Решение № 2698 от 12.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 233/2015 г.

Решение № 2698 от 12.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 233/2015 г., II о., докладчик съдията Емилия Кабурова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Борис Рангелов Михайлов, от гр. Пловдив, чрез процесуалния му представител - адв. Тенова, против Решение № 2313/30.10.2014 г. по адм. дело № 3340/2013 г. на Административен съд - Пловдив, с искане за отмяната му като неправилно, поради нарушение на материалния закон. Ответникът: началника на РДНСК - Южен централен район, редовно призован, не се явява и не се представлява. Ответникът: Златка Здравкова Михайлова, редовно призована не се явява. От същата е постъпило становище, с което моли за уважаване на касационната жалба, като основателна. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение, след отмяна на първоначално постановеното, с решение по адм. дело № 8701/2013 г. на Върховен административен съд, второ отделение, Административен съд - Пловдив е отхвърлил жалбата на Борис Рангелов Михайлов и Златка Здравкова Михайлова, против Заповед № ДК-02-Пд-09/17.01.2008 г. на началника на РДНСК - ЮЦР, гр. Пловдив, с която на основание чл. 225, ал. 1, вр. с ал. 2, т. 2 от ЗУТ /ред. Д. в. бр. 65/2003 г./ е наредено премахването на незаконен строеж: " Едноетажна масивна сграда с мансарда", находящ се в УПИ IV-335,336,337,от кв. 3-нов /кв. 223А-стар/ по плана на Втора гр. част на гр. Пловдив, извършен от Борис Рангелов Михайлов без необходимите строителни книжа, като неоснователна. За да постанови този правен резултат съдът е приел, че оспорената заповед е законосъобразна, като издадена от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и на формата, както и при спазване на материалния закон. Според съда предмет на заповедта е безспорно строеж по § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, за който извършителя не разполага с необходимите строителни книжа, което го прави незаконен. Отчетено е, че по отношение на строежа има влязъл в сила отказ от узаконяване, на основание § 184 ПЗР ЗИДЗУТ, а с оглед годината на довършването му - 2003 г., не е и "търпим", на основание § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ или на § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ, поради което е отхвърлил жалбата. Решението е правилно. При правилно установена фактическа обстановка, съдът е приложил правилно материалния закон. По делото не е спорно, че разпоредената за премахване сграда - предмет на оспорената заповед, е строеж, по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ. При това положение правилен е извода на съда, че липсата на строителни книжа за извършването му, каквито се изискват по чл. 148, ал. 1 ЗУТ, го правят незаконен, на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ. При наличие на незаконен строеж и на основание чл. 225, ал. 1 ЗУТ /ред. Д. в. бр. 65/2003 г./ началника на РДНСК - ЮЦР е разполагал с делегирано правомощие да издаде заповед за премахването му. Заповедта би била незаконосъобразна, ако за строежа има издаден акт за узаконяване или ако същият е "търпим" на някое от основанията по § 16, ал. 1-3 от ПРЗУТ или на § 127, ал. 1 от ПЗР ЗИДЗУТ /Д. в. бр. 82/2012 г./. В тази връзка по делото е установено, че е налице влязъл в сила отказ от узаконяване на строежа от 14.06.2007 г. /потвърден с влязло в сила решение по адм. д. № 183/2006 г. на ОС - Пловдив/, на основание § 184 от ПЗР ЗИДЗУТ /Д. в. бр. 65/2003 г./, а новата молба на касатора за узаконяване на същия по реда на § 127, ал. 2 и сл. от ПЗР ЗИДЗУТ /Д. в. бр. 82/2012 г./ от 26.03.2013 г. се явява недопустима, доколкото е подадена при наличие на влязъл в сила отказ от узаконяване по § 184 и след издаване на процесната заповед. Спрямо търпимостта на строежа по делото е установено, че същия е започнал да се строи през 1999 г. и е завършен през 2003 г. във вида в който е към момента. Съдът е приел, че строежа не е търпим на основание § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ или по § 127, ал. 1 от ПЗР ЗИДЗУТ, защото е завършен 2003 г. и не попада в хипотезите на тези разпоредби. Същевременно е изложил изводи, че строежа не е допустим по действащия към момента на изграждането му ПУП-ПЗ за Втора гр. част на гр. Пловдив, одобрен със заповед от 16.07.1993 г. Следва да се посочи, че съдът не е прецизирал разпоредбите за търпимост, спрямо установените факти. В случая е приложим § 16, ал. 3 ПРЗУТ, доколкото незаконният строеж е започнал да се строи през 1999 г., т. е след 30.06.1998 г. и не е бил узаконен до обнародването на ЗУТ, т. е до 02.01.2001 г. Съобразно данните обаче крайния извод на съда, че строежа е нетърпим, е правилен, доколкото същият не е бил допустим по действащия ПУП-ПЗ към посочения период и по правилата и нормативите в сила за същия период. По този ПУП-ПЗ от 1993 г. за УПИ IV-335,336,337 е предвидено сключено застрояване с УПИ V-334 от южната страна на УПИ IV, свободно застрояване към УПИ III-309 от западната страна към основното застрояване на три етажа и свързано допълващо застрояване на един етаж между тези три УПИ-та /виж скица № 3 на в. л. Герасимов/. В случая процесния строеж не отговаря на тези предвиждания, като е реализиран на регулационната линия с УПИ III -309, извън предвиденото основно застроително петно, извън параметрите на допълващото застрояване в УПИ IV, навлизащ частично в ПИ 335, без каквото и да е съгласие на останалите съсобствениците на парцела, каквото се изисква по чл. 56, ал. 3 ЗТСУ (отм.), респ. по чл. 183, ал. 1 от ЗУТ. Освен това липсва и условието по § 16, ал. 3 ПРЗУТ, строежа да е деклариран пред одобряващите органи в 6-месечен срок от обнародване на ЗУТ, т. е до 2.07.2001 г., което условие е кумулативно. При липсата на предпоставките за приложение на разпоредбата, изводите на съда за нетърпимост на строежа са правилни. Неоснователни са оплакванията на касатора за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при съобщаване на оспорената заповед и на констативния акт, които съдът неправилно отхвърлил. По тези нарушения съдът е изложил мотиви, които се споделят от касационния съд. Нарушенията, доколкото има такива, са несъществени, предвид подадената жалба пред съда и упражненото чрез нея право на защита на касатора срещу разпоредените с акта задължения. От изложеното следва, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, второ отделение