Решение № 311 от 29.06.2009 г. на ВКС по н. д. № 333/2009 г.

Решение № 311 от 29.06.2009 г. на ВКС по н. д. № 333/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Павлина Панова Производството е образувано по протест на прокурор от Окръжна прокуратура - гр. П. срещу въззивно решение № 1* постановено от Окръжен съд - гр. П. на 13.04.2009 г. по ВНОХД № 44/2009 г., с което е била отменена първоинстанционната присъда и наказателното производство срещу подсъдимия е било прекратено. С първоинстанционна присъда № 2* постановена от Плевенски районен съд на 5.12.2008 г. по НОХД № 1* по описа за 2008 г., подсъдимият И. Е. Е. е бил признат за невинен в това на 25.08.2006 г. в гр. П. в условията на опасен рецидив чрез използване на техническо средство противозаконно да е отнел чужди движими вещи на стойност 1530 лв. от владението на В. Н. М. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, поради което на осн. чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението по чл. 196, ал. 1 вр. чл. 195, ал. 1, т. 4 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29 б. А и Б от НК. Със същата присъда подс. Е. е бил признат за виновен в това, че на 25.08.2006 г.в гр. П. с цел да набави за себе си имотна облага придобил чужди движими вещи на обща стойност 1530 лв., собственост на В. Н. М., за които предполагал, че са придобити от другиго чрез престъпление, поради което на осн. чл. 215, ал. 1 от НК е бил осъден на три години лишаване от свобода при първоначален строг режим за изтърпяване. С присъдата подс. Е. е бил осъден да заплати на В. М. сумата от 1122 лв., представляваща имуществени вреди от деянието. Подаденият касационен протест от прокурор при ОП-Плевен релевира довод за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, обосновано с неправилно приложение на материалния закон, изразяващо се в незаконосъобразен извод на въззивната инстанция, която е приела, че първоинстанционният съд не е имал процесуална възможност да измени с присъдата си обвинението в такова за престъпление по чл. 215 от НК. С протеста се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото на прокурора или на първоинстанционния съд за отстраняване на нарушението. Пред касационната инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста с изложените в него аргументи и предлага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Подсъдимият и негов з. не се явяват и не взимат отношение по протеста. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Протестът на ОП - Плевен, с който се иска отмяната на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане, е основателен, макар и не по изложените в него съображения. В рамките на пределите на касационната проверка ВКС констатира допуснато от въззивната инстанция особено съществено нарушение на процесуалните правила от вида на тези по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. На първо място, с атакувания въззивен акт е било прието за основателно оплакването на подсъдимия - жалбоподател, че с присъдата си първоинстанционният съд, преквалифицирайки деянието от такова по чл. 196 от НК в такова по чл. 215 от НК, е допуснал особено съществено нарушение на неговите права, тъй като го е осъдил за престъпление, по което той не се е защитил, а не е било налице изменение на обвинението. Въззивният съд е обосновал тезата, че след като се касае до прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление, то първоинстанционният съд е можел със самата присъда да премине към това обвинение, но само ако не е било налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Този извод на Плевенския ОС е верен, независимо, че съдебният акт е загубил от своята убедителност поради недостатъчната мотивираност на тезата на съда. В мотивите принципно вярно е посочено, че изменението на правната квалификация на престъплението в такава за по-леко престъпление сама по себе си не е достатъчна, за да даде възможност на съда да постанови присъда за това престъпление. Необходима кумулативна предпоставка за това е да не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Това принципно е посочено в решението, но тъй като не е обосновано с конкретните факти по делото - дали те позволяват преквалификацията или не и дали в новата квалификация се включват и факти, по които подсъдимият не се е защитил, то и очевидно аргументацията на съда се е оказала недостатъчна, предвид и съдържанието на касационния протест. Константна и безспорна е съдебната доктрина по отношение на тълкуването на понятието "съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението". То ще е налице винаги, когато чрез самото изменение на подсъдимия се вменяват в отговорност нови факти, които не са му били известни до този момент, като включени в обхвата на неговото обвинение, и по които той поради тази причина не се е защитил. Принципно фактите, включени в обвинението и обуславящи същото, се съдържат в обвинителния акт по делото. Когато в хода на съдебното следствие се установят обстоятелства, които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението и те не са посочени в обвинителния акт, то очевидно по тях подсъдимият не се е защитил, защото те не са му били предявени по съответния предвиден законов ред. Именно тогава за съда възниква въпроса да извърши преценка дали не се касае до "съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението". Ако е налице такава и представителят на държавното обвинение бездейства, то съдът няма процесуална възможност да премине към новото обвинение, което счита, че е налице, щом като за обосноваване на същото се включват нови факти, по които подсъдимият не се е защитил. Функцията да изменя обстоятелствената част на обвинението принадлежи единствено и само на прокурора, комуто са предоставени правомощията за това чрез разпоредбата на чл. 287 от НПК. Всяко предприето самостоятелно изменение на обвинението от съда чрез присъдата, независимо, че е за по-леко наказуемо престъпление, винаги нарушава правото на защита на подсъдимия, ако е свързано с предприемане на съществено изменение на обстоятелствената част на първоначалното обвинение, по което той е упражнил правото си на защита. В конкретния случай подсъдимият Е е бил признат за виновен от първоинстанционния съд по обвинения за престъпление по чл. 215, ал. 1 от НК при условие, че чрез обвинителния акт спрямо него е съществувала обстоятелствена част, рамкирана от възведените факти в този акт, описани на л. 2 и 3 на първоинстанционното съдебно дело. С него той е бил обвинен в престъпление по чл. 196 от НК - отнемане на чужди движими вещи без съгласието на владелеца с намерение противозаконно да ги присвои. Изпълнителните деяния на двете престъпления - по чл. 196 и по чл. 215, ал. 1 от НК съществено се различават. При престъплението по чл. 196 от НК деецът сам отнема противозаконно вещите с намерение да ги свои, докато при престъплението по чл. 215 от НК - деецът не отнема сам вещите, а ги придобива от друго лице, като преди това самото лице или друго трето лице ги е придобило чрез престъпление или другообщественоопасно деяние. От субективна с. деецът по чл. 215 от НК трябва да съзнава противоправността на придобиването на инкриминираните вещи. В конкретното дело в обвинителния акт липсват такива факти, които да насочват на състав на престъпление по чл. 215 от НК - нито може да се направи извод как от "другиго" са придобити вещите от подсъдимия, нито откъде е следвало той да знае, или да предполага, че преди да ги придобие той, тези вещи са били придобити от другиго чрез престъпление. Очевидно този недостиг на факти се е отразил съществено върху мотивите към първоинстанционната присъда. В тях подробно е описано всичко случило се преди деянието и след него, докато самото деяние е описано с едно изречение: "Подсъдимият Е. придобил от неизвестното лице посочените вещи, за които предполагал, че са придобити чрез престъпление"/ л. 99 гръб на делото/. Видно е, че в така приетите факти липсва каквато и да е конкретика, която да сочи на това с какви действия и по какъв начин е осъществено престъплението по чл. 215 от НК, както и как се извежда субективната с. на това престъпление. След като с присъдата си първоинстанционният съд е признал подсъдимия за виновен по обвинение за факти, по които той не е бил наясно, че му се вменяват в отговорност и по които не се е защитил, то първоинстанционният съд е предприел сам изменение на обстоятелствената част на обвинението, което е съществено, доколкото тази промяна е изисквала нови усилия от подсъдимия да се защити по измененото обвинение. К. е приел, че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила чрез предприетото изменение на обвинението, а поради липса на съответен протест от прокурора и жалба от частния обвинител по отношение обвинението по чл. 196 от НК не би могъл да се произнесе по това обвинение, въззивният съд не е допуснал нарушение от категорията на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. При неправилно допуснато от процесуална гледна точка изменение на обвинението въззивният съд не би могъл да потвърди присъдата на първоинстанционния съд, а поради липса на протест и /или жалба на частния обвинител - не би могъл да постанови и присъда по обвинението по чл. 196 от НК. Въззивният съд обаче при правилни констатации е процедирал неправилно. С въззивното решение е отменил присъдата, но е прекратил наказателното производство. За последното той не е имал процесуално основание за го стори. Съгласно чл. 334 от НПК въззивната инстанция има изчерпателно изброени правомощия. В т. 4 на тази разпоредба са предвидени чрез изброяване възможните хипотези на отмяна на присъдата, съпроводено с прекратяване на наказателното производство. Настоящата хипотеза не попада в никоя от тях. Отмяната на първоинстанционната присъда, с която подсъдимият е признат за виновен по определено обвинение /макар и то да не е било правилно повдигнато/, не заличава обвинението за престъплението, тъй като липсва произнасяне по виновността на Е. По въпроса за вината съдът винаги се произнася с присъда /чл. 32, ал. 1, т. 1 от НПК/, независимо дали е първоинстанционен или въззивен съд. Следователно възможното процесуално поведение на ОС - Плевен е било това по чл. 339, ал. 3 вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 вр. чл. 334, т. 2 от НПК. То не предвижда прекратяване на наказателното производство. По начинът, по който е процедирал въззивният съд, се е достигнало до абсурдната хипотеза на отмяна на присъда, без да е налице произнасяне по въпроса за виновността на подсъдимия. Констатираното съществено процесуално нарушение представлява касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 вр. ал. 3, т. 1 от НПК. То по естеството си е отстранимо чрез провеждането на ново съдебно производство пред въззивната инстанция, което налага отмяната на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжен съд - Плевен. В хода на същото, като съобрази изложеното в настоящето решение, въззивният съд следва да се произнесе с надлежен процесуален акт съобразно правомощията си по чл. 334 от НПК. Ето защо и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 от НПК ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, III наказателно отделение