Решение № 9664 от 13.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4110/2018 г.

Решение № 9664 от 13.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4110/2018 г., I о., докладчик съдията Мадлен Петрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика", град П. против решение № 396/20.02.2018 г. на Административен съд - П., постановено по адм. дело № 2162/2017 г., в частта, в която е отменен ревизионен акт № Р-16001616006848-091-001/21.04.2017 г. на органи по приходите при ТД на НАП град П. относно отказ на право на данъчен кредит в размер на 41 280.80 лева и съответните лихви в размер на 376.69 лева по фактури, издадени от "В. Т." ЕООД, както и в частта, в която администрацията е осъдена за разноски в размер на 2 569.60 лева. Доводите са за необоснованост на съдебния акт в обжалваната част, неправилна преценка на доказателствата по делото и нарушение на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът оспорва фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд за реално осъществяване на доставките. Твърди, че не е доказано предаване и получаване на стоките - авточасти, предмет на фактурите от "В. Т." ЕООД на "В. Е." ЕООД. Счита, че авточастите, за които се претендира правото на приспадане не са използвани в облагаемата дейност на ревизираното лице, тъй като се твърди, че са вложени в ремонт на МПС, които са отдадени под наем на трето лице. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част. Претендират се разноски. Ответникът - "В. Е." ЕООД, чрез адв. К. Т. оспорва касационната жалба и моли да се отхвърли като неоснователна. Претендира присъждане на направените в първоинстанционното производство разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна, по следните съображения: С решението в обжалваната част, Административен съд - П. е отменил оспорения ревизионен акт в частта, в която на "В. Е." ЕООД е отказано право на данъчен кредит по 19 фактури за доставки на авточасти, издадени от "В. Т." ЕООД в общ размер на 41 280.80 лева и съответните лихви за данъчни периоди м. 10.2015 г. - м. 12.2015 г. и е осъдил администрацията за разноски, съобразно изхода от спора. За да постанови този резултат съдът е приел, че са изпълнени всички предпоставки по чл. 68 и чл. 69 ЗДДС за признаване на правото на приспадане на данъчен кредит. Приел е за доказано действителното осъществяване на доставките. Относно предаването на стоките според съда по делото са налични доказателства, че са се намирали в база в с. Б., местност "Чиирите" № 203, ползвана от жалбоподателя и от прекия му доставчик "В. Т." ЕООД съгласно договор за наем, сключени с А. С. В. и В. И. В.. Относно съществуването на стоките е кредитирал заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза (ССЕ), според което стоките са използвани от жалбоподателя за ремонт на транспортни средства, в Памплона, Испания. Приел е за доказано, че цялото количество стоки, доставено от "В. Т." ЕООД е реализирано от жалбоподателя. Според съда фактът на последваща реализация на авточастите е косвено доказателство за придобиване собствеността върху същите. Възраженията на органите по приходите за липса на доказателства за платен наем за паркинг в Испания е отхвърлил като неоснователни, тъй като това обстоятелство не може да бъде основание за отказ на правото на данъчен кредит. Извършването на предходните доставки също е прието за ирелевантно за признаването на данъчен кредит, който е обусловен от изпълнението на преките доставки. С тези мотиви съдът е обосновал извод, че данъкът по спорните доставки от "В. Т." ЕООД е станал изискуем, за доставчика е възникнало задължение да го начисли, а за получателя - правото да ползва данъчен кредит. Решението е неправилно постановено. Основателно е възражението в касационната жалба за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон. Принципно вярно съдът е очертал материалноправните предпоставки за възникване и надлежно упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит. По силата на чл. 68 и чл. 69 ЗДДС данъчнозадължено лице - получател по облагаема доставка, има право да приспадне данъчен кредит за получени от него стоки или услуги по облагаеми доставки. Доставка на стока съгласно чл. 6, ал. 1 ЗДДС е прехвърляне правото на собственост или друго вещно право върху стоките. Приложението на националния закон следва да е съобразено с тълкуването на чл. 14, § 1 Директива 2006/112 дадено в решенията на Съда на ЕС - доставката на стоки не се отнася до прехвърлянето на право на собственост в предвидените от националното право форми, а включва всяка сделка по прехвърляне на материална вещ от определено лице, което овластява друго лице да се разпорежда фактически с нея като собственик. Според т. 31 от решението на СЕС по дело С-285/11, за да се установи, че по доставките на стоки е налице правото на приспадане, е необходимо да се провери дали последните са били реално осъществени и дали съответните стоки са били използвани за извършването на облагаеми сделки. Проверката се извършва от националната юрисдикция, в съответствие с правилата за доказване, установени в националното право (т. 32 от решението по С-285/11). Доказателствената тежест съгласно общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК е на ревизираното лице, което претендира признаване на правото на приспадане на данъчен кредит. С оглед на посочените материалноправни предпоставки, принципно правилно съдът е изследвал фактите, пораждащи настъпването на данъчно събитие и изискуемост на данъка, при които за доставчика възниква задължение за начисляване на ДДС, а за получателя - право на данъчен кредит. Неправилно е преценил доказателствата по делото. Доставянето на стоките е приел за доказано само от факта, че прекият доставчик "В. Т." ЕООД и В. Е. ЕООД ползват една и съща база в с. Б., общ. Р., обл. П.. Това обстоятелство е релевантно за липсата на необходимост от транспортиране на стоката, но само по себе не установява, че доставчикът е предал на ревизираното дружество авточасти и го е овластил да се разпорежда с тях като собственик. По делото не са представени каквито и да било доказателства, че стоките са предадени и получени между страните по преките доставки. Представените складови разписки за предаване/приемане на материални запаси са съставени и подписани от материално отговорни лица във "В. Е." ЕООД за склада в с. Б. и за ремонтна база А. Т. - Памплона, Испания. Приемо - предавателни протоколи за предаване и получаване на авточасти са съставени и подписани по предходните доставки от 2013 г. между "В. Т." ЕООД и "В. т." ЕООД, които са ползвали същата база. От заключението на тройната ССЕ е видно, че в счетоводството на прекия доставчик не са налице данни за изписване на отчетната стойност на продадените стоки през м. 10.2015 г. Такова изписване е констатирано през м. 11. и м. 12.2015 г., но само стойностно. В счетоводните книги на "В. Е." ЕООД според вещите лица са съставени счетоводни записвания по дебита на сметка 205 "Транспортни средства" и по кредита на сметка 302 "Материали". Според експертите тези записвания показват вложени части в транспортни средства. Предприетите процесуални действия и ангажираните доказателства от "В. Е." ЕООД в хода на ревизионното и съдебното производство са насочени към установяване на факта, че авточасти от вида на процесните са били предмет на последваща реализация - чрез влагането им в ремонт на товарни автомобили, собственост на дружеството, находящи се в Памплона, Испания. В тази връзка са представените договори, заповеди за командировки, писмени обяснения, отчети във връзка с транспорт на авточасти от България до Испания от наети по граждански договор лица. Основателно е възражението в касационната жалба, че по делото е установено, че дружеството не е осъществявало транспортна дейност с автомобилите (влекачи и ремаркета), за които твърди, че е ремонтирало, тъй като през ревизираните периоди от 1.10.2015 г. до 23.12.2015 г. ги е предоставило под наем на "В. В." ЕООД по договори, конкретно описани в ССЕ. Според заключението на ССЕ няма данни извършените ремонти да са префактурирани на наемателя. Тези факти сочат, че не е изпълнено и изискването по чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС стоките, предмет на процесните фактури да са използвани в облагаемата дейност на ревизираното дружество. От изложеното следва да се приеме, че изводите на първоинстанционния съд за изпълнение на материалноправните предпоставки за признаване на правото на данъчен кредит по 19 фактури, издадени от "В. Т." ЕООД са в противоречие с доказателствата по делото и в нарушение на материалния закон. Налице са посочените касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК за отмяна на решението в частта, в която е отменен ревизионния акт. Вместо него следва да се постанови друго, с което да се отхвърли жалбата на "В. Е." ЕООД. В тази връзка се установи, че общият размер на данъчния кредит по фактурите от "В. Т." ЕООД е 41 218.80 лева, а не както е посочено в първоинстанционното решение 41 280.80 лева. По разноските: При този изход на спора следва да се отмени решението и в обжалваната част, в която администрацията е осъдена за разноски в размер 2 569.60 лева. На основание чл. 161, ал. 1 ДОПК на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика", град П., следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции в общ размер 3 555.73 лева, съобразно обжалвания материален интерес. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,