Решение № 13309 от 9.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 13746/2014 г.

Решение № 13309 от 9.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 13746/2014 г., III о., докладчик съдията Таня Куцарова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационните жалби на Община Асеновград, представлявана от кмета на общината и от Пламен Георгиев Стоянов от гр. Асеновград, двете против решение № 1908 от 22.08.2014 г., постановено по адм. д. № 2817 по описа за 2013 г. на Административен съд - Пловдив. Първият касационен жалбоподател - кмет на община Асеновград оспорва решението на административния съд в частта му, с която съдът е осъдил община Асеновград да заплати на Пламен Георгиев Стоянов сумата от 3 500 лева представляваща обезщетение за периода от 4.09.2008 г. до 9.09.2013 г. за причинени неимуществени вреди, произтекли от дискриминационно третиране по смисъла на чл. 5 от Закона за защита от дискриминацията, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на влизане в сила на решението до окончателното й изплащане, както и в частта, с която общината е осъдена да преустанови дискриминационното третиране спрямо ищеца чрез отстраняване на съществуващи архитектурни бариери и поддържане на архитектурна среда, която да не затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места и да се въздържа в бъдеще от посоченото дискриминационно третиране спрямо ищеца, да му заплати сумата от 474.07 лв - разноски по делото съразмерно на уважената част от иска.

Касационният жалбоподател Пламен Георгиев Стоянов е обжалвал решението на Адимнистративен съд - Пловдив в частта, с която е отхвърлена исковата му претенция за обезщетение по чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр. вр. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ над уважения размер от 3500 лв до предявения размер от 10 000 лв.

В двете касационни жалби се навеждат твърдения за неправилност на съдебното решение, а в първата от тях и за недопустимост, като се сочи нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209 от АПК.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211 АПК от надлежни страни, за които съдебният акт в обжалваните части е неблагоприятен, поради което са допустими за разглеждане по същество.

С обжалваното решение Административен съд - Пловдив е квалифицирал исковите претенции като такива по чл. 71, ал. 1, т. 2 и 3 ЗЗДискр., вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, приел ги е за допустими и се е произнесъл по същество. Съдът е осъдил ответника да преустанови дискриминационното третиране и да се въздържа от бъдещи нарушения. Искът за обезщетение е уважен частично до размер на 3500 лв., който размер е определен по справедливост съобразно чл. 52 ЗЗД.

По касационната жалба на община Асеновград.

По делото няма спор за фактите, твърдени в обстоятелствената част на исковата молба. Предвид забраната за фактически установявания пред касационната инстнация, съгл. чл. 220 АПК, настоящата инстнация следва да възприеме фактическата обстановка, установена от първоинстанционния съд изцяло. Доколкото за установяване на релевантните за спора факти съдът е проявил процесуална активност, събрал е писмени и гласни доказателства, изслушал и приел е съдебни експертизи, а всички събрани доказателства е обсъдил пространно и задълбочено в мотивите на съдебното решение, настоящата инстнация следва да се позове изцяло на последните, без да е необходимо да ги възпроизвежда в настоящото решение. От значение за решаването на спора е, че ищецът е лице с увреждания, с установена по предвидения ред първа група на инвалидност, със сто процента загубена работоспособност и с потребност от чужда помощ пожизнено. За придвижване ползва инвалидна количка, както и личен автомобил, снабден с технически средства за ползване от хора с увреждания. От фактическа страна по делото е било установено, че достъпът за лица, придвижващи се в инвалидни колички до редица обществени сгради, подробно посочени в мотивите на решението, не е осигурен, което поставя в невъзможност лицата с увреждания, в случая ищеца, да се ползва лично от дейностите и услугите в тях, достъпни за всички останали лица без увреждания. Въз основа на тази установеност е направен извод за наличие на дискриминационно третиране под формата на тормоз по см. на § 1, т. 1 ДР на ЗЗДискр.

Съгласно чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр. случаите, когато вредите са причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, искът за обезщетение се предявява по реда на Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани. Съгласно чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ исковете се разглеждат по реда на АПК. Доколкото неравното третиране се основава на твърдение за наличие на бездействие от страна на общината, на която по силата на закона е възложена интеграцията на хората с увреждания, то, съобразно нормата на чл. 204, ал. 4 АПК, нарушението на антидискриминационното законодателство от бездействието следва да се установи от съда по обезщетението. В тази връзка административният съд, който е разгледал исковата претенция, основана на чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр. вр. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е процедирал в съответствие със законовите изисквания. Правилни и обосновани са правните изводи за наличие на административна практика, и която следва да се квалифицира като дискриминация по см. на чл. 5 ЗЗДискр., която е последица от бездействие от страна на общината. Съгласно чл. 32 от Закона за интеграция на хората с увреждания, задължението за осигурявяне на условия за достъпна жизнена и архитектурна среда е възложена на държавните органи и на органите на местно самоуправление, т. е. на публичноправни по характера си субекти. Неизпълнението на прякото задължение, произтичащо от нормата на чл. 32 ЗИХУ сочи на незаконосъобразно бездействие от страна на общината - ответник. В случая това незаконосъборазно бездействие нарушава и забраната за неравно третиране и съобразно изричната норма на чл. 5 ЗЗДискр. представлява дискриминация по см. на този закон. Съгласно чл. 5 ЗЗДискр тормозът на основа на признаците по чл. 4, ал. 1, сексуалният тормоз, подбуждането към дискриминация, преследването и расовата сегрегация, както и изграждането и поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, се смятат за дискриминация. Доколкото установеното незаконосъобразно бездействие представлява нарушение на забраната за неравно третиране, съдът правилно е приел иска по чл. 74, ал. 2, вр. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за доказан по основание.

Досежно твърдяната недопустимост на решението, в частта му, с която е уважен искът по чл. 71, т. 2 ЗЗДискр., съдът намира касационната жалба в тази част за неоснователна. С решението си по делото Административен съд - Пловдив е осъдил община Асеновград преустанови дискриминационното третиране спрямо ищеца чрез отстраняване на съществуващи архитектурни бариери и поддържане на архитектурна среда, която да не затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, както и да се въздържа в бъдеще от посоченото дискриминационно третиране спрямо ищеца.

Основните оплаквания в касационната жалба срещу решението в тази му част се свеждат до това, че в производството по чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр. административният съд не разполага с правомощие да се произнесе с такъв диспозитив, за разлика от районния съд в производството по чл. 71 ЗЗДискр. Според касационния жалбоподател искането по чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр. представлява искане за налагане на принудителни административни мерки, а компетентност за това имат само районният съд и КЗД, а ЗОДОВ, към който препраща чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр., респ. АПК не предвиждат специални средства за защита, а именно осъждане на ответника да преустанови дискриминационно третиране, изразяващо се в изграждане и поддържане на недостъпна архитектурна среда и въздържане от поддържане за вбъдеще на такава.

Неправилно касационният жалбоподател приема, че искът да се осъди общината да преустанови дискриминационното третиране спрямо ищеца чрез отстраняване на съществуващи архитектурни бариери и поддържане на архитектурна среда, която да не затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, както и да се въздържа в бъдеще от посоченото дискриминационно третиране спрямо ищеца представлява принудителна административна мярка. Принудителните административни мерки по същество са индивидуални административни актове и се налагат от административен орган, а не от съд в исковото производство. Законът сам сочи кои са мерките на административна принуда, които административният орган - Комисия за защита от дискриминация може да прилага. Изричното им изброяване в чл. 76 ЗЗДискр. ограничава материалната административна компетентност на компетентния за това орган.

Според правилото на чл. 71 ЗЗДискр. извън случаите по раздел I, всяко лице, чиито права по този или по други закони, уреждащи равенство в третирането, са нарушени, може да предяви иск пред районния съд, с който да поиска:

1. установяване на нарушението; 2. осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения; 3. обезщетение за вреди, а исковете по т. 1, 2 и 3 са подсъдни на районния съд. Исканията по чл. 71, т. 2 от закона представляват по съществото си искове, чрез които се осъществява механизъм на превенция на нарушенията на антидискриминационното законодателство чрез преустановяването им и предотвратяване на бъдещи нарушения. Националният законодателен подход може да включи в този превантивен механизъм и възможността превенцията да се осъществи и чрез прилагане на мерки на административна принуда от административен орган. Така, налагането на мерките по чл. 76 ЗЗДискр. е част от превантивният механизъм, но не го изчерпва, а последният не се ограничава само до административните мерки на принуда, като включва и правосъдната дейност чрез съдебните актове в исковото производство.

Що се касае до конкретните оплаквания на касационния жалбоподател, то съгласно чл. 73 ЗЗДискр. всяко лице, чиито права са засегнати от административен акт, издаден в нарушение на този или други закони, уреждащи равенство в третирането, може да го обжалва пред съда по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Нормата на чл. 74 ЗЗДискр. урежда правната възможност да се търсят вредите от нарушение на правата по този закон. В случаите, когато вредите са причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, искът за обезщетение се предявява по реда на Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани.

Административните съдилища, съгласно чл. 128, ал. 1, т. 5 АПК, притежават обща компетентност да разглеждат дела по исканията за обезщетения за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица. Производствата от този вид представляват част от предметния обхват на АПК, съгласно чл. 1, т. 3 АПК.

Видно от съдържанието на същата правна норма - чл. 1, т. 4 АПК, кодексът урежда и "разглеждането на искания да се задължи административен орган да извърши или да се въздържи от определено действие". Съгласно чл. 128, ал. 1, т. 3 АПК тези искания са предоставени в компетентност на административните съдилища и са подробно уредени като общо съдебно производство с нормите на чл. 250 и чл. 256 и чл. 257 АПК.

Следователно, възражението, че административните съдилища не разполагат с компетентност да разгледат искане, представляващо по същество превантивно средство за защита от дискриминация, не отговаря на обективното право. Административните съдилища разполагат с пълна компетентност да прилагат както превантивни, така и компенсаторни средства за защита.

Следва да се отбележи, че установителните, превантивните и компенсаторните средства, в контекста на защитата на основните права /а забраната за дискриминация - чл. 14 ЕКПЧ, дори и при неподписване на Протокол 12 от РБългария, е сред тях/, съобразно юриспруденцията на ЕСПЧ и установените в нея всеобщи стандарти, представляват трите форми, които изпълват съдържанието на понятието "ефективно вътрешноправно средство на защита", съгл. чл. 13 ЕКПЧ. Двете от тях - превантивното и компенсаторното средство безспорно са предоставени в компетентност на административните съдилища. Що се отнася до установителното средство, то също е предоставено на административния съде, но следва да се има в предвид следното: административните съдилища разполагат с инцидентна установителна компетентност да установят нарушаване на антидискриминационното законодателство от действия или бездействия на административни органи, тъй като това правомощие те имат в рамките на производството по обезщетяване - чл. 204, ал. 4 АПК.

Извън този случай - на действия и бездействия на администрацията и извън приложното поле на ЗЗДискр., административните съдилища по принцип имат и пряка установителна компетентност съгласно чл. 128, ал. 2 АПК в самостоятелно исково производство. Тя обаче има субсидиарен характер и се прилага при липса на друг правен ред за защита.

При наличие на специален национален законов механизъм за защита срещу дискриминация, уреден съобразно раздел I на глава втора от пред Комисията за защита от дискриминация като специализиран административен орган, а така също чрез средствата на обжалване по реда на чл. 73 пряко пред съда, то само установяването на факт на дискриминация /без превенция и компенсация/ от административния съд, не може да намери приложение. Настощото дело обаче не попада в тази хипотеза. Искът е за обезщетение за вреди от незаконосъборазно бездействие, което нарушава антидискриминационното законодателство и е съединен и с превантивно средство за защита.

Както се посочи по-горе, когато установяванията на нарушения на антидискриминационното законодателство, но само за действия или бездействия на администрацията, са част от компенсаторния механизъм, т. е. са част от производството по обезщетяване, то по правилото на чл. 204, ал. 4 АПК, приложим на осн. чл. чл. 2 ЗОДОВ и чл. 74, ал. 2 ЗЗДискр., компетентен по установяването е административният съд в инцидентно установително производство. Това е така, тъй като обезщетителният механизъм е най - засилената форма на защита на засегнатото лице и тя се осъществява от съда.

Видно от нормите на чл. 71 ЗЗДискр. и разпоредбите на АПК, респ. чл. 1 ЗОДОВ, гражданският и административният съд разполагат с паралелна компетентност по установителния, превантивния и компенсаторния механизъм, разграничаването между които произтича от качеството на субекта - нарушител, респ. от вида на материалното правоотношение. При равнопоставеност на правните субекти, компетентността е на гражданския съд. Когато обаче нарушаващ антидискриминационното законодателство е административен орган или длъжностно лице - компетентен е административният съд.

Настоящата инстнация намира касационната жалба на Пламен Георгиев Стоянов против решението на АС - Пловдив в отхвърлителната му част за неоснователна. При определяне размера на обезщетението съдът е оценил и взел в предвид редица обстоятелства, като е изложил подробни съображения в тази насока. Размерът на обезщетението не може да се приеме за крайно занижен с оглед установените факти и обстоятелства, не може да се счита че същият не отговаря на изискването да компенсира установеното нарушение и причинените с него вреди. при това положение съдът е приложил правилно материалния закони обосновано е определил размер на следващото се обезщетение. Предвид изложеното решението на Административен съд - Пловдив следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд