителни рискове. Понятието действителна военна служба и понятието действителен осигурителен стаж не са идентични, но е категоричен изводът, който следва при анализ на разпоредбата на § 1, т. 12 от ДР на КСО, че военната служба е един вид по характера на своята дейност, начин на изпълнение, задължения и отговорности и е разделена само по вредности на категории и към нея е неприложимо разграничението за действителен и недействителен осигурителен стаж, а следва да бъде зачетена само като действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, т. 12 ДР на КСО във връзка с чл. 68, ал. 3 КСО, както правилно е приел и съдът в обжалваното решение. Предвид изложеното решението като правилно следва да бъде оставено в сила. По частната жалба. Съдът с определение постановено по реда на чл. 248 ГПК е отхвърлил молбата за заплащане на разноски и адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/. Мотивите са че при липса на основание за осъждане на страната за разноски не следва да се присъжда и адвокатско възнаграждение. Определението е правилно. Разпоредбата на чл. 38 от Закона за адвокатурата е специална хипотеза при упражняване на адвокатска помощ и за нея са необходими да са налице всички предпоставки за присъждане на адвокатско възнаграждение. При отсъствието им правилно съдът е отхвърлил искането и определението следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и искането за присъждане на разноски по реда на чл. 38 ЗА пред настоящата инстанция съдът намира това искане за неоснователно. Също не са налице предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗА за присъждане на адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 пр. първо АПК, Върховен административен съд шесто отделение