Решение № 12650 от 23.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9056/2015 г.

Решение № 12650 от 23.11.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9056/2015 г., VIII о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), във връзка с чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано e по касационна жалба на "Агрофарм" ООД, гр. П. срещу Решение № 1325 от 25.06.2015 г., постановено по адм. дело № 944/2015 г. по описа на Административeн съд П. (АСП), с което е отхвърлена жалбата на "Агрофарм" ООД против Ревизионен акт № 16251200350/04.03.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. П., потвърден с Решение № 529/29.05.2013 г. на зам.-директора на Дирекция "ОДОП" - гр. П. при ЦУ на НАП в обжалваната част за отказан данъчен кредит в размер на 19 067,06 лева, ведно с лихвите. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение не е съобразено с представените по преписката доказателства, поради което изводът за нереалност на процесните доставки е неправилен - касационни основания, които настоящата инстанция квалифицира като такива за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. К. И. отмяна на обжалваното решение като незаконосъобразно и отмяна на РА. Претендира разноски по делото за всички съдебни инстанции. Ответникът - директорът на Дирекция "ОДОП" - П. при ЦУ на НАП оспорва касационната жалба, като твърди, че същата е неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд - Осмо отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. С РА, в рамките на ревизия по ЗДДС за периодите от м. м. 04,09.2008 г., 05.2009 г. и м. 10.2010 г. не е признат данъчен кредит във връзка с доставки от трима преки доставчици на касатора, а именно "Вип билд 1"ЕООД, "Е и Е транс" ЕООД и "С. Е. Е." ЕООД. От фактическа страна, АСП е приел, че предмет на доставките е дървен материал по една фактура от първия доставчик и калиев нитрат и различни видово торове/препарати за останалите двама доставчици. При извършване на насрещни проверки на посочените преки доставчици, същите не са намерени на адресите си за кореспонденция. Съдът е счел, че нито един от тримата доставчици не представя доказателства за реалното извършване на процесните доставки и че те не разполагат с кадрова обезпеченост. Приемо-предавателните протоколи за стоките не са кредитирани, поради това, че са представени в съдебното производство. Фактурата за дървения материал е счетена за неясна, тъй като липсва индивидуализация по отношение на вида на дървения материал, разфасовките и размера му и не са представени други писмени доказателства. Относно втория и третия доставчик е прието, че тъй като не са получили разрешение за извършване на дейностите търговия с продукти за растителна защита, не са извършили реално стопанските операции. При тези фактически изводи, АСП е приел от правна страна, че приложение намира чл. 70, ал. 5 от ЗДДС и чл. 68, ал. 1 от ЗДДС и правото на приспадане на данъчен кредит не следва да бъде признавано на касатора. За неоснователни са счетени възраженията, основаващи са на практиката на СЕС. Решението е правилно. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и въз основа на тях е установил релевантните за спора факти, като е достигнал до законосъобразни правни изводи. Разпоредбата на чл. 68, ал. 2 ЗДДС обуславя възникването на субективното публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав. Същият, наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 ЗДДС, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС. АСП правилно е приел, че от представените доказателства по делото не се установява, че спорните доставки са реално осъществени от доставчиците "Вип билд 1" ЕООД, "Е и Е транс" ЕООД и "С. Е. Е." ЕООД. По делото са представени спорните фактури, но липсват пътни листа, товарителници или други документи, от който да може да се установи превоз на стоките, а се касае за значителни количества, които следва да са били транспортирани в товарни камиони. Обясненията на ревизираното лице, че транспортът е извършен от доставчиците и че е за тяхна сметка не са подкрепени от никакви доказателства по делото. За единственото споменато в обясненията превозно средство са налице обяснения от неговия собственик, че с него не е извършван превоз на процесните стоки. Не са представени договори между страните, от които да може да се установи предмета на доставките. Липсват доказателства за последваща реализация на стоките. Фактурата за доставка на дървен материал от "Вип билд 1" ЕООД не съдържа посочване количеството на стоката и към нея не е представен приемо-предавателен протокол. Такива протоколи са представени във връзка с останалите доставки, но правилно е счетено, че тези документи са съставени с оглед процеса. В кориците на делото липсват данни протоколите да са представени до приключване на първата ревизия. В първото решение на ОДОП е цитиран един протокол от 07.04.2008 г. за 22,4, т. тор НПК. Всички протоколи са били представени при разглеждане на делото пред първата съдебна инстанция. Те не кореспондират с никакви други доказателства по преписката. Реалността на доставките е основополагаща за законосъобразното възникване и упражняване на правото на данъчен кредит. След като получателят черпи права от доставката чрез претенцията му за право на данъчен кредит, негово задължение е да притежава документи за реалното предаване на стоките и извършването на услугите. Доказателствената тежест в този процес пада върху ревизираното лице, което трябва с всички допустими по ДОПК доказателства и доказателствени средства да установи реалното осъществяване на фактурираните доставки. За да се приеме, че доставките са реални не е достатъчно само издаването на фактури и заключението на вещото лице по ССЕ, че доставчиците са декларирали фактурите в дневниците си за продажби по ЗДДС, както и че данъкът е отразен към бюджета в СД. Фактурите не обективират реално извършени доставки, а само съвпадане на волеизявленията на страните, че са съгласни да постигнат като резултат договореното между тях по една доставка. Всички приложени по делото доказателства са частни диспозитивни документи, които не се ползват с материална доказателствена сила. Действително, такива са повечето документи, които ревизиращите органи и съдът изследват във връзка с реалността на доставките при преценката относно възникването на правото на данъчен кредит. Именно предвид характеристиката на тези документи, от съществено значение е обсъждането на доказателствения материал в неговата съвкупност. При положение, че се касае за документи без материална доказателствена сила, е необходимо те да са точни, конкретни, изчерпателни и да е налице пълно съответствие относно стопанските операции, отразени в тях, така че да може да бъде проследена по един несъмнен начин непрекъсваема верига от обстоятелства, водещи до единствено възможен извод за осъществяване на съответната доставка. Не се касае за формална преценка за реквизити на документи, а за изискване за надлежно документиране на всяка стопанска операция, така че да се елиминира всякакво съмнение относно нейното осъществяване. Съвкупната преценка на данните по случая, включително липсата на договори, късното представяне на приемо-предавателните протоколи, липсата на доказателства за транспорт и за последваща реализация на стоките - всичко това води до прекъсване на веригата от обстоятелства, които биха могли да доведат до възможен извод за реалност на доставките. Неоснователно е касационното оплакване, че АСП е отказал признаване право на данъчен кредит единствено поради непредставянето на доказателства за материална, кадрова и техническа обезпеченост на доставчиците и не се е съобразил със задължителната съдебна практика на СЕС в тази насока. Съображенията на АСП са, че по делото не са представени доказателства за реалното получаване на стоките и извършване на услугите. В практиката на СЕС е трайно възприето разбирането, че не е възможно приспадането на данък, който е дължим, единствено поради вписване във фактурата, тъй като упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци - решение от 13 декември 1989 г., G. H. C-342/87, решение от 19 септември 2000 г. Schmeink & Cofreth AG & Co. KG срещу F. B. и M. S. срещу F. E. C - 454/98, решение по дело С-152/02 на СЕО и т. 49 от решението по дело С-285/09 на СЕС, т. 44 от решение по съединени дела № С-80/11 и С-142/11. Съобразно направеното тълкуване на нормите на Директива 2006/112/ЕО от СЕС преценката за наличие на условията за признаване на правото на данъчен кредит (реално ли са осъществени доставките и използван ли е техния предмет в извършваната от лицето дейност) се осъществява от националната юрисдикция съобразно правилата за доказване по националното право и въз основа на съвкупна преценка на всички елементи и фактически обстоятелства по делото (аргумент от т. 31 и т. 32 от решение на СЕС по дело 285/11). Данъчнозадълженото лице, което се позовава на правото на приспадане следва да установи реалното осъществяване на доставките. Съдът е длъжен да прецени доказателствата за наличие на предпоставките за признаване на данъчния кредит по ЗДДС, първата от които е осъществяване на доставките на стоки и услуги по спорните фактури. Предвид изложеното, съдебното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба и като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила. С оглед изхода на спора на ответната страна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 1359 лв., съгласно разпоредбата на чл. 161, ал. 1 ДОПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение