Решение № 8872 от 14.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8521/2015 г.

Решение № 8872 от 14.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8521/2015 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на К. П. Н., гр. Луковит, ул. "Асен Златаров" № 6, вх. "Б", ет. 2, ап. 2 срещу Решение № 46 от 15.06.2015 г. на Административен съд, гр. Ловеч, постановено по административно дело № 39/2015 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на г-н Н. срещу Заповед № 14-0906-000425 от 25.11.2014 г. на началника на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Ловеч, с която на основание чл. 171, т. 4 от Закона за движението по пътищата му е приложена принудителна административна мярка "изземване на свидетелството за управление на моторно превозно средство".

I. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател - К. П. Н., счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Неправилно съдът приел, че са доказани фактическите основания за прилагане на мярката. Четири от наказателните постановления са връчени при условията на чл. 58, ал. 2 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) без органът да е доказал, че е налице фактическият състав на разпоредбата.

Неправилно съдът приел, че не е налице изтекла погасителна давност по отношение на първите три, посочени в акта, наказателни постановления. Не отчел, че по отношение на тях е изтекла абсолютна погасителна давност и не е следвало да бъде прилагано тяхното принудително изпълнение.

Неправилно съдът приел, че органът не е нарушил чл. 26 и 34, ал. 1 и 3 АПК като се позовал на чл. 22, т. 1 и чл. 34, ал. 4 АПК. Не отчел, че в случая не са налице предпоставките за приложение на чл. 22, т. 1 и чл. 34, ал. 4 АПК.

Съдът не отчел, че не е налице и втората предпоставка за прилагане на мярката - отнемане на всички контролни точки. Съдът приел, че още към 22.02.2012 г. настъпил релевантният юридически факт - отнемането на всички контролни точки, без да отчете приложената по делото справка от сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Ловеч, от която е видно, че към 23.02.2012 г. са налични 13 контролни точки. Справката е изготвена след като и последното наказателно постановление е влязло в сила. Тази справка е връчена на жалбоподателя, след нея няма издавани наказателни постановления и с оглед на това не би могъл да знае, че няма останали контролни точки, за да върне свидетелството си.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови други, с което да отмени оспорената заповед.

1. Ответникът по касационната жалба - началникът на сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Ловеч, не взема становище.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. С оглед на влезлите, при условията на чл. 58, ал. 1 и 2 ЗАНН, в сила наказателни постановления съдът правилно приел, че са налице фактическите основания за прилагане на мярката. По делото касаторът не представил доказателства, че наказателните постановления са обжалвани. Постановленията имат характер на официален документ, включително отбелязванията относно чл. 58, ал. 2 ЗАНН, поради което изводът на съда относно отнетия брой контролни точки е правилен. Правилно съдът приел, че по отношение на контролните точки е неприложим института на погасителната давност, тъй като те на са санкция. Основателно съдът се позовал на чл. 22, т. 1 и чл. 34, ал. 4 АПК, тъй като в резултат на собственото си противоправно поведение касаторът изгубил правоспособността си да управлява моторно превозно средство. Съдебното решение не страда от твърдяните пороци, поради което следва да бъде оставено в сила.

II. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният касационен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

III. Фактите по спора:

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. К. П. Н. притежава свидетелство за управление на моторно превозно средство № 228198843 за категория "А", "Б", "С", "М", "АМ" е "ТКТ".

1. На 11.05.2006 г. за нарушение на чл. 137а, ал. 1 и чл. 157, ал. 1 ЗДвП на г-н Н. било издадено наказателно постановление № 1809/06, с което му били отнети 10 контролни точки. Наказателното постановление било връчено лично на г-н Н. на 30.06.2006 г. и влязло в сила на 08.07.2006 г.

1. На 21.08.2007 г. за нарушение на чл. 6, т. 1, чл. 139, ал. 5 и чл. 100, ал. 1, т. 1 ЗДвП на г-н Н. било издадено наказателно постановление № 1722/07, с което му били отнети 6 контролни точки. Наказателното постановление било връчено на г-н Н. при условията на чл. 58, ал. 2 ЗАНН и влязло в сила на 18.12.2007 г.

1. На 03.12.2007 г. за нарушение на чл. 70, ал. 3, т. 2 и чл. 157, ал. 6 ЗДвП на г-н Н. било издадено наказателно постановление № 2542/07, с което му били отнети 5 контролни точки. Наказателното постановление било връчено на г-н Н. при условията на чл. 58, ал. 2 ЗАНН на 06.03.2008 г. и влязло в сила на 14.03.2008 г.

1. На 19.12.2008 г. за нарушение на чл. 139, ал. 1, т. 1 ЗДвП на г-н Н. било издадено наказателно постановление № 2856/08, с което му били отнети 9 контролни точки. Наказателното постановление било връчено на г-н Н. при условията на чл. 58, ал. 2 ЗАНН на 05.08.2009 г. и влязло в сила на 13.08.2009 г.

1. На 27.10.2010 г. за нарушение на чл. 137а, ал. 1, чл. 139, ал. 1, т. 1 и чл. 100, ал. 1, т. 1 ЗДвП на г-н Н. било издадено наказателно постановление № 1199/10, с което му били отнети 8 контролни точки. Наказателното постановление било връчено лично на г-н Н. на 06.12.2010 г. и влязло в сила на 14.12.2010 г.

1. На 07.09.2011 г. за нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 6, чл. 147, ал. 1, чл. 100, ал. 1, т. 1 ЗДвП на г-н Н. било издадено наказателно постановление № 966/11, с което му били отнети 4 контролни точки. Наказателното постановление било връчено лично на г-н Н. на 14.02.2012 г. и влязло в сила на 22.02.2012 г.

1. На 25.11.2014 г., със Заповед № 14-0906-000425, началник сектор "Пътна полиция" в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Ловеч, на основание чл. 171, т. 4 ЗДвП приложил на г-н Н. принудителна административна мярка "изземване на свидетелството за управление на моторно превозно средство".

1. В хода на съдебното производство органът представил:

а) Заповед № Iз-1393 от 09.08.2007 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 172, ал. 1 ЗДвП оправомощил началника на сектор "Пътна полиция" да издава заповеди за прилагане на принудителни административни мерки по Закона за движението по пътищата;

б) Заповед № Iз-1741 от 28.08.2012 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основани чл. 165, ал. 1 ЗДвП определил областните дирекции на Министерството на вътрешните работи за служби за контрол по Закона за движението по пътищата;

в) Заповед № 1351 от 05.09.2012 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Ловеч, с която оправомощил началника на сектор "Пътна полиция" да прилага принудителни административни мерки по чл. 171, т. 4 ЗДвП.

г) справка за нарушител и справка от картона на г-н Н.;

IV. Първоинстанционното съдено решение:

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Приел, че органът не е допуснал нарушение на чл. 26 и 34, ал. 1 и 3 АПК, тъй като на основание чл. 22, т. 1 и чл. 34, ал. 4 АПК изискванията на тези норми са изключени поради самото естество на мярката, която следва да бъде наложена незабавно. Съдът приел, че актът е съобразен и с материалния закон. Релевантният факт за прилагане на мярката - отнемането на всички контролни точки настъпил на 22.02.2012 г., с влизане в сила на последното наказателно постановление, поради което още към тази дата е била налице хипотезата на чл. 171, т. 4 ЗДвП.

Съдът приел, че двете наказателни постановления от 2007 г., които са връчени на г-н Н. при условията на чл. 58, ал. 2 ЗАНН, са влезли в сила, тъй като служител на Министерството на вътрешните работи направил удостоверително изявление, отразено върху тях. Същото обвързва съда, а обстоятелството дали правилно е приложена фикцията се преценява от районния съд в производството по чл. 59, ал. 2 ЗАНН. Приел, че не се твърди и не са ангажирани доказателства за възстановяване на контролни точки.

По отношение на довода за изтекла погасителна давност съдът приел, че отнемането на контролни точки не е санкция, а средство за отчет на поведението на водача, поради което институтът на давността е неотносим към законосъобразността на оспорената заповед.

Въз основа на горното съдът направил извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърлил жалбата.

Този извод на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът твърди, че обжалваното решение страда от два порока - постановено е при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон. Доводи в подкрепа на порока съществени нарушения на съдопроизводствените правила не сочи. С оглед на това и в съответствие с чл. 218, ал. 1 АПК съдът не следва да обсъжда този твърдян порок. Доводите, които излага в подкрепа на порока противоречие с материалния закон са свързани с преценката на съда на фактическите основания за прилагане на мярката, приложимостта на погасителната давност и спазването на административнопроизводствените правила от органа.

Касаторът твърди, че съдът неправилно приел за осъществен фактическия състав на чл. 171, т. 4 ЗДвП. Не отчел, че четири наказателни постановления, с които са му отнети контролни точки, са връчени при условията на чл. 58, ал. 2 ЗАНН като не са представени доказателства за начина на връчване и прилагане на нормата. Това са наказателно постановление № 1722/07, наказателно постановление № 2542/07, наказателно постановление № 2856/08 и наказателно постановление № 1199/10. Видно от доказателствата по делото наказателно постановление № 1199/10 е връчено лично на касатора, поради което доводът му относно него е неоснователен.

Неоснователен е доводът и по отношение на останалите три наказателни постановления, които са връчени при условията на чл. 58, ал. 2 ЗАНН. Както обосновано приел съдът изпълнението на процедурата по чл. 58, ал. 2 ЗАНН надлежно е удостоверено от служител на Министерството на вътрешните работи. С оглед на това съдът е обвързан от материалната доказателствена сила на официалния удостоверителен документ и следва да зачете установения факт на влизане в сила на наказателните постановления. Спорът относно редовността на процедурата по връчване на наказателните постановления не може да бъде инцидентно разрешен в настоящото съдебно производство. Той е от компетентността на районния съд в производството по чл. 59 ЗАНН. С оглед на изложеното доводът на касатора за неправилност на съдебното решение поради неправилно приложение на чл. 58, ал. 2 ЗАНН е неоснователен.

Касаторът твърди, че съдът неправилно отказал да приложи института на погасителната давност. Този негов довод е неоснователен. Видно от приложените наказателни постановления, послужили като основание за издаване на оспорената заповед, с тях на касатора е наложено административно наказание глоба. Съгласно чл. 82, ал. 1, т. 1 ЗАНН административното наказание "глоба" не се изпълнява, ако са изтекли две години от налагането му. А съгласно разпоредбата на чл. 82, ал. 3 ЗАНН независимо от спирането или прекъсването на давността административното наказание не се изпълнява, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока по ал. 1. В случая, с наказателните постановления на касатора са наложени наказания - глоба, чието изпълнение се погасява след изтичането на срок от две, съответно от три години. Видно от оспорената заповед и за шестте наказателни постановления, послужили като основание за издаване на заповедта, погасителната давност е изтекла. Това значи, че държавата не може принудително да търси изпълнение на наложените с тях наказания - глоби. Нейното субективно право се е погасило.

Това не значи, че са се заличили правните последици от извършеното нарушение. Напротив. Наказателното постановление, с което нарушението е установено, ако е влязло в сила, последиците от извършването му ще са настъпили. Отнемането на контролните точки е последица от извършването на нарушението, а не вид наказание за него. Както правилно приел и съдът, то служи единствено за отчет на извършените нарушения и само по себе си не е правопораждащ за отнемането на правоспособността, а с оглед на това и на удостоверяващия го документ, факт. Поради това изтеклата давност за правото на държавата да търси принудително изпълнение на наложените наказания не рефлектира върху правните последици от извършеното нарушение, каквито са отнемането на съответния брой контролни точки, а в резултат на това и на изземването на свидетелството за правоуправление. С оглед на горното доводът на съда за неправилност на съдебното решение поради неприлагане на института на погасителната давност е неоснователен.

Касаторът твърди, че съдът неправило приел спазване на административнопроизводствените правила от страна на органа при издаване на оспорената заповед. Доводите му са за нарушение на чл. 26 и чл. 34, ал. 1 и 3 АПК. Безспорно е, че законът изисква органът да уведоми заинтересованото лице за започване на административно производство спрямо него. Тази норма е гаранция за защита на правата на засегнатото лице. Но както обосновано приел съдът в случая характера на административното производство и на неговата цел - прилагане на принудителната административна мярка по чл. 171, т. 4 ЗДвП, изключват необходимостта органът да информира предварително лицето за започване на административното производство.

За да обоснове неприложимостта на чл. 26, ал. 1 АПК съдът се позовал на чл. 22, т. 1 АПК. Видно от съдържанието на разпоредбата тя първо, е изключителна правна норма. С оглед на това съдържанието й може да бъде тълкувано само stricto senso. Нормата не може да бъде тълкувана разширително. И второ, не е налице фактическият състав на т. 1. Нормата установява, че предвиденото в Административнопроцесуалния кодекс административно производство по издаване на индивидуален административен акт не се прилага, когато по силата на специален закон актът се издава и изпълнява незабавно или когато е предвидено специално производство с оглед на естеството му. В случая Законът за движение по пътищата не съдържа специално производство по издаване на заповед за прилагане на принудителна административна мярка.

Това, което законът съдържа е материалната компетентност на органа, който може да приложи мярката - чл. 172, ал. 1 ЗДвП, видовете принудителни мерки - чл. 171 ЗДвП и начина на изпълнение на мерките - чл. 172, ал. 2, 3 и 4 ЗДвП. Но тези разпоредби не са регламентирано производство по издаване на акта.

Факта, че по силата на чл. 172, ал. 5 ЗДвП обжалването на заповедта за прилагане на принудителната мярка не спира изпълнението не покрива състава и на първата хипотеза на чл. 22, т. 1 АПК. Ако се приеме, че всеки индивидуален административен акт, по отношение на който законодателят е предвидил дерогация от общия принцип на чл. 166, ал. 1 АПК, е изключен автоматично от приложението на Административнопроцесуалния кодекс би се стигнало, с оглед на огромното количество актове, за които законодателят е допуснал предварително изпълнение, до превръщането на изключението по чл. 22, т. 2 АПК в правило. Наред с това не е налице и другият елемент на фактическия състав от първата хипотеза - актът не се издава незабавно. За какво незабавно издаване става въпрос, когато самият съд установил, че релевантният юридически факт настъпил още на 22.02.2012 г., а заповедта е издадена на 25.11.2014 г. - две години и половина след неговото настъпване.

С оглед на горното мотива на съда за приложимост на чл. 22, т. 2 АПК е неправилен.

Неправилен е и мотивът за приложимост на чл. 34, ал. 4 АПК. Член 34, ал. 4 АПК регламентира участието на страните в производство. Разпоредбата също въвежда изключение от установените правила, които гарантират правото на защита на участниците в административното производство. По принцип, би могло, с оглед на целта на принудителна мярка - да се осигури безопасността на движението по пътищата, т. е. да се осигури живота и здравето на гражданите, разпоредбите на алинея 1 - 3 да не се приложат. Но за да е законосъобразно това изключение е необходимо органът да е изложил в мотивите на акта си причинете, които налагат неприложимостта на алинеи 1, 2 и 3. Видно от мотивите на оспорената заповед органът не изложил мотиви досежно неприложимостта на алинеи 1, 2 и 3. Съдът не може вместо съда да преценява налице ли са или не предпоставките за неприложимост на чл. 34, ал. 1, 2 и 3 АПК. Съдът може само да прецени законосъобразността на изложения от органа мотив за тяхната неприложимост. Наред с това, ако съдът приема, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 22, т. 1 АПК той не би следва да обсъжда приложимостта на чл. 34, ал. 4 АПК, тъй като чл. 22, т. 1 АПК изключва изцяло приложимостта на разпоредбите досежно издаването на индивидуален административен акт. Член 22, т. 1 АПК не допуска избирателно - по преценка на органа, прилагане на някои от разпоредбите на Административнопроцесуалния кодекс по издаване на индивидуален административен акт.

Но неправилните мотиви на съда не са се е отразили на правилността на крайния му извод за липса на съществено нарушение на административнопроизводствените правила. За да бъде едно нарушение на производствените правила основание за отмяна на индивидуален административен акт е необходимо да е съществено. А за да е същество трябва да е повлияло или да е могло да повлияе на съдържанието на акта или да е довело до нарушаване на правото на защита на неговия адресат. В случая не е налице нито една от хипотезите за същественост на нарушението. Всички факти и обстоятелства, релевантни за прилагане на мярката, са били известни на касатора - това са влезли в сила наказателни постановления, на които той е адресат.

С оглед на това и при отчитане на факта, че правната последица от отнемането на пълния брой контролни точки - загубването на правоспособността, настъпва ex lege е видно, че нито неуведомяването на касатора за започване на административното производство, нито неосигуряването на възможност да прегледа документите по преписката са нарушения, които са повлияли или биха могли да повлияят на съдържанието на акта. С оглед на това извода на съда за недопуснато от органа нарушение на административнопроизводствените правила е правилен.

Касаторът твърди, че приложените по делото справка за нарушител от региона и удостоверение за налични контролни точки към 23.02.2012 г. доказват становището на органа към тази дата, че му остават 13 контролни точки. Поради факта, че след тази дата няма издавани наказателни постановления не би могъл да знае, че са му отнети всички контролни точки, за да върне свидетелството си за управление. Видно от доказателствата по делото твърдяното от касатора удостоверение (в оригинал) не е приложено. Вероятно то е било приложено по делото по оспорване на Заповед № 14-0906-00265 от 23.07.2014 г., с която му е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 4 ЗДвП, но която е била отменена от съда - Решение № 98 от 18.11.2014 г. Приложената по делото справка за нарушител също не съдържа твърдяната информация - тя изобщо не съдържа данни относно контролните точки. От приложената по делото справка - картон на водача е видно, че към дата 23.02.2012 г. на г-н Н. са отнети 58 контролни точки, а след тази дата са му издавани наказателни постановления, с които не са му отнети контролни точки. С оглед на доказателствата по делото довода на касатора е неоснователен.

Видно от изложеното твърдението на касатора за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон е неоснователно. Съдът правилно установил приложимата правна норма, правилно тълкувал същата и правилно подвел установените по делото факти към визирания в нея фактически състав. С оглед на това решението му е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд