Решение № 9205 от 9.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9694/2019 г.

Решение № 9205 от 9.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9694/2019 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Областна дирекция на МВР - Пловдив срещу Решение № 1257 от 10.06.2019 г., постановено по административно дело № 1036/2019 г. на Административен съд – Пловдив, с което дирекцията е осъдена да заплати на К. Вълев сумата от 300 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва от 08.04.2019 г. до окончателното плащане и съдебни разноски в размер на 310 лева. Касаторът счита решението за неправилно, поради необоснованост и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, чрез процесуалния си представител, че съдът не съобразил прекомерността на адвокатския хонорар, заплатен в производството по обжалване на наказателното постановление, както и липсата на доказателства за неговото заплащане. Счита, че ищецът е допринесъл за увреждането с виновното си поведение. Прави искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново по съществото на спора, с което искът да бъде отхвърлен. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на противната страна. Ответникът К. Вълев чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. Разгледана по същество, е частично основателна. С решението на АС – Пловдив ОД на МВР Пловдив е осъдена да заплати на К. Вълев сумата от 300 лв. обезщетение за претърпени от него имуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 08.04.2019 г. до окончателното й изплащане и съдебни разноски по делото в размер на 310 лв. Присъдената главница, съгласно мотивите на решението, представлява обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на отменен ЕФ № серия К № 1442419, издаден от ОД на МВР гр. Пловдив, с което на ищеца е наложено административно наказание глоба в размер на 100 лв., за нарушение на чл. 21, ал. 1, вр. с чл. 182, ал. 1, т. 3 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП). Съдът е установил от фактическа страна, че издаденият ЕФ е обжалван по съдебен ред и е отменен с Решение № 522/19.03.2019 г. постановено по АНД № 98 по описа за 2019 г. на Районен съд гр. Пловдив. В производството пред районния съд ищецът е ползвал адвокатска защита, видно от приложения договор за правна защита и съдействие от 03.01.2019 г., с договорено и платено в брой възнаграждение от 300 лв., както е удостоверено в самия договор. Въз основа на така обсъдените доказателства, административният съд е счел за основателен и доказан по размер иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на процесният ЕФ. Решаващият съд се е позовал на Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на ВАС по т. д. № 2/2016 г. ОСС, І и ІІ колегия. Настоящият съдебен състав намира касационната жалба за частично основателна. Решението на АС - Пловдив е постановено при липсата на допуснати нарушения на процесуалните правила, в резултат на изяснена фактическа обстановка, но е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон досежно присъдения размер на обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Следва да бъде споделен извода на първоинстанционния съд, че в процесния случай е изпълнен фактическият състав за реализиране на отговорността на ответника по отношение претендираните имуществени вреди. Както е посочено в съдебното решение и съгласно приетото тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на Върховен административен съд, при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ. В Тълкувателно решение № 1 от 15 март 2017 г. по Тълкувателно дело № 2/2016 г. на Общото събрание на Върховния административен съд е прието, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на платения адвокатски хонорар при несъответствие с действителната фактическа и правна сложност на делото и възможността на съда да го намали до минималния такъв, определен от наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, е действително една от възможностите на страната, в случая държавата, да защити правата си и да не позволи на ответната страна да бъде присъден хонорар, несъответстващ на критериите на този член от закона - "справедлив и обоснован". Както и касационният жалбоподател е посочил, производството по обжалване на НП не се отличава с правна и фактическа сложност. В проведеното съдебно производство в случая е осъществено процесуално представителство в едно съдебно заседание. Делата за обезщетения по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ са искови производства, те се развиват по правилата на ГПК, доколкото материята не е уредена от АПК, и в тях страните могат да представят всички относими доказателства в подкрепа на твърденията си, да навеждат всякакви доводи в тяхна защита, да правят възражения и да се защитават с всички допустими от закона средства. Институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не може да се превърне обаче в средство за неоснователно обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - да е "обоснован и справедлив", т. е. да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото и от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството. Съгласно чл. 7 вр. чл. 18 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата), адвокатското възнаграждение за една инстанция се определя в зависимост от материалния интерес на спора. По този начин Наредбата приравнява тежестта на делата в зависимост от материалния интерес по спора, а не от вида на делото и извършените по него процесуални действия и противоречи на материалния закон. Размерът на адвокатските възнаграждения следва да е справедлив и пропорционален на предоставената услуга, дори когато е посочено, че е минимален. Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване следва да се прилага и когато се определят минималните размери на адвокатските възнаграждения, защото те следва да се обосновават с два обективни критерия - обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд следва да представлява изражение и на двата критерия. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд, във връзка с обжалване на различни текстове от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения - решение № 9273 от 27.07.2016 г. по адм. д. № 3002 от 2015 г., потвърдено с решение № 5485 от 02.05.2017 г. на петчленен състав на Върховния административен съд по адм. д. № 1403/2017 г. Подобни мотиви в този смисъл са изложени и в решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. В т. 47 от решението СЕС посочва, относно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения: " В случая разглежданата в главните производства правна уредба не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес. В частност тази правна уредба не предвижда каквото и да било условие, отговарящо на изискванията, които Върховният административен съд формулира в решението си от 27 юли 2016 г. и които се отнасят по-специално до достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги. " Изложеното потвърждава тезата, че Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда определяне на последните единствено в зависимост от материалния интерес по спора, без да отчита обема и сложността на свършената работа във връзка с предоставяне на адвокатска услуга, противоречи на чл. 36, ал. 2 ЗА, тъй като определените съобразно Наредбата възнаграждения не биха могли да са справедливи и обосновани. При противоречие на подзаконов нормативен акт със закон, следва приложение на чл. 15, ал. 3 ЗНА. В конкретния случай, наложеното с електронен фиш наказание глоба е в нисък размер, а делото е с минимална фактическа и правна сложност - проведено е едно съдебно заседание, приключило за 13 минути, в което са приети писмените доказателства и са изслушани страните. Въз основа на изложеното, следва обжалваното решение да бъде отменено в частта, с която е осъдена ОД на МВР - Пловдив да заплати на К. Вълев обезщетение над 150 лв. за разликата до 300 лв. Пред първоинстанционния съд не е направено искане за изменение на решението в частта за разноските, съгласно чл. 248 ГПК. Поради това и само с оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, решението следва да бъде отменено и за присъдените разноски в размер над 160 лв за разликата до 310 лв. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция, на касатора не се дължат разноски, съгласно разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ. На ответника по касация се дължат разноски съобразно представения списък и съразмерно на съответния материален интерес. Поради това касаторът следва да заплати съдебни разноски за тази инстанция в размер на 150 лв. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,