Решение № 7882 от 14.7.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по касационните жалби на Областния управител на Област Монтана със седалище и адрес на управление в гр. Монтана, пл. Жеравица 1 и на Б. Апостолов с адрес в София, [улица] срещу Решение 321/01.08.2022 г., постановено по адм. дело 416/2021 г. по описа на Административен съд Монтана, с което е обявено за нищожно Решение 494/19.01.1999 г. на Областния управител на Област Монтана и същият е осъден да заплати на Б. Апостолов и ТПК Септември гр. Монтана разноски по делото в общ размер на 1360.00 лв. Касационният жалбоподател Областен управител на Област Монтана оспорва обжалваното решение като неправилно. Сочи като основания за отмяната му нарушение на материалния и процесуалния закон. Иска отмяната на атакувания съдебен акт. Претендира разноските за двете инстанции. Ответните страни ТПК Септември гр. Монтана и Т. Тодоров, и двете с адрес в гр. Монтана, [улица], в писмен отговор от 23.08.2022 г. оспорват касационната жалба с доводи за неоснователността и необосноваността й. Искат оставянето в сила на обжалваното решение. ТПК Септември гр. Монтана претендира присъждане на адвокатски хонорар за настоящото производство. Касационният жалбоподател Б. Апостолов твърди неправилност на атакуваното решение, като релевира всички касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяната му и постановяване на решение, с което касационната инстанция да установи със сила на пресъдено нещо (СПН) дали Решение 494/19.01.1999 г. на Областния управител на Област Монтана се явява нищожно или не. Ответните страни ТПК Септември гр. Монтана и Т. Тодоров, в писмен отговор от 25.10.2022 г. оспорват касационната жалба, като неоснователна и необоснована. Искат обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно. Представителят на Върховната административна прокуратура представя заключение за допустимост и основателност на касационните жалби. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежни страни по делото, за които обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, поради което са допустими за разглеждане по същество. По основателността на касационните жалби, настоящият състав на Върховния административен съд приема следното: Административен съд Монтана е сезиран от Б. Апостолов с жалба, именувана искова молба срещу Областен управител на Област Монтана, с която е отправено искане до съда за осъществяване на пряк съдебен контрол относно валидността и законосъобразността на Решение 494/19.01.1999 г. на Областния управител на Област Монтана с оглед определения с това решение на административния орган начин на обезщетение за право на собственост на жалбоподателя. Със свое Определение 465/08.11.2021 г. по адм. дело 416/2021 г., Административен съд Монтана оставил без разглеждане жалбата на Апостолов и прекратил производството по делото. С Определение 1285/10.02.2022 г. по адм. дело 482/2022 г. по описа на Върховния административен съд, касационната инстанция отменила постановеното от Администратвен съд Монтана Определение 465/08.11.2021 г. в частта му, с която този съд оставил без разглеждане жалбата на Апостолов срещу Решение 494/19.01.1999 г. на Областния управител на Област Монтана с искане за обявяване на нищожността му. Върнала делото за продължаване на съдопроизводствените действия в отменената част. Било постановено съдебното решение, предмет на касационнен контрол в настоящото производство. Административен съд Монтана е приел, от фактическа страна, че касационният жалбоподател е правоимащо лице по Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти (ЗОСОИ). С Решение 494/19.01.1999 г. на Областния управител на Област Монтана е уважена претенцията на наследниците на А. Апостолов, сред които и касационният жалбоподател Б. Апостолов, да бъдат обезщетени за одържавените имоти на наследодателя им, съгласно Акт за държавна собственост 238/20.01.1951 г., чрез съсобственост върху обекта, изграден върху земите на наследодателя им административнопроизводствена сграда, находяща се в гр. Монтана, на [улица], в идеални части, съответстващи на действителната пазарна цена на земята и сградите, които са одържавени, към действителната пазарна цена на целия обект в деня на влизане в сила на ЗОСОИ. Отчел представените по делото, като доказателства, влезли в сила съдебни решения на Районен съд Монтана, Окръжен съд Монтана, Върховен касационнен съд и Апелативен съд София, въз основа на които приел за установено, че постановеното, съгласно Решение 494/19.01.1999 г. на Областния управител на Област Монтана, обезщетение чрез съсобственост не е зачетено от съставите на тези съдилища и поради това не е допусната делба на административнопроизводствената сграда, находяща се в гр. Монтана на [улица]със застроена площ от 220, 84 кв. м., построена в парцел първи, кв. 128 по дворищнорегулационния план (ДРП) на гр. Монтана, както и че собственик на партерния етаж в тази административнопроизводствена сграда е Обединена българска банка АД, като Констативен нотариален акт 40, т. X , рег. 4432, нот. дело 1367/15.07.1999 г. е отменен в частта, с която Б. Апостолов и Б. Апостолов, синове на А. Апостолов са признати за собственици на 10/52 ид. ч. от партерен етаж от административнопроизводствена сграда, находяща се в гр. Монтана на [улица]със застроена площ от 220, 84 кв. м., построена в парцел първи, кв. 128 по ДРП на гр. Монтана. Съдът установил, като се позовал на назначената и изслушана по делото съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещо лице Д. Джонова, че част от имота, собственост на наследодателя А. Апостолов, представляващ Три дюкянски помещения с две стаички зад тях от двуетажна сграда, застроена върху 183 кв. м, парцел VIII от кв. 45 по плана на гр. Михайловград и незастроено дворно място от 332 кв. м и още една дюкянска сграда в същия парцел, застроена върху 45 кв. м, находящи се на [улица], при граници: от две страни улици, наследници на Л. Петров и държавен имот, сега канцелария на Общински народен съвет от общо 560 кв. м., пренесен от кадастралния и регулационен план от 1907 г., в момента е включен в очертанията на сграда с идентификатор 48489.7.100.4 по кадастралната карта на гр. Монтана. Приел е за установено, че съхранените части от регулационния план от 1907 г. отразяват изменения на регулацията на парцел VIII, кв. 45 по плана от 1907 г., за които изменения няма запис през коя година са извършени преди или след отчуждението, както и няма яснота за окончателното местоположение на изменените граници, поради което счел, че границите на въпросния парцел не може да се определят с точност, съответно не могат да бъдат пренесени поне приблизително върху действащия план, по който е описан недвижимия имот в Нотариален акт 31, том I, дело 71/1994 г. (л. 31 от адм. дело 416/2021 г. по описа на Административен съд Монтана), а именно: административнопроизводствена сграда на пет етажа и мазета със застроена площ от 336 кв. м, находяща се в гр. Монтана, [улица], както и правото на строеж върху държавна земя, представляваща парцел I, кв. 128 по ДРП на гр. Монтана ,цялата от 351 кв. м, при съседи: от запад [улица], от север [улица], от изток жилищен блок и етаж на ДСК гр. Монтана и от юг административна сграда на фирма Универс АД гр. Монтана. Съгласно заключението на вещото лице, по отразените стари сгради на кадастралния план (картони) от 1956 г. може да се идентифицират трите дюкянски помещения от 183 кв. м., които попадат в сграда с идентификатор 48489.7.100.4, сграда с пл. 720 по действащия регулационен план, но за границите на целия парцел и другия дюкян от 45 кв. м, може само да се предполага, че представлява бивш имот пл. 1780 по плана от 1956 г.,чиито граници продължават по [улица]върху сграда с идентификатор 48489.7.94.1 по кадастралната карта сграда с пл. 728 по действащия план от 1990 г. Съдът кредитирал заключението на вещото лице, като меродавно и компетентно изготвено. Приел е за установено, че пълна идентификация на описания в Акт за държавна собственост 238/20.01.1951 г. имот е невъзможна. Можело да се направи само частична такава по отношение на трите дюкянски помещения, чиято площ попада в имота, подробно описан в Нотариален акт 31, том I, дело 71/1994 г. На мястото на отчуждения през 1951 г. имот, до дата 25.02.1992 г., е учредено право на строеж на ТПК Септември , въз основа на което тази кооперация построила сградата, за която Областния управител на Област Монтана издал Решение 494/19.01.1999 г. за определяне на начина на обезщетение, като съсобственост върху обекта, изграден върху отчуждените земи. При така установеното от фактическа страна, административният съд е приел, от правна страна, че строителството на сградата, построена въз основа на учреденото в полза на ТПК Септември право на строеж, е започнало и завършило към датата на влизане на ЗОСОИ в сила. Приел също, че сградата е построена през 1965 г. и е собственост на тази кооперация. Подчертал, че обстоятелството дали касационният жалбоподател Б. Апостолов има право на обезщетение по ЗОСОИ и какво следва да бъде това обезщетение, е извън предмета на образуваното пред него производство. Обсъдил предпоставките и критериите, при съобразяването на които се формира извод за наличие на нищожност на един административен акт. Счел, че Решение 494/19.01.1999 г. на Областния управител на Област Монтана е издадено в съответната законова форма и от компетентния за това, съгласно чл. 6, ал. 1, т. 2 ЗОСОИ орган. Формирал извод, че този орган е излязъл извън границите на своите материалноправни правомощия, допускайки по този начин съществено противоречие с материалния закон, водещо до нищожност на процесния акт. За да направи този извод, разгледал подробно релевантната правна рамка и по-конкретно чл. 2, ал. 1, ал. 2 и ал. 4, както и чл. 6, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗОСОИ в редакцията на закона към момента на издаване на оспореното решение на Областния управител. Посочил, че изпълнението на процесния акт е юридически невъзможно, тъй като в резултат на отстъпено на добросъвестно лице законно право на строеж, същото е построило сграда до влизане на ЗОСОИ в сила. Взел предвид трите изключения по чл. 2, ал. 4 ЗОСОИ във връзка с правото на избор на собствениците относно начина на обезщетение. Допълнил, че е правно ирелевантно дали лицето, на което е отстъпено право на строеж, е държавен или общински орган, но законът поставя изискване това лице да е добросъвестно. Не установил недобросъвестност в конкретния случай. Според съда обстоятелството дали лицето е заплатило правото на строеж също било без правно значение доколкото ЗОСОИ не предвиждал такова изискване. Приел е, че облигационните отношения, свързани със сградата и облигационните и вещноправни отношения, свързани със земята, върху която същата е построена, са ирелевантни за правилното разрешаване на спора по образуваното пред него д ело, респ. нямат правно значение при преценката на нищожността на оспорения акт на Областния управител. Счел, че, за да се приложи чл. 2, ал. 4 ЗОСОИ е без правно значение дали ТПК Септември е придобила собственост върху земята, върху която е построена административнопроизводствената сграда. Формирал решаващия извод, че изключенията, предвидени в цитираната разпоредба, са били налични към датата на издаване на оспорения акт, поради което несъобразяването им от страна на Областния управител при издаването на процесното решение, обусловило нищожността на този акт. Допълнил, че Областният управител е предоставил право на съсобственост върху имот, който не е държавен, а частен такъв, придобит е от добросъвестно лице и по надлежния за това ред, като строителството на този имот е започнало и завършило преди влизането на ЗОСОИ в сила. Така установеният порок за липса на материална компетентност съдът квалифицирал като порок на материална незаконосъобразност, който бил съществен и радикален до степен на нищожност на оспореното решение, лишавайки последното от същността, която законът вложил в него. С тези мотиви прогласил нищожността на Решение 494/19.01.1999 г. на Областния управител на Област Монтана. Присъдил разноски, съобразно изхода на спора. Съдът е направил неправилна правна квалификация на предявената претенция. Посочил е че нищожността на решението на областния управител се обявява за нищожно на осн. чл. 172, във връзка с чл. 128а АПК. Разпоредбата на чл. 128а АПК има за предмет иск за нищожност на решения и определения, които преграждат по-нататъшното развитие на производството, постановени от административните съдилища или от Върховния административен съд, като същите могат да се подават безсрочно. В случая административният съд се сезиран с искане за обявяване нищожност на индивидуален административен акт, поради което правното основание, според действащия понастоящем АПК, е чл. 149, ал.5, вр. чл. 128, ал.1 т.1 АПК , вр. чл. чл.6, ал.6 ЗОСОИ. За преценката на правилността на обжалваното съдебно решение от значение е материалноправното основание на което е издадено оспореното решение 494/19.01.1999 г. на Областния управител на Област Монтана. Същото е издадено във втора фаза на обезщетителното производството по чл.6, ал.5, вр. чл. 6, ал.1 т.2 ЗОСОИ. В първата фаза на обезщетителното производство с решение 494 от 10.01.1998г. областният управител е признал правото на наследниците на А. Апостолов , б.ж. / непосочено/ на обезщетение по реда на ЗОСОИ, по искане 1191/30.10.1998г. за обезщетение чрез съсобственост именно чрез съсобственост върху обекта, изграден върху земите на наследодателя им в идеални части, съответстващи на действителната пазарна цена на земята и сградите, които са одържавени към действителната пазарна цена на целия обект в деня на влизането в сила на ЗОСОИ 8 ДВ бр. 107/1997г. Възложена е оценка на имуществото, предмет на обезщетение за определяне на дела на съсобствеността. С протоколно решение от 494 от 19.01.1999г., въз основа на приетата оценка на наследниците на д-р А. Апостолов е определена съсобственост в размер на 10/52 идеални части от административната сграда на ТПК Септември . Двете решения на областния управител - 494 от 10.01.1998г., с което е признато правото на обезщетение, определен е кръгът на правоимащите и начина на обезщетяване и второто за определяне квотите на съсобственост представляват двете фази на обезщетителното производство по ЗОСОИ. Актовете, издадени в неговите рамки се оспорват единствено по реда, посочен в него, доколкото процесуалните правила , съдържащи се в ЗОСОИ са специални по характера си спрямо тези в АПК. Така напр. , в хипотезата на оспорване на актовете, издадени при условията на чл. 6, ал.1 и ал.5 АПК по съдебен ред, Оценките и установените квоти по ал. 5, както и отказите на областните управители и ръководителите на ведомства да удовлетворят искането за обезщетение или начина за обезщетяване подлежат на обжалване в 14-дневен срок от съобщаването им по реда на Административнопроцесуалния кодекс пред съответния административен съд. Мълчаливите откази могат да се обжалват до 31 март 2000 г. При уважаване отхвърленото искане съдът назначава експертиза от лицата по чл. 4 и решава окончателно претенцията. При това положение, в случай, че съдът извърши контрол за законосъобразност върху административните актове, издадени в двете фази на обезщитетелното производство и отмени акт, респ. обяви неговата нищожност, следва да реши спора по същество. С обжалваното решение, въпреки че съдът е обявил нищожност на решението на областния управител от втората фаза на обезщетителното производство, същият не е пристъпил към разрешаване на спора по същество, а именно чрез определяне други квоти на съсобственост. Следва да се посочи, че жалбоподателят Б. Апостолов не е оспорил като нищожно първото решение на областния управител 494 от 10.01.1998г., с което е признато правото на обезщетение, определен е кръгът на правоимащите и начина на обезщетяване съсобственост, а е оспорил второто за определяне квотите на съсобственост. Второто решение, макар да представлява самостоятелен административен акт, подлежащ на самостоятелен контрол за законосъобразност, е тясно обвързано и зависимо от решението от първата фаза на обезщетителното производство. С второто решение не може да се пререши въпроса за начина на обезщетение, доколкото той вече е решен с влязъл в сила административен акт, който не е оспорен по съдебен ред. При това положение, в контекста на оплакванията в т.нар. искова молба, с който е сезиран административният съд, а именно за невъзможност за изпълнение на конститутивното решение на областния управител, е налице неяснота в обстоятелствената част на сезиращата административния съд искова молба. При това положение съдът е следвало да остави същата без движение за отстраняване на тази нередовност, вместо това съдът е пристъпил към решаване на спора по същество и е обявил нищожност на решение от 494 от 19.01.1999г. По изложените съображения, като се произнесъл по нередовна жалба /каквато е правилната й форма/ съдът е постановил недопустимо съдебно решение, което следва да се обезсили. Делото следва да се върне на АС- Монтана за ново разглеждане. При новото разглеждане следва сезиращата искова молба да се приведе в съответствие с изискванията на закона чрез уточнение на обстоятелствената й част. При новото разглеждане на делото съдът следва да съобрази , че следва да се произнася в хипотезата на чл.6, ал.6, изр. последно ЗОСОИ, т.е. да реши спора по същество, доколкото, в случай на уважаване жалбата, обезщетителното производство ще остане незавършено, което е недопустимо от гледна точка на чл.4 на АПК, чл.1, §1 от Протокол 1 на ЕКПЧ и чл.4 на КРБ. Правният интерес на жалбоподателя следва да се прецени с оглед изхода на спора за собственост, висящ пред ВКС. С оглед на изложеното, Върховният административен съд