Решение № 343 от 10.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1610/2014 г.

Решение № 343 от 10.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1610/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 825/18.06.2014 г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на В. М. А. против решение № 109/05.11.2013 г., постановено от Бургаски апелативен съд по гр. д. № 264/2013 г., в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди от незаконното й отстраняване от работа в размер на 8717,60 лв. за периода от 14.12.2011 г. до 04.04.2012 г. В останалата част, с която е произнесен обективно кумулативно съединеният иск за обезщетение за неимуществени вреди, касационно обжалване не е допуснато и въззивното решение е влязло в сила. Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото материално-правен въпрос относно отговорността за претърпените от държавния служител вреди, представляващи лишаването му от заплата, поради временното му отстраняване от работа на основание чл. 100, ал. 2 ЗДСл в хипотезата на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, съобрази следното: По поставения материалноправен въпрос е налице задължителна съдебна практика на ВКС, опредметена в решение по чл. 290 ГПК - № 708/14.01.2011 г., в която е прието, че "нормата на чл. 100, ал. 4 ЗДСл по категоричен начин установява правото на обезщетение при незаконно отстраняване от работа в хипотезата на чл. 100, ал. 2 ЗДСл при условията и по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Съгласно нормата на чл. 100, ал. 2 ЗДСл във всички случаи, когато е образувано наказателно производство срещу държавен служител за престъпления, извършени от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, ал. 1, б. "а" от Наказателния кодекс, органът по назначаването го отстранява временно от работа съгласно ал. 3 на същия текст. Държавният служител не получава заплата за времето, през което е бил отстранен, а съгласно чл. 100, ал. 4 ЗДСл държавният служител, който е бил незаконно отстранен от работа, има право на обезщетение при условията и по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Следователно при незаконно повдигнато и поддържано обвинение Прокуратурата носи имуществена отговорност за периода на отстраняване на служителя от работа, тъй като органът по назначаването не действа по своя преценка, а по силата на закона, следствие действията на органите на досъдебното производство. Този извод освен от разпоредбата на чл. 100, ал. 2 ЗДСл, произтича и от разпоредбата на чл. 100, ал. 4 ЗДСл, във връзка с чл. 2 ЗОДОВ". Настоящият състав споделя изцяло възприетото в съдебната практика. По касационните жалби Въззивната инстанция след анализ на доказателствата по делото е приел за безспорно установена същата фактическа обстановка, каквато е приета и от първоинстанционния съд, а именно, че наказателното производство срещу ищцата е образувано на 10.12.1998 г., с постановление на прокурор при Бургаска окръжна прокуратура. Предварителното следствие е било образувано за престъпление по чл. 212, ал. 4, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК. За първи път с Постановление от 14.12.2009 г. В. А. е привлечена като обвиняем за престъпление по чл. 212, ал. 4, вр. ал. 2, вр. ал. 1 от НК, извършено на 19.02.1998 г. С Постановление от 18.05.2010 г. А. е привлечена в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 256, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 255, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 4, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 2, ал. 2 от НК. Както по първоначално повдигнатото обвинение, така и по обвинението, повдигнато през 2010 г., по НК е предвидено наказание лишаване от свобода от три до десет години, а наказателното преследване се изключва по давност, когато не е възбудено в продължение на 10 години /чл. 80, ал. 3 от НК/. В съдебно заседание, проведено на 12.03.2012 г. по нохд № 783/2010 г., БОС е приел, че давността за наказателно преследване за престъплението по чл. 256 от НК е била изтекла към момента, в който А. е привлечена като обвиняем и прокурорът вместо да прекрати наказателното производство поради погасената наказателна отговорност по давност е внесъл обвинителен акт в съда с обвинение по чл. 256 НК, поради което съдът е прекратил производството по делото. А. е работила в НАП и е била служител с дългогодишен стаж, а към момента на незаконосъобразните действия на ОП Б. и привличането й като обвиняем с Постановление от 18.05.2010 г. е изпълнявала длъжността Началник отдел "Управление на изпълнението" в дирекция ОУП - Б. при ЦУ на НАП. На 14.04.2010 г. е изпратено писмо до ЦУ на НАП, на вниманието на дирекция "Правна", с което е уведомена НАП, за образувано досъдебно производство срещу С. Ш. и В. А., както и за правото на НАП да бъде конституирана в хода на бъдещото съдебно производство в качеството на граждански ищец срещу виновното лице. На 05.12.2011 г. ОП Б. е изпратила второ писмо до ТД на НАП [населено място], с което уведомява директора на ТД на НАП, че е проведено наказателно преследване срещу служител на ТД на НАП и е внесен обвинителен акт срещу лицето В. А. за престъпление по чл. 256, ал. 2, във вр. с ал. 1, вр. чл. 255, ал. 2 от НК. Една седмица след получаване на уведомителното писмо в ЦУ на НАП, в изпълнение на разпоредбата на чл. 100, ал. 2 от ЗДСл ищцата е отстранена от заеманата длъжност със заповед № 386/13.12.2011 г. до приключване на образуваното срещу нея наказателно производство. Въззивният съд е констатирал, че към момента на изпращането на уведомителното писмо от 05.12.2011 г. е бил изтекъл срокът на давността за наказателно преследване, но не е споделил изводите на първоинстанционния съд за основателност на претенцията за имуществени вреди. Приел е, че в настоящия случай не намира приложение т. 10 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, поради което причинените на ищцата имуществени вреди, в претендирания размер следва да бъдат обезщетени от органа по назначението - ЦУ на НАП и е отхвърлил иска. В касационната жалба се поддържа, че съдът правилно е анализирал събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението за имуществени вреди, но не е приложил правилно материалния закон - не се е съобразил с приетото в ТР № 3/2004 г., поради което необосновано е приел, че Прокуратурата на Р България не следва да носи отговорност за претърпените имуществени вреди по чл. 100, ал. 4 ЗДСл. Претендира разноски, като представя и списък по чл. 80 ГПК. Ответникът - Прокуратурата на Р България счита касационната жалба за неоснователна, тъй като имуществените вреди са настъпили от акт на работодателя и не са пряка последица от действията на прокуратурата, поради което пасивно легитимиран да отговаря по иска е работодателя на ищцата съгласно разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ. Въззивното решение е неправилно. Според разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. Обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи, съгласно приетото в т. 11 на ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС. Следователно за да се присъди обезщетение за имуществени вреди по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, следва да се установи причинна връзка между вредата и незаконното обвинение в извършване на престъпление. В настоящия случай отстраняването на ищцата от длъжност е било инициирано от изпратеното писмо от 05.12.2011 г. на наблюдаващия прокурор до НАП въз основа на което изпълнителния директор на НАП е издал и заповед № 386/13.12.2011 г. А когато незаконно действие или акт на администрацията се осъществяват по нареждане на органите на следствието или прокуратурата, административният орган не носи отговорност, защото действа при условията на обвързана компетентност /т. 10 на ТР № 3/2004 г./. В съответствие с дадения отговор на поставения въпрос по реда на чл. 290 ГПК материалноправно легитимирана по предявената имуществена претенция е Прокуратурата на Р България. Съгласно приетото и неоспорено заключение на СИЕ в първоинстанционното производство за времето, през което ищцата е била временно отстранена от служба - 14.12.2011 г. до 04.04.2012 г. /възстановяването й на работа/, тя е претърпяла имуществени вреди поради невъзможността да изпълнява трудовите си задължения и да получава следващото й се възнаграждение, включително и допълнително материално стимулиране за заеманата от нея длъжност в размер на 8596,91 лв. Обжалваното въззивно решение, в частта, с която предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ е отхвърлен за сумата 8596,91 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди - неполучено трудово възнаграждение за периода от 14.12.2011 г. до 04.04.2012 г. е неправилно и следва да се отмени и по реда на чл. 293, ал. 2 ГПК се постанови ново, с което се уважи иска за тази сума, ведно със законната лихва, считано от 04.04.2012 г. до окончателното й изплащане. Решението в частта, с която е отхвърлена имуществената претенция за разликата над 8596,91 лв. до 8717,60 лв., следва да бъде обезсилено, тъй като е налице произнасяне свръх петитум. Ищцата е направила намаление на исковата си претенция в съдебно заседание, проведено на 15.05.2013 г. в първоинстанционното производство. С оглед изхода на спора на касатора се следват разноски на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ за всички инстанции в размер на 3992,14 лв. От тях следва да се приспаднат присъдените разноски в размер на 2155,04 лв. съгласно влязлото в сила въззивно решение, т. е. разликата от 1837,10 лв. следва да бъде заплатена от ответника в настоящето производство. Водим от гореизложеното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд, състав на IV г. о.