Решение № 7865 от 14.7.2023 г. на ВАС, VI о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 127, ал. 2 от Закона за опазване на околната среда (ЗООС). Образувано е по касационна жалба на Сдружение За Земята - достъп до правосъдие, със седалище и адрес на управление в гр. София, представлявано от И. Попов и М. Антонова в качеството на членове на Управителния съвет, подадена чрез адв. А. Коджабашев и адв. В. Мирчев, против Решение 289 от 05.07.2022 г. на Административен съд - Стара Загора, постановено по адм. дело 728/2021 г., с което е отхвърлена подадената от него жалба, против Решение 40-Н2-И0-А0/2021г. от 05.10.2021 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция по околна среда гр. София, с което е издадено Комплексно разрешително 40-Н2/2021г. на Брикел ЕАД гр. Гълъбово и е осъдено да заплати разноски от 200 лева за юрисконсултско възнаграждение. Поддържа съображения за наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение, като моли за неговата отмяна. По повод на твърденията за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, Сдружение За Земята - достъп до правосъдие (Сдружението) посочва, че в първоинстанционното съдебно производство неоснователно било отказано допускането на съдебно-техническа експертиза и съдебно-екологична експертиза, със заключенията, на които следвало да бъде установено изпълнението на условията на действащото комплексно разрешително на инсталациите на Брикел ЕАД. Освен изложеното, във връзка с изясняване на повдигнатия правен спор, от фактическа страна съдът отказал да приобщи и съответно да обсъди по делото представените от Сдружението писмени доказателства, а именно Програмата за качеството на атмосферния въздух на Община Гълъбово за периода 2019-2023 г. (Програмата), сигнали на граждани от същата община и кореспонденция с МОСВ относно доводите им за незаконосъобразност на обжалвания административен акт. В допълнение, съдът е отказал да изиска надлежно удостоверение по чл. 71 от ЗООС, както и документи, отнасящи се за функционирането на горивната инсталация на ТЕЦ Брикел и способността да достигне емисионното ограничение от 320 mg/Nm3 концентрация на серен диоксид във въздуха. Касателно изтъкнатите съображения за необоснованост на първоинстанционното съдебно решение Сдружението поддържа, че административният съд е извел своите правни изводи въз основа на фактически обстоятелства, без същите да са били надлежно доказани по реда на АПК, съответно не е проверил твърденията на жалбоподателя, наведени пред решаващия състав, за допуснати от органа съществени нарушения на административнопроизводствените правила по чл. 35 АПК, водещи до отмяна на обжалвания административен акт. По приложението на материалния закон в касационната жалба се сочи, че органът е нарушил изискването за форма на издадения от него административен акт - чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, защото не е посочил правното основание, на което определя емисионно ограничение за серен диоксид от 320 mg/Nm3, което е в противоречие с чл. 40 от Директива 2010/75/ЕС. Съдът неправилно е тълкувал възможността да се приложи изключението от по-строгите емисионни ограничения от Таблица 4 на ВАТ 21 при изгарянето на няколко вида горива. Поддържа се, че първоинстанционният съд е пропуснал да установи нарушение на чл. 123, ал. 11 ЗООС, респ. на чл. 18 от Директива 2010/75/ЕС, доколкото според твърденията на касатора югоизточният район, където се намира Община Гълъбово, е единственият на територията на ЕС, в който е налице системно нарушаване на нормите за чистота на въздуха. Първоинстанционното решение е издадено в противоречие и при неправилно тълкуване на чл. 30, ал. 1, чл. 4, ал. 2 и ал. З на Директива 2010/75/ ЕС. Касационният жалбоподател е депозирал по делото молба за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС) за тълкуване на разпоредби на правото на ЕС. Ответникът - изпълнителният директор на Изпълнителна агенция по околна среда - София, в съдебно заседание и в писмено становище поддържа доводи за неоснователност на касационната жалба и за правилност на първоинстанционното съдебно решение, като моли да бъде оставено в сила. Ответникът - Брикел ЕАД, чрез адв. П. Желязков счита, че касационната жалба е неоснователна, а решението на Административен съд - Стара Загора е постановено при липса на сочените касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което претендира да се остави в сила. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба и за неправилност на обжалвания първоинстанционен съдебен акт. Върховният административен съд, шесто отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания, намира за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима, защото е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд - Стара Загора е било Решение 40-Н2-И0-А0/2021 г. от 05.10.2021 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция по околна среда гр. София, с което е издадено Комплексно разрешително (КР) 40-Н2/2021г. на Брикел ЕАД, гр. Гълъбово за изграждане и експлоатация на следните инсталации и съоръжения: 1. горивна инсталация за производство на топлинна енергия (т. 1.1 и т. 5.2 б. а от Приложение 4 към ЗООС) и 2. Инсталация за производство на водород (т. 4.2, б. а от Приложение 4 към ЗООС), при условията на разрешително 40-Н2/2021г., приложение 1 към решението. От данните по делото се установява, че процедурата по издаване на процесното решение е осъществена по реда на глава седма Предотвратяване и ограничаване на промишленото замърсяване", раздел втори Комплексни разрешителни от ЗООС и Наредбата за условията и реда за издаване на комплексни разрешителни (Наредбата). Няма спор по делото, че Брикел ЕАД е титуляр на КР 40-H1-И0-А0/2011 г., актуализирано с Решение 40-Н1-И0-А2/2018 г. за експлоатация на горивна инсталация с обща разрешена топлинна мощност на горивната инсталация 510 MW от инсталирани 1020 MW. Инсталацията се състои от шест броя енергийни котли с единична номинална топлинна мощност 170 MW, като по силата на издадено КР на дружеството е разрешена едновременна експлоатация на три от тях - ЕК 1, ЕК2 и ЕКЗ, ЕК4 е в резерв, а ЕК5 и ЕК6 са в резерв при аварийни ситуации или планов ремонт на котли. Предвид невъзможността да се експлоатират повече от три ЕК и броят на котлите в режим на резерв, ръководството на дружеството е взело решение за прехвърляне чрез покупко-продажба на правото на собственост върху ЕК 6 на друго юридическо лице Дайнинг Енерджи ЕООД. КР 40-Н1/2011 г. е актуализирано с Решение 40-Н1-И0-А2/2018 г. С Решение СЗ-61-ПР/2018 г. от 16.07.2018 г., издадено от директора на РИОСВ-Стара Загора е преценена необходимостта от извършване на оценка на въздействие върху околната среда (ОВОС). С решението е прието да не се извършва ОВОС и оценка на съвместимост с предмета и целите на опазване на защитените зони за инвестиционно предложение Замяна на част от използваното твърдо гориво лигнитни въглища с биомаса, неопасни отпадъци и нефтошисти при експлоатацията на съществуващата горивна инсталация за производство на топлинна енергия, без промяна на разрешения капацитет от 510 MW и изграждане на предкамерна скарна пещ за съвместно изгаряне на биомаса и неопасни отпадъци и оползотворяване на остатъците от изгарянето им. В административното производство по издаване на Решение 40-Н2-И0-А0/2021г. от 05.10.2021 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция по околна среда гр. София, с писмо изх. КР-2097/26.07.2021 г. от изпълнителния директор на ИАОС е изразено становище, че не са налице основания за допускане на дерогация по показател серен диоксид на оператора Брикел ЕАД, притежаващ КР 40-Н1/2011 г. При преценката на фактите и обстоятелствата във връзка с издадения и оспорен административен акт, съдът е анализирал съдържанието на писмо изх. 12-00-817/22.07.2021г. на директора на Дирекция Екологична оценка, оценка на въздействието върху околната среда и предотвратяване на замърсяването в МОСВ до изпълнителния директор на ИАОС. Кредитирал е становището на компетентните длъжностни лица в защита на тезата си, че не са допуснати нарушения на изискването на чл. 35 АПК. Позовал се е на обстоятелството, че при горивни инсталации с обща номинална входяща топлинна мощност, по-голяма от 300 MW, които са специално проектирани да изгарят местни лигнитни горива, и за които може да се докаже, че не са в състояние да постигнат стойностите на НДНТ-СЕН, посочени в Таблица 4, поради технически и икономически причини, среднодневните НДНТ-СЕН, посочени в Таблица 4 не се прилагат, а горната граница на средногодишния интервал на НДНТ-СЕН за съществуваща система за ДДТ е 320 mg/Nm3 за серен диоксид. Тези разяснения и тълкуване на забележката под Таблица 4, т. 2.1.4 от Решение 2017/1442/ЕС, касаят топлоцентрали, специално проектирани да изгарят местни лигнитни горива и следва да се разбира, че са проектирани и изградени за изгаряне на гориво с характерни качества на местните лигнитни горива/въглища. По отношение на приложението на чл. 71, ал. 2 от ЗООС, въз основа на писмо изх. КР-2157/З0.07.2021 г. от ИАОС, първоинстанционният съд е установил, че дружеството няма задължения за местни данъци и такси за битови отпадъци. Констатирано е само задължения към държавата на Брикел ЕАД. При спазване на процедурата по чл. 122, ал. 6 от ЗООС с писмо на ИАОС с изх. КР-2322/12.08.2021 г. съгласуваният проект на КР е изпратен до Брикел ЕАД за представяне на бележки, разяснения, възражения, с указания за представяне в ИАОС на допълнително необходима информация за издаване на КР, както и актуални документи от компетентните органи за липса на обстоятелства по чл. 71, ал. 2 от ЗООС. Със Заповед 276/17.09.2021 г. на изпълнителния директор на ИАОС на 24.09.2021 г. е насрочено заседание на специализирания състав на Експертния екологичен съвет при ИАОС с дневен ред: т. 1 Издаване на ново комплексно разрешително по смисъла на чл. 117, ал. 2 от ЗООС за изграждане и експлоатация на следните инсталации: Горивна инсталация за производство на топлинна енергия с номинална топлинна мощност 510 MWth, промишлена дейност по т. 1.1 и т. 5.2, буква а от Приложение 4 към ЗООС и Инсталация за производство на водород, изпълняваща дейност, съгласно т. 4.2. б. а от Приложение 4 към ЗООС с оператор Брикел ЕАД, гр. Гълъбово. Административният съд е констатирал, че оспореното решение е издадено при посочената фактическа обстановка на валидно правно основание - чл. 120, ал. 1, предл. първо във връзка с чл. 117, ал. 2 от ЗООС и чл. 11, ал. 1 от Наредбата. След извършения контрол за законосъобразност на процесния административен акт, Административен съд - Стара Загора е приел, че не са налице основанията по чл. 146 АПК за неговата отмяна. Съдът се е аргументирал с обстоятелството, че същото е издадено от компетентен административен орган съобразно чл. 120, ал. 1 ЗООС, в предвидената форма, съдържаща нормативно изискуемите реквизити, посочени в приложение 3 към чл. 9, ал. 1 от Наредбата. Отхвърлени са доводите в първоинстанционната жалба за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и на материалния закон и е преценено, че решението съответства на целта на закона. Решението на Административен съд - Стара Загора е правилно. Относно твърденията за нарушаване на съдопроизводствените правила, съдът намира следното: В текста на жалбата са развити доводи за неправомерен отказ на първоинстанционния съд да допусне и назначи съдебно-техническа и съдебно-екологична експертизи. Приложената по делото административната преписка в обем от над 500 страници съдържа множество материали, събрани от административния орган във връзка с издаването на акта, които съдържат информацията за наличие на фактическите основания за издаване на процесното разрешително. Съгласно чл. 171, ал. 1 от АПК доказателствата, събрани редовно в производството пред административния орган, имат сила и пред съда. Съдът може да разпита като свидетели лицата, дали сведения пред административния орган и вещите лица, само ако намери за необходимо да ги изслуша непосредствено. Поставените въпроси към СТЕ относно настъпилите аварии в периода 2018-2021 г., проверки на контролни органи, измервания на концентрации и характеризиране на техниката нямат отношение към законосъобразността на административния акт. Тези обстоятелства предхождат издаването му, при действие на предходно КР. Процесното КР предвижда същите или по-строги пределни норми и то след извършване на редица планирани мерки, които са обективирани в самия административен акт. Въпросите към исканата СЕЕ касаят обстоятелства, които или са ноторно известни на цялата общественост, или са за тълкуването и прилагането на закона и относими към оперативната самостоятелност на административния орган относно евентуалното приложение на чл. 123, ал. 11 от ЗООС. Експертизата няма за цел да дава правни заключения, същите се извършват само от съда. Освен всичко изложено следва да се подчертае, че към КР 40/Н2/2021 г. има извършена техническа оценка от административния орган. Правилно първоинстанционният съд е отказал допускане на представените от Сдружението извадки от Програмата за качество на атмосферния въздух (ПКАВ) на Община Гълъбово за периода 2019-2023 г. На стр. 26 от атакуваното първоинстанционно решение изрично е посочено (а и това е лесно проверимо), че ПКАВ е общодостъпна на интернет страницата на Община Гълъбово и тъй като е приета от Общински съвет Гълъбово, тя има правната същност на общ или нормативен административен акт, на който всеки може да се позове, без да е нужно да бъде приобщавана като писмено доказателство. Не може да се приеме и тезата на касатора, че Административен съд - Стара Загора не е приел ПКАВ, тъй като не желае да се позовава на нея и да я прилага. На стр. 26 и 27 от атакуваното решение първоинстанционният съд подробно се е мотивирал защо тази програма е неотносима към настоящото производство и че тя, като административен акт няма преюдициално значение в административното производство по издаване на КР. ПКАВ не съдържа нормативна регламентация, която следва да се прилага при издаване на акт, като процесния. Неоснователно е и оплакването за нарушение на съдопроизводствените правила, поради това, че не са приети доказателствата, посочени в т. 1.2.2. от касационната жалба. С оглед датата на издаване на тези документи, е видно, че обстоятелствата, които удостоверяват са настъпили след издаване на административния акт, поради което е било невъзможно да бъдат съобразени от органа при издаването му. Действията на решаващия състав съответстват на разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от АПК, която регламентира, че съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Не се споделя и възражението, че е налице съдопроизводствено нарушение, тъй като съдът не е допуснал и приобщил към делото документ от ПУДООС за липса на задължения на оператора. След изменението на чл. 72а от ЗООС събираните от ПУДООС глоби и санкции по т. 5 на чл. 61, ал. 5 от ЗООС са приравнени на публичните вземания и се събират по реда на ДОПК от НАП, поради което в представеното удостоверение за липса на публични задължения се включват и тези вземания, т. е. не е необходимо отделно удостоверяване. Неоснователно е и оплакването срещу отказа да се уважи искане по чл. 190 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК да бъде задължен адресатът на атакувания акт да представи документи, удостоверяващи извършването в периода 2018-2021 г. на дейности по поддържане, обновяване, надграждане и модернизиране на процесната инсталация. Трайна е съдебната практика във връзка с приложението на чл. 190, ал. 1 от ГПК, че подобни общи искания не следва да се уважават, без да бъдат посочени конкретните документи, както и да се обоснове тяхната относимост към правния спор. Законодателят е предвидил в текста на чл. 190, ал. 1 от ГПК думата документ, което по правилата на граматическото и логическо тълкуване означава конкретно посочен такъв. По подобен начин следва да се прецени и отказът на първоинстанционния съд да се уважи искане по чл. 190 от ГПК във вр. с чл.144 от АПК, да бъде задължен адресатът на акта да представи Доклад от автоматичната система за собствени непрекъснати измервания на SO2. Жалбоподателят не е посочил за какъв период иска доклад, при положение, че съгласно КР допустимата пределна норма от 320 mg/Nm3 е средногодишна. Подобни доклади се изискват и представят на контролните органи периодично и се съхраняват при тях. Издателят на атакувания акт е имал кореспонденция с тези контролни органи в хода на административното производство и е съобразил действията си с техните становища. Повторното представяне пред съда не би допринесло за изясняване на фактическата обстановка, още повече че всяко КР е акт, който действа само занапред след влизането си в сила. Процесното КР предвижда и редица планирани, но все още неосъществени към момента на издаването му мерки, заложени в условията на КР 40-Н2/2021 г. Правилно административният съд не е уважил искането на жалбоподателя по чл. 176 от ГПК, във вр. с чл.144 от АПК да се задължи административният орган да отговори на поставени въпроси. Трайната практика на административните съдилища е че чл. 176 от ГПК се прилага по отношение на засегнати граждани или юридически лица, но не и спрямо органа издател на акта. Последният се произнася чрез актовете, които издава и те подлежат на административен и съдебен контрол. Администрацията на съответния административен орган е юридическо лице, но не и неговия ръководител. Практика на гражданските съдилища, че по отношение на юридическите лица се допуска даване на обяснения от законните им представители, е неотносима в административното съдебно производство, доколкото административният орган се припокрива с физическото лице, когато той не е колегиален, какъвто е и настоящия случай. Относно твърденията за необоснованост, настоящият състав намира следното: Такъв порок би бил налице само, когато е налице разминаване между събрания по делото доказателствен материал и изводите на съдебния състав или ако е налице разминаване между мотивите и диспозитива на акта. В случая такова твърдение от страна на жалбоподателя няма. Не са налице и твърденията събраните в административната преписка и съдебното производство доказателства да са били анализирани, преценени и съобразени превратно. Напротив - има твърдения за недостатъчно доказателства, но не и за превратно оценени такива. Порокът би бил налице и при пълна липса на логика при преценката на доказателствата и съответно при прилагането на закона. В случая при постановяване на атакуваното решение липсват подобни констатации, поради което възражението за необоснованост е неоснователно. Относно твърденията за нарушение на материалния закон, съдът намира следното: Неоснователно е оплакването на касатора, че първоинстанционният съд е приел, че атакувания акт е законосъобразен, без в него да е посочено изрично правно основание специално по отношение на определената пределна норма от 320 mg/Nm3 за SOх. От текста на стр. 4 (най-горе) и стр. 20 от приложение 1 към атакувания акт става ясно, че операторът ще следва да спазва пределни норми по този показател без дерогация и съгласно посоченото под черта в текста под таблица 4 към т. 2.1.4 Заключения за НДНТ при изгаряне на лигнитни въглища от Решение за изпълнение (ЕС) 2017/1442 на ЕК от 31 юли 2017 г. (стр. 32 и стр. 33 от бр. 212 от 17.08.2017 г. на Официален вестник на ЕС версия на български език): При горивни инсталации с обща номинална входяща топлинна мощност, по-голяма от 300 MW, които са специално проектирани да изгарят местни лигнитни горива и за които може да се докаже, че не са в състояние да постигнат стойностите на НДНТ-СЕН, посочени в таблица 4, поради технически и икономически причини, среднодневните НДНТ-СЕН, посочени в таблица 4, не се прилагат, а горната граница на средногодишния интервал на НДНТ-СЕН е, както следва: i) за нова система за ДДГ: RCG × 0,01 при най-много 200 mg/Nm3; ii) за съществуваща система за ДДГ: RCG × 0,03 при най-много 320 mg/Nm3. В случая настоящия състав приема, че се касае за съществуваща система за ДДГ по смисъла на това понятие, дадено в раздел определения на същия нормативен акт стр. 5 от същия брой на ОВ на ЕС. Тоест определената от органа издател пределна норма почива на точно това правно основание, което предвид текста на чл. 123а, ал. 1 от ЗООС е част от вътрешното ни право. В този смисъл първоинстанционният съд правилно е посочил (стр. 8 от решението), че става дума точно за текста на Решение 2017/1442/ЕС, което бива допълнително тълкувано от административния орган и дава възможност за изключение и определяне на пределен средногодишен лимит от 320 mg/Nm3. Именно това е правното основание, относимо само за този показател. За пълнота на изложеното следва да се отбележи, че приложението на тази правна норма не представлява дерогация по смисъла на чл. 15, § 4 от Директива 2010/75/ЕС на ЕП и на съвета. Внимателният прочит на текста на чл. 15 (стр. 29 от бр. 334 от 17.12.2010 г. на Официален вестник на ЕС версия на български език) и конкретно неговите параграфи 3 и 4 ни води на извода, че те могат да се приложат само алтернативно. Текстът на § 4 започва с изречението: Чрез дерогация от § 3 и без да се засяга чл. 18, в особени случаи компетентния орган може да определи не толкова строги норми за допустими емисии. С други думи, докато § 4 урежда изключенията, § 3 се фокусира към приложението на общите пределни норми. Разпоредбата на чл. 15, § 3 препраща към чл. 13, § 5 (стр. 28 на същия брой на ОФЕС), който визира тъкмо коментираното по-горе Решение за изпълнение относно заключенията за НДНТ. С оглед тази регламентация и предвид факта, че в конкретния казус, административният орган е отказал дерогация точно по този показател (това е подробно мотивирано в мотивите на решението), е приложен общият ред, постановен в текста на Решение за изпълнение (ЕС) 2017/1442 на ЕК от 31 юли 2017 г., цитирано и коментирано по-горе. При този анализ, явно не може да става дума нито за липса на правно основание, нито за случай на дерогация, каквито претенции предявява касаторът. Освен всичко изложено правното основание за издаване на атакувания акт е изрично посочен чл. 120, ал. 1, предл. първо във вр. с чл. 117, ал. 2 от ЗООС и чл. 11, ал. 1 от НУРИКР. Предвид изложеното, настоящият състав споделя доводите на първоинстанционния съд, че административният акт е издаден в предвидената в чл. 59, ал. 2 от АПК форма. Не може да се сподели и тезата на касатора, че административният орган, респ. първоинстанционният съд неправилно са тълкували и приложили цитирания по-горе текст под таблица 4 от заключенията за НДТН, тъй като операторът ползва като гориво не само въглища, но и биомаса, и по тази причина допустими 320 mg/Nm3 е неприложимо, а следва да се приложи изискването за нова система за ДДГ 200 mg/Nm3. Подобно стеснително тълкуване липсва, както в мотивите на административния орган, така и в изключенията, посочени в решението за изпълнение. Наред с това е ноторно известно на състава, че добавянето на биомаса към твърдите горива е в синхрон с правилата на ЕС за намаляване на вредните емисии в атмосферния въздух, тъй като тя се приема за по-екологично гориво (не е предвидено заплащането на квоти) и при равни други условия, с това ще се намали показателя за SOх. Соченото от касатора тълкуване е не само стеснително, но и неправилно, ако се държи сметка за целта и духа на закона. Неоснователно е и възражението, че не са доказани техническите и икономически причини, които обуславят приложението на коментираното изключение. Подобно доказване не е задължение на оператора, а на административния орган му е ноторно известно качеството на българските лигнитни въглища и това, че операторът е стара инсталация, изградена конкретно да работи само с тях. Това са и основните мотиви в атакувания акт за отказ за дерогация. По този въпрос има и влязло в сила решение по адм. д. 12128/2019 г., в което е прието, че технически и икономически причини са били налице още при издаване на предходното КР на оператора, когато това изключение също е било приложено. Извън посоченото до тук, при запознаване с приложената административна преписка е видно, че при подготовката на проекта на КР, административният орган е изготвил техническа оценка, в която се обосновават приложимите условия в бъдещото КР, включително и наличието на такива причини (стр. 359 от адм. дело 728/2021 г.). Административният орган изрично е отбелязал, че в условия 2.1 и 2.1.1 е посочено, че експлоатацията на инсталацията се разрешава, само след потвърждение от страна на РИОСВ Стара Загора, за спазване на НДЕ/НДНТ-СЕН по показател SO. Липсва соченото от касатора нарушение на Заключението за НДНТ за ГГИ (ВАТ 21), таблица 4, условие ii, съгласно което емисионното ограничение за серен диоксид в размер на 320 mg/Nm ³ е приложимо за инсталации със заварена или съществуваща сероочистка. По същия въпрос отново е налице произнасяне на ВАС по адм. д. 12128/2019г., където безспорно е прието, че такива причини са били налице още при издаване на предходното КР на оператора, когато това изключение също е било приложено, а именно: Също така, в становище на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция по околна среда изх 1473/11.06.2019г. изрично е посочено, че инсталацията на Брикел ЕАД не е нова по смисъла на посоченото Решение. Твърдяното от касатора противоречие относно вида и характера на инсталацията, с което обосновава и нарушението при определяне на нормите на сериен диоксид, се опровергава от съдържанието на понятието Заключения за най-добрите налични техники (НДНТ) от Решение за изпълнение (ЕС) 2017/1442. Според него Система за десулфуризация на димните газове (ДДГ) представлява система, в която се прилага една (най добрият начин към момента) техника или комбинация от техники за намаляване на емисиите, чието предназначение е да се намали нивото на сериен диоксид, изпускани от горивната инсталация. Текстът на чл. 3, т. 10 от Директивата определя най-добри налични техники като най-ефективният и най-напредналият етап в развитието на дейностите и методите за тяхното осъществяване, показващ практическата пригодност на съответните техники за осигуряване на основа за определяне на съответните норми за допустими емисии и други условия на разрешителното, имащи за цел предотвратяването, а в случаите, когато това е практически невъзможно, намаляването на емисиите и въздействието им върху околната среда като цяло. По тези съображения следва да се приеме, че след като системата за десулфуризация на димните газове (ДДГ) не представлява просто инсталация или съоръжение за очистване на димни газове, каквито са сероочистващите инсталации, а съвкупност от използваната технология, дейностите и методите за нейното осъществяване, както и съответните използвани начин на проектиране, изграждане, поддържане, експлоатация и извеждане от експлоатация на самите инсталации за очистване на газове (т. 10 от чл. 3 от Директива 2010/75), в какъвто смисъл са изложените от административния съд аргументи, то функционирането й като горивна инсталация, не би следвало да наруши определянето на нормите за сериен диоксид за период след 17.08.2021 г. В този смисъл касационното възражение е изцяло неоснователно. След като още през 2019 г. е прието от органа и потвърдено от съда, че не става дума за нова инсталация за сероочистване, е обективно невъзможно две години по-късно това да бъде нова инсталация, още повече че няма подобни данни в събраните доказателства по делото. Полезно е тук да се анализира и разликата между понятията сероочистваща инсталация (СОИ) и система за десулфиризация на димните газове (ДДГ). Новата система за ДДГ не представлява нова СОИ, а само различна система, в която ще се прилага техника или комбинация от техники за намаляване на емисиите. Тоест, това не е нова СОИ, а е съвкупност от използвана технология, дейностите и методите за нейното постигане. За изграждането на СОИ 2, за която се твърди, че е нова, е подадено инвестиционно предложение озаглавено Изграждане на нова СОИ за пречистване на димни газове за четири ЕК и въвеждане в експлоатация на ЕК 5 и ЕК 6 в РИОСВ - Стара Загора и в резултат на това предложение е издадено Решение СЗ-46-ПР/2014/12.06.2014 г. за преценяване необходимостта от извършване на ОВОС. С оглед изложеното, СОИ 2 е планирана и извършена преди 17.08.2017 г. и точно в тази връзка с писмо изх. 12-00-1 от 26.03.2018 г. е започната процедура по преразглеждане на КР 40-Н1/2011г., която е била завършена с Решение 40-Н1-И0-А2/2018г., с което е било актуализирано КР 40-Н1/2011г., а тези обстоятелства са било подробно анализирани в хода на адм. д. 12128/2019 г. на ВАС. Неоснователно е твърдението на касатора, че е налице нарушение на чл. 71 от ЗООС, тъй като са изпълнени условията, заложени в ал. 2 на същата норма. Приложените по делото документи в тази насока правилно са анализирани от съда и те сочат на извод, че операторът към датата на издаване на административния акт няма непогасени задължения - в тази посока е налична информация от Община Гълъбово и от НАП - София ГДО, събрана съобразно разпоредбата на чл. 87, ал. 6 ДОПК. Според касатора органът е нарушил и чл. 123, ал. 11 от ЗООС. Преди да се прецени дали е налице соченото нарушение следва да се изясни характерът на тази разпоредба и дали тя дава възможност на административния орган да действа при условия на оперативна самостоятелност или при такива на дискреционна власт. Видно от ползвания от законодателя израз при необходимост настоящия състав счита, че на административния орган е предоставено правото на преценка дали би било целесъобразно поставянето на по-строги от нормативно определените норми/стандарти. При това положение преценката не подлежи на съдебен контрол. На стр. 26 и 27 от атакуваното съдебно решение първоинстанционният съд подробно се е мотивирал защо ПКАВ на Община Гълъбово е неотносима към настоящото производство и че тя като подзаконов акт няма пряко значение за административното производство по издаване на КР. Според правилата на ЗООС и НУРИКР няма задължение за административния орган да съобразява ПКАВ, респективно да ги изследва или още по-малко да ги прилага. Важно е да се допълни, че в самата ПКАВ на Община Гълъбово изрично е посочено, че Брикел ЕАД е най-малкият замърсител и което е още по-важно при условие, че КР предвижда максимално допустима норма от 320 mg/Nm3, няма как да надвиши общо допустимата за района норма от 350 mg/Nm3. Твърдението на касатора, че според него разрешената с КР предскарна камерна пещ, която ще се изгражда в ЕК 5 не отговаря на НДНТ, съгласно цитираните по-горе Заключения за НДНТ за ГГИ, също е неоснователно. Следва да се отбележи, че видно от условията на КР и най-вече изрично посоченото на стр. 32 от Техническата оценка (стр. 369 от адм. дело 728/2021 г. на АС-Стара Загора), не е разрешена самостоятелна работа на тази пещ, а напротив само при работа на ЕК 5 се допуска и нейното ползване, което означава, че вече работещата СОИ на ЕК 5 ще отговаря и за пречистването на емисиите от работата на тази пещ. С други думи, тя не е самостоятелна инсталация за изгаряне, а неразделна част от ЕК 5, а оценката за НДНТ е като за съвкупността на едно общо съоръжение, една част от което е въпросната пещ. Тя е предвидена не за изгаряне на отпадъци, а само за биомаса, която по силата на ДР на ЗУО е предназначена именно за горене. Касаторът изтъква и нарушение на чл. 2, ал. 3, т. 1 и 2 и чл. 11, ал. 2 от НУРИКР, във вр. с чл. 5 и чл. 30, ал. 1 от Директива 2010/75/ЕС. Преди да извърши преценка за основателността му, настоящият състав счита, че следва внимателно да се анализира текстът на чл. 2, ал. 3, т. 1 от НУРИКР, според който компетентният орган по чл. 120, ал. 1 от ЗООС издава комплексното разрешително, след като с проверката по ал. 2 установи, че операторът е планирал/осъществил необходимите мерки за предотвратяване и контрол на замърсяването чрез прилагане на най-добрите налични техники по смисъла на ЗООС. Неслучайно в разпоредбата е употребен изразът операторът е планирал/осъществил необходимите мерки за , т. е. на административния орган е дадена възможността да прецени кои мерки да установи като осъществени и кои от тях да бъдат планирани, тъй като са възможни и двете хипотези. С други думи, за някои от мерките органът може да провери тяхното планиране и да ги заложи като условие за бъдещо изпълнение. Точно такъв смисъл имат набелязаните мерки в условие 2.1. (стр. 3 най-горе в приложение 1 към КР, което предвижда че експлоатацията на горивната инсталация се разрешава само след изпълнение на технически мерки от оператора за спазване на НДЕ/НДНТ-СЕН по показател SO2, заложени в таблица 9.2.2.1., които мерки ще бъдат удостоверени от РИОСВ Стара Загора); условие 3.4. (стр. 3 от приложение 1 в средата с него се разрешава въвеждането в експлоатация на ИОДГ-СОИ 2, с което е предвидено изпускането на димните газове през ИУ 3 с височина 100 м); условие 7.1. (стр. 7 в приложение 1 към КР, което предвижда, че операторът следва да информира РИОСВ за началото на и очакваната продължителност на приемните изпитвания по смисъла на ЗУТ за въвеждане в нормална експлоатация на инсталациите/пречиствателните съоръжения), за да може да се постигне в крайна сметка пределната норма в таблица 9.2.2.1. на стр. 13 и 14 от приложение 1. От изложеното следва, че само след като тези планирани и задължителни според цитираните условия мерки бъдат изпълнени под контрола на посочените органи, може да се приеме, че дейността на оператора отговаря на изискванията по КР. След като нормотворецът е предвидил и двете възможни хипотези (планиране или осъществяване), очевидно е дал и правомощия на административния орган да прецени кои и какви да бъдат те. Ето защо не може да се говори за нарушаване на сочените разпоредби на НУРИКР, съответно на Директива 2010/75/ЕС. Що се касае до доводите на касатора, почерпани от цитираните от него мотиви на атакувания акт, те са такива за недопускане на дерогация и са превратно тълкувани. На настоящия състав е служебно известно, че по силата на определение 12847/15.12.2021 г. на ВАС, шесто отделение, постановено по адм. д. 11703/2021 г. е допуснато предварително изпълнение на атакуваното сега КР. След 15.12.2021 г. е започнало изпълнението на планираните и подробно описани по-горе мерки по цитираните условия, като няма данни по настоящото дело през 2022 г. да са регистрирани норми над пределно допустимите. Напротив, касационните основания по нарушения на материалния закон основно представляват недоволство, че административният орган не се е убедил във възможностите на оператора да спазва пределно определените му норми в цитираната по-горе таблица 9.2.2.1., но преди да издаде исканото КР. Подобно тълкуване обаче означава, че при възможната хипотеза на планирани мерки се очаква органът да ги провери преди те да са изпълнени, което от своя страна оборва правилата на нормалната житейска логика на хронологична последователност на предвидени бъдещи действия и последици от тяхното осъществяване. Изложеното допълнително разколебава тезата на касатора за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като не е допусната експертиза за проверка не само на планирани, но неосъществени мерки. Изтъква се и нарушение на чл. 21, ал. 3 във вр. с чл. 15, ал. 3 от Директива 2010/75/ЕС относно предвидения в първата от тези разпоредби четиригодишен срок. За конкретния оператор и експлоатираната от него горивна инсталация изискванията на Директивата са изпълнени още при актуализирането на предходното КР 40-Н1/2011 г., с издаването на Решение 40-Н1-И0-А2/2018 г. Посоченото решение е влязло в сила и е било предмет на разглеждане по адм. д. 12128/2019 г. на ВАС, а част от поставените от касатора въпроси вече са били разгледани и обсъдени. Решението има сила на присъдено нещо, поради което настоящия състав счита, че не е допустимо преразглеждането на тези въпроси. Твърдението за нарушение на чл. 4, ал. 2 и 3 от Директива 2010/75/ЕС по повод неучастието на трето лице в хода на административното производство, също е неоснователно. От прегледа на приложената административна преписката се установява, че операторът изрично е уведомил органа, че се е разпоредил с правото на собственост върху ЕК 6 и поради това желае този котел да бъде изключен от обхвата на КР, а предвидената предскарна пещ да бъде допусната за ЕК 5. След като е била десезирана чрез това изрично искане на заявителя, ИАОС не е имала основание да разгледа и включи инвестиционното предложение на приобретателя на ЕК 6 (Дайнинг Енерджи ЕООД) в процедурата по издаване на процесния административен акт. Още повече, че тя е била съвсем отделно и коренно различно предложение, а именно: Изграждане на инсталация за термолитично трансформиране на въглеводороди от обогатено енергийно гориво, шисти, слама и други естествени неопасни материали от селското и горското стопанство, използвани в земеделието и лесовъдството за производство на енергия от такава биомаса, които не подадат в обхвата на ЗУО, съгласно чл. 2, ал. 2, т. 6, както и смес от тези горива в двустепенен нискотемпературен кипящ слой. Видно от изложеното, двете инсталации нямат нищо общо помежду си, нито каквато и да било технологична свързаност помежду си, за да се налага разглеждането им в общо производство. При подобни различия в страните и предмета на двете административни преписки, би било недопустимо разглеждането им в общо производство. С оглед изложеното, първоинстанционното съдебно решение като правилно следва да се остави в сила. Относно искането на касационния жалбоподател за отправяне на преюдициално запитване от настоящия касационен състав на основание чл. 628 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във вр. с чл. 144 АПК: Съдът е сезиран със следното искане: Следва ли чл. 197, параграф 1 от ДФЕС, във връзка с чл. 12, параграф 1, буква е и с чл. 14, параграф 1, буква а и с чл. 7, буква в от Директива 2010/75/ЕС да се тълкува в смисъл, че за целите на осигуряване ефективното прилагане на правото на Съюза от страна на държавите-членки (чл. 197, параграф 1 от ДФЕС) и по-специално на Директива 2010/75/ЕС, компетентният орган, когато разглежда заявление за издаване на комплексно разрешително и за целите на правилното прилагане на чл. 14, параграф 1, т. а от Директива 2010/75/ЕС, трябва да се увери, че операторът е в състояние на практика да постигне емисионното ограничение на даден замърсител в емисиите от инсталацията, така, както е заявено в заявлението, подадено на основание чл. 12, параграф 1, буква е от Директива 2010/75/ЕС, като бъдат взети предвид и данните за това как операторът е изпълнил мерките, които компетентният орган е изискал да бъдат предприети от оператора в приложение на чл. 7, буква в от Директива 2010/75/ЕС?. Следва да бъде посочено, че съдът на Европейския съюз (СЕС) може да бъде сезиран с преюдициално запитване по реда на чл. 267 ДФЕС от съответната юрисдикция на държавата членка. В случая касаторът иска да бъде отправено преюдициално тълкувателно запитване, което да бъде направено от настоящия съдебен състав, като орган, който е компетентен да отправя преюдициални запитвания. От гореизложената фактическа и правна обстановка настоящата касационна инстанция намира, че не е необходимо да отправя преюдициално запитване до Съда на ЕС относно тълкуване на норми от Директива 2010/75/ЕС. В своето изложение касационната инстанция се позова на същите, според замисъла вложен в тях и съобразно целите на Директива 2010/75/ЕС, както и на предприетата политика на ЕС в областта на опазване на околната среда, вкл. и на Решение за изпълнение (ЕС) 2017/1442 на комисията от 31 юли 2017 година. В тази връзка и доколкото касационната инстанция счита, че няма място за разумно съмнение относно правилното тълкуване на цитираните правни норми на Директива 2010/75/ЕС в съответствие с Решение за изпълнение (ЕС) 2017/1442, не е необходимо да бъде отправяно исканото от касатора преюдициално запитване. В съответствие с поставените въпроси от касатора по тълкуване на цитираните норми, следва да бъдат споделени съображенията в решение по делото С-411/17 от 29 юли 2019 г. (т. 109) на СЕС, че информацията, която възложителят трябва да предостави, включва най-малко описание на проекта, включващо информация относно обекта, план и размери на проекта, описание на мерките, които се предвижда да бъдат предприети с цел да се избегне, намали и при възможност да се коригира съществено неблагоприятно въздействие, данните, необходими за да се установи и оцени основното въздействие от проекта върху околната среда, кратко описание на основните алтернативи, проучени от възложителя, и посочване на главните причини за неговия избор с оглед на въздействието на проекта върху околната среда, както и нетехническо описание на тази информация (вж. в този смисъл решения от 18 октомври 2011г., Boxus и др., С-128/09 С-1З/09, С-134/09 и С-135/09, EU:C:2011:667, т. 43 и от 16 февруари 2012г, Solvay и др., С-182/10, EU:C:2012:82, т. 37). В тежест на органа е, както той самият е заявил в становището си по същество на спора (представена писмена защита по реда на чл. 149, ал. 3 ГПК на изпълнителния директор на ИАОС от 22.05.2023 г.), да включи в условията на разрешителното всички мерки, необходими за постигане на висока степен на опазване на околната среда, скрепени с последващо задължение на оператора да изпълнява по законосъобразен начин, точно тези мерки. По така изтъкнатите аргументи искането за отправяне на преюдициално запитване относно тълкуване на чл. 197, пар.1 ДФЕС, чл. 12, пар. 1, б. е", чл. 14, пар. 1, б. а", чл. 7, б. в от Директива 2010/75/ЕС съобразно чл. 267 ДФЕС е неоснователно, поради което и следва да се остави без уважение. По разноските: С оглед изхода на правния спор в тежест на касатора следва да бъдат възложени своевременно поисканите от изпълнителния директор на Изпълнителна агенция по околна среда разноски за юрисконсултско възнаграждение, които възлизат на 100 лева. По изложените съображения и на основание на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо и чл. 269, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 144 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение