Решение № 387 от 15.10.2026 г. на ВКС по н. д. № 516/2026 г.

Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т.5 НПК. Същото е образувано по искане на временно изпълняващия функциите Главен прокурор за проверка по реда на възобновяване на наказателни дела по отношение на ЧНД№44/2026 год. по описа на Окръжен съд – Търговище и отмяна на постановеното по него решение с рег.№36/27.02.2026 год. като се върне делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В искането се отбелязва, че съдът не е съобразил от една страна, че в удостоверението са посочени различни основания за неговото издаване и без да проведе консултации с компетентните органи на издаващата държава, за да провери по кои правила се развива процедурата е приел, че удостоверението отговаря на изискванията на чл.3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, след което е провел процедура по чл.12 от същия закон. От друга страна се сочи, че при постановяване на решението си окръжният съд е приложил чл.66, ал.1 НК, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. В този смисъл се отбелязва, че допуснатите нарушения по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК са основание по чл.422, ал.1, т.5 НПК за възобновяване на наказателното производство. В хода на производството пред ВКС представителят на ВКП сочи, че искането е основателно като изцяло споделя съображенията в него. Осъденият М. П. С. редовно призован не се явява. Адв.С.А. от АК-Търговище – редовно призован не се явява. Изпраща становище, в което отбелязва, че съгласно чл.17, пар.1 от Рамково решение 2008/909 ПВР, при изпълнение на наказанието се прилага правото на изпълняващата държава, чиито органи са единствено компетентни да взимат решения относно процедурата за изпълнение и да определят произтичащите от нея мерки, включително и относно основанията за предсрочно или условно освобождаване. В този смисъл, според защитника, отлагайки изтърпяването на наказанието на неговия подзащитен на основание чл.66, ал.1 НК, Окръжен съд – Търговище е действал правомерно. С оглед на това се моли за отхвърляне на искането и оставяне в сила на атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по приложеното дело, за да се произнесе констатира следното: С Решение рег.№36/27.02.2026 год. по ЧНД№44/2026 год. Окръжен съд – Търговище признал и приел за изпълнение в Република България Присъда №К-784/2024-6 на Градски съд в гр. Сплит, Република Хърватия, с която българският гражданин М. П. С. с ЕГН [ЕГН] е бил признат за виновен по обвинителен акт от Градска прокуратура в гр. Сплит №КО-DО-543/24 от 17.06.2024 год. за извършено престъпление срещу обществения ред – чл.326, ал.1 НК вр. чл.34 НК с прилагане на разпоредбите за смекчаване на наказанието по чл.48, поради което е бил осъден на наказание „лишаване от свобода“ за срок от 10 месеца – престъпление съответстващо на това по чл.281, ал.2, т.1, т.5 и т.6 вр. ал.1 вр. чл.18, ал.1 НК на Република България. На основание чл.12, ал.9 от ЗПИИСАННЛСМВЛС окръжният съд е приспаднал срока на изтърпяното в Република Хърватия наказание, наложено му с Присъда №К-784-2024-6, а именно времето през което С. е прекарал в следствения арест, считано от 24.05.2024 год. до 19.08.2024 година. На основание чл.66, ал.1 НК съдът е отложил изтърпяването на така наложеното наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години, считано от влизане на решението в сила. Решението не е било обжалвано или протестирано, влязло е в законна сила на 14.03.2026 год. и не подлежи на касационна проверка. Искането е процесуално допустимо, защото е направено в шестмесечния срок предвиден по НПК от компетентен орган. При постановяване на решението си окръжният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила по смисъл на чл.348, ал.1, т.2 НПК като е приложил чл.66, ал.1 НК. Правилно в искането се посочва, че в производството по признаване и приемане на присъда, постановена от съд на държава – членка на ЕС, съдът следва да се ръководи от принципите заложени в РР 2008/909/ПВС, транспонирано чрез ЗПИИСАННЛСМВНЛС. Основателно в цитираното искане се отбелязва и още нещо, че тъй като рамковото решение се основава на взаимно доверие в правните системи на другите държави-членки, решението на съда в издаващата държава трябва да се спазва, като неговото адаптиране е възможно само при несъвместимостта на срока или характера на наложеното в издаващата държава наказание със закона на изпълняващата държава. В това производство съдът решава строго определен кръг от въпроси, където не фигурира начина на изтърпяване на наложеното наказание. В случая градският съд в гр. Сплит, Република Хърватия е определил наказание от 10 месеца „лишаване от свобода“, което е ефективно по начина му на изтърпяване и с приложението на същото това наказание на чл.66, ал.1 НК на Република България, Окръжен съд – Търговище като е отложил неговото изтърпяване е допуснал промяна на определения начин на изтърпяването му без да е овластен с такова право. От друга страна, неоснователно е възражението в становището на защитника на осъденото лице, че в случая намира приложение чл.17, пар.1 от Рамково решение 2008/909 ПВР, където за изпълнение на наказанието се прилага правото на изпълняващата държава, чиито органи са единствено компетентни да взимат решения относно процедурата за изпълнение и да определят произтичащите от нея мерки, включително и относно основанията за предсрочно или условно освобождаване. Следва да се има предвид, че съгласно Рамково решение 2008/909/ПВР относно взаимното признаване на съдебни решения по наказателни дела в ЕС, въпросът за условното (или предсрочното) освобождаване действително се подчинява на правото на изпълняващата държава (държавата, на която е прехвърлено лицето за изтърпяване на наказанието).Според чл.17 като приложимо право за условията, реда и основанията за предсрочно или условно освобождаване се прилага законодателството на държавата, която изпълнява присъдата, а не на тази, която я е издала. Основното, което в случая е важно и което е съществено за неговото разрешаване е, че както окръжният съд, така и защитникът не вземат предвид, че е налице разлика между условно освобождаване, което регламентира цитираното рамково решение и условно осъждане, което не касае въпросния нормативен акт. Съществената разлика в третирането им е, че Рамково решение 2008/909/ПВР се прилага само за ефективни наказания (лишаване от свобода, които реално се изтърпяват). При условното освобождаване осъденият вече изтърпява присъда, но бива освободен по-рано при определени условия. Не така стоят нещата при условното осъждане, където наказанието е наложено, но изпълнението му е отложено с изпитателен срок. В случая Рамково решение 2008/909/ПВР изрично урежда как се прехвърля изпълнението на ефективни присъди и определя, че правилата за предсрочното освобождаване, а не осъждане са изцяло в правомощията на изпълняващата държава. От друга страна, Рамково решение 2008/947/ПВР (относно взаимното признаване на съдебни решения и пробационни мерки/алтернативни санкции) урежда други отношения, където надзорът върху поведението на осъденото лице и мерките за пробация по време на изпитателния срок се прехвърлят именно по силата на това рамково решение. При това положение, следва да се даде и отговор на основния въпрос по настоящото дело, ако ефективно осъдено лице се трансферира в Република България, може ли съдът да отложи изтърпяване на наказанието? Категоричният отговор е – не. Българският съд не може да отложи изтърпяване на наказанието или да го замени с условно осъждане по чл. 66 от НК на Република България. Когато едно лице се трансферира в България по силата на Рамково решение 2008/909/ПВР, българският съд действа като изпълняващ орган съгласно специалния български Закон за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода в ЕС (ЗПИИСАННЛСМВЛС).При тази процедура важат няколко строги правила: Забрана за промяна на наказанието (чл.8 от Р. решение). В този смисъл българският съд е длъжен да признае присъдата такава, каквато е наложена в чужбина. Ако чуждата държава е наложила ефективно лишаване от свобода, българският съд няма правомощието служебно да променя това наказание в условно. Адаптиране на наказанието е разрешено само в два много конкретни случая (чл.8, параграфи 2 и 3). По продължителност, ако наложеното в чужбина наказание надвишава максималния срок, предвиден за същото престъпление по българския Наказателен кодекс, българският съд го намалява до нашия законов максимум. По характер, ако естеството на чуждото наказание изобщо не съвпада с българската правна система, то се адаптира към най-близкото по вид според нашето законодателство. Тъй като "лишаване от свобода" е припознато от всички държави-членки, характерът му не се променя. Въпреки че съдът не може да превърне ефективната присъда в условна, трансферът в България все пак предоставя възможности, които се уреждат от българското право след като лицето пристигне. Такива са - приспадане на времето, което е направено в случая, тъй като българският съд задължително взема предвид целия период, който лицето е изтърпяло в местата за лишаване от свобода по същата присъда. Зачитане на положен труд, тъй като след като лицето започне да търпи наказанието в Република България, неговите работни дни ще се зачитат по българското право. В този смисъл осъденият ще може да се възползва от българските правила за условно предсрочно освобождаване. С оглед на изложеното може да се обобщи, че Рамково решение 2008/909/ПВР урежда взаимното признаване на съдебни решения, с които са наложени наказания, включващи лишаване от свобода, с цел тяхното реално изпълнение в друга държава членка (държавата на гражданство или пребиваване). По отношение на условното предсрочно освобождаване Рамково решение 2008/909/ПВР пряко и изрично институционализира този механизъм. Съгласно чл.17, пар.1 от него, изпълнението на наказанието се урежда от правото на изпълняващата държава. Само органите на изпълняващата държава (в случая българският съд по реда на ЗПИИСАННЛСМВЛС) са компетентни да решават въпросите, свързани с предсрочното освобождаване. Що се отнася до условното осъждане Рамково решение 2008/909/ПВР е неприложимо. Присъда с условно отложено изпълнение не представлява основание за трансфер на затворник, тъй като липсва фактически субект за изолиране. Този инструмент може да се задейства единствено ex post. Законодателят на Съюза е дефинирал условното осъждане в алтернативен инструмент – Рамково решение 2008/947/ПВР (относно взаимното признаване на съдебни решения и пробационни мерки с оглед на надзора върху пробационните мерки и алтернативните санкции).Присъдите по чл. 66 от НК (или техните чуждестранни аналози) попадат изцяло в предметния обхват на този акт. Неговата цел е да осигури надзор над лицето, докато то се намира на свобода в държавата на своето пребиваване, следейки за спазването на наложените му ограничения или изпитателен срок. При сезиране на българския съд по реда на Рамково решение 2008/909/ПВР (респективно националния ЗПИИСАННЛСМВЛС) за трансфер на лице с ефективно наложено наказание в чужбина, съдът действа при обвързана компетентност по отношение на характера на санкцията. Съдът на изпълняващата държава няма правомощия да подменя волята на чуждестранния решаващ съд, като преобразува ефективно наказание в такова по чл. 66 от НК. Подобно действие би представлявало пряко нарушение на принципа на взаимно признаване и излизане извън пределите на адаптацията по чл.8 от рамковото решение. След признаване на чуждестранното решение, осъденият придобива правния статус на ефективно изтърпяващ наказание на територията на Република България. От този момент нататък въпросът за неговата свобода не може да бъде решен чрез отлагане на изтърпяването (условно осъждане), а единствено по реда на Глава тридесет и пета от НПК – чрез подаване на молба за условно предсрочно освобождаване, при спазване на материалноправните критерии на българския Наказателен кодекс. С оглед на гореизложеното, разликата между двата института поддържа ясна разделителна линия както в суверенния патримониум на българското наказателно право, така и в диференцираната система на европейското правосъдие. По отношение на другото възражение в искането, а именно, че е налице разминаване в приложеното удостоверение, а именно, че едновременно е записано, че същото се издава по чл.4 от РР 2008/909/ПВР на Съвета и по чл.10 от РР 2009/829/ПВР на Съвета и, че съдържанието му не отговаряло на образеца по чл.4 от посоченото Рамково решение. При внимателна проверка се установява, че фактически макар и да има разминаване в цифровото отбелязване в уводната част на посоченото удостоверение, то съдържанието на същото изцяло се припокрива с критериите залегнали в Образец №1 към чл.4 от цитираното Рамково решение. В този смисъл е налице достатъчна яснота, поради обстоятелството, че в случая е важно наличното съдържание, а не цифровото изписване, което вероятно се дължи на техническа грешка. Едновременното позоваване на посочените правни норми не съставлява процесуално нарушение, нито води до правна неопределеност или объркване, което да налага провеждането на допълнителни консултации с издаващата държава-членка. Напротив, съдържанието на процесното Удостоверение изцяло и стриктно съответства на утвърдения Образец № 1 към чл. 4 от приложимото Рамково решение, както вече бе посочено. Вписването на текстовете от двете Рамкови решения отразява волята на издаващия орган за осигуряване на пълнота и правна приемственост между актовете, без това да засяга валидността на изявлението. Тъй като реквизитите на представения документ покриват абсолютно всички императивни изисквания на стандартизирания формуляр (Образец № 1), за сезирания съд липсва каквото и да е обективно съмнение относно волята на издаващия орган, характера на предприетото производство и целта на международното правно сътрудничество. Консултациите с издаващата държава са извънреден способ, приложим единствено при кумулативно наличие на неяснота, непълнота или явна противоречивост в съдържанието, каквито в настоящия случай липсват. Тъй като е налице пълно материалноправно и формално съответствие с утвърдения образец, съдът разполага с достатъчно яснота за вземане на решение, а искането за провеждане на консултации се явява неоснователно и водещо до неоправдано забавяне на производството.С оглед на това искането в тази част следва да се отхвърли. По изложените съображения, настоящият състав при второ наказателно отделение на Върховния касационен съд приема, че искането на временно изпълняващия длъжността Главен прокурор е основателно и следва да бъде уважение, поради което и на основание чл.425, ал.1, т.1 НПК