Решение № 1591 от 12.2.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7976/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение 239 от 11.07.2023 г., постановено по административно дело 172/2023 г., Административен съд Враца е: 1) отменил решение 1040-21-70/31.01.2023 г. на директора на ТП (Териториалното поделение) на НОИ (Националния осигурителен институт) София-град, с което са оставени без уважение две жалби и молба, срещу разпореждане РВ-3-21-01244302/07.12.2022 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО (държавното обществено осигуряване) в ТП на НОИ София-град; 2) отменил разпореждане РВ-3-21-01244302/07.12.2022 г., издадено от ръководителя на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ София-град, с което е разпоредено на Д. Димитров да възстанови недобросъвестно получено парично обезщетение поради общо заболяване в размер на общо 3233.80 лв. с лихвите; 3) осъдил ТП на НОИ София-град да заплати на Д. Димитров направени по делото разноски, в размер на общо 510 лв. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от директора на ТП на НОИ София-град, действащ чрез пълномощника юрк. Вълева. Наведените от касатора доводи за неправилност на съдебния акт са относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3, пр. 1 и 3 от АПК нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на решението на Врачанския административен съд и решаване на спора по същество, като се отхвърли жалбата на Д. Димитров срещу решение 1040-21-70/31.01.2023 г. на директора на ТП на НОИ София-град. Претендира присъждане на направените деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс. Ответникът по касация Д. Димитров от гр. Бяла Слатина, действащ чрез пълномощника адв. Танчовски, оспорва касационната жалба като неоснователна и аргументира теза за правилност на обжалваното с нея съдебно решение. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, а решението да се потвърди. Възвежда претенция за присъждане на направените деловодни разноски. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба и неправилност на атакувания с нея първоинстанционен съдебен акт, като предлага последният да бъде отменен. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като извърши служебно проверка на основание чл. 218, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс и въз основа на фактите, установени от Административен съд Враца, съгласно чл. 220 от АПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. В тази връзка решаващият състав на съда съобрази, че решението е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. След като провери решението и по реда на чл. 218, ал. 1 от АПК, ВАС, VІ-то отделение, намира касационната жалба за основателна. Атакуваният с нея съдебен акт страда от твърдяните от касатора пороци, представляващи отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. Д. Димитров в релевантния за казуса период е работил на непълно работно време по две трудови правоотношения: с осигурителя община Бяла Слатина като личен асистент на болната си съпруга, и с осигурителя Максима България ЕООД в магазин на дружеството като продавач-консултант. Издадени са му болнични листи за периода 21.04.2022 г. 30.09.2022 г., представени пред дружеството-работодател, по които са му изплатени парични обезщетения, но Димитров не е искал издаване на болнични листи за представяне пред община Бяла Слатина, от която през същия период е получавал трудови възнаграждения. Като е установено това от надлежно извършена проверка, резултатите от която са обективирани в констативен протокол, ръководителят на контрола по разходите в ТП на НОИ София-град на основание чл. 114, ал. 1 и ал. 3 от КСО във връзка с чл. 46, ал. 3 от същия кодекс е наредил на Д. Димитров да възстанови като недобросъвестно получени паричните обезщетения по процесните болнични листи в размер на 3123.29 лв. главница и 110.51 лв. лихва. (общо 3233.80 лв.). Жалбата на Димитров срещу това разпореждане не е уважена от директора на ТП на НОИ София-град, който изцяло е възприел изложените съображения от долустоящия осигурителен орган. За да отмени оспореният пред него акт, първоинстанционният съд е извел решаващ извод, че ако и той да е издаден от компетентен орган в предвидената от закона форма и без да е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, решението на директора на ТП на НОИ София-град е постановено в противоречие на приложимите материалноправни разпоредби и в несъответствие с целта на закона (нарушения по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК). По основният спорен между страните въпрос съдът е приел, че изплатените на Димитров парични обезщетения не са недобросъвестно получени суми за осигурителни плащания, подлежащи на възстановяване на основание чл. 114, ал. 3 вр. ал. 1 от КСО. Върховният административен съд намира, че атакуваното съдебно решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон чл. 46, ал. 3 от КСО, и чл. 8, ал. 1 и чл. 9, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза (НМЕ). Изводите на Административен съд - Враца в частта им, обусловила отмяната на оспорения пред него акт, са необосновани, тъй като при формирането им не са съобразени доказателствата по делото. Съществено е да се отбележи, че целта на изплащаните от ДОО обезщетения да заместят липсващия осигурителен доход поради неупражняване на трудова дейност. При установеното в хода на първоинстанционното съдебно-административно производство, че Д. Димитров е бил страна по две самостоятелни осигурителни правоотношения, и в резултат на това, че не е поискал издаването на болнични листи и за двамата си работодатели и съответно не представил такива пред единия от тях (въпреки вмененото му от приложимата нормативна уредба императивно задължение в този смисъл), е получавал едновременно парични обезщетения и трудови възнаграждения, се налага извод за нарушаване на забраната по чл. 46, ал. 3 от КСО, дължащо се именно на поведението на Димитров, което обуславя извод за негова недобросъвестност по смисъла на чл. 114, ал. 1 от КСО. Това именно е обусловило правомощието на органа по чл. 114, ал. 3 от КСО да изиска от лицето, получило осигурителните плащания, възстановяването им ведно с лихвата по чл. 113 от КСО. В същия смисъл е формирана практика на ВАС, VІ отд., изразена в решенията по адм. дела 11747/2022 г., 4820/2021 г., 4821/2021 г., и др. Като е приел друго и е отменил оспореното пред него административно решение ведно с потвърденото със същото разпореждане, Врачанският административен съд е постановил необосновано и противоречащо на материалния закон решение. Налице са твърдяните от касатора отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК, поради което неправилният съдебен акт следва да се отмени и вместо него да се постанови решение по същество от касационния съд, с което да се отхвърли първоначалната жалба на Д. Димитров, неправилно уважена от първоинстанционния съд. При позитивния по същество за касатора краен резултат по главната му претенция, акцесорното му искане за присъждане на сторените деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение също следва да бъде удовлетворено, като Димитров бъде осъден да заплати на ТП на НОИ София-град сумата 400 лв., от която 200 лв. за заплатената държавна такса по касационното оспорване и общо 200 лв. (по 100 лв. на инстанция) за осъществената защита на опонента му от юрисконсулт в производствата пред Врачанския административен съд и пред Върховния административен съд. Размерът на възнаграждението е определен предвид действителната фактическа и правна сложност на спора и съобразно вида и количеството на извършената дейност от юрисконсулта, който е представлявал издалия акта административен орган. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изреч. 1, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,