Решение № 4300 от 22.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10816/2017 г.

Решение № 4300 от 22.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10816/2017 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" подадена, чрез пълномощника Т. Чанев срещу решение № 1276 от 07.07.2017 г., постановено по адм. д № 2493/2016 г. по описа на АС - Бургас, в частта с която е уважена частично исковата претенция на Т. Тончев срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - София за изплащане на обезщетение по ЗОДОВ в размер на 450 лв. за причинените му неимуществени вреди, настъпили вследствие на поставянето му в неблагоприятни условия при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затвора - Бургас през периода от 04.12.2012 г. -20.06.2013 г., ведно със законната лихва считано от 22.12.2016 г., както и в частта относно присъденото му обезщетение в размер на 2 900 лева за периода от 26.06.2013 г. до 26.12.2016 г ведно със законната лихва и разноски в размер на 212. 91 лв. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 208, т. 3 от АПК. Смята решението за неправилно и по отношение на това, че съдът не се е прознесъл по направеното искане за присъждане на разноски - юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Твърди се, че съдът е стигнал до погрешни изводи, като не е съобразил действителната фактическа обстановка, установените по делото обстоятелства, както и обективната истина, които са от съществено значение за решаване на правния спор. Счита, че съдът при постановяване на съдебното решение не е преценил правилно доказателствената тежест на събраните доказателства, за изпълнен в цялост фактически състав на отговорността по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС. Моли съдебното решение да бъде отменено, като неправилно обжалваната му част, а ВАС, вместо него, да постанови друго по съществото на спора, с което да отхвърли изцяло предявения иск, като неоснователен и недоказан по основание и размер. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател се представлява от процесуален представител и алтернативно моли да се намали размера на присъденото обезщетение, а в останалата част да се потвърди решението. Касационния жалбоподател - Т. Тончев, чрез адв. Пенев обжалва решението в отхвърлителната му част. Излага доводи, че определеното му обезщетение не би го обезщетило в пълна степен и е силно занижено и не съответства на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Счита, че основателен и доказан е искът му изцяло. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Счита, че ищецът се е справил с доказателствената тежест и е установил предпоставките, обуславящи частична основателност на иска за неимуществени вреди относно неосигуряване на нормални битови условия в периода предмет на исковата молба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид доводите на страните прие следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежни страни, за които съдебното решение е неблагоприятно, поради което са допустими. Разгледани по същество, и двете са неоснователни по следните съображения: С обжалваното решение АС - Бургас частично е уважил иска на Т. Тончев, от гр. Бургас, срещу ГД "Изпълнение на наказанията" при Министерство на правосъдието – гр. София за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 450 лв, изразяващи се в претърпени болки и страдания, поради поставянето му в неблагоприятни условия по време на изтърпяването на наказанието лишаване от свобода в затвора - гр. Бургас, за периода от 04.12.2012 г. до 20.06.2013 г. ведно със законната лихва от 22.12.2016 г., както и за периода от 26.06.2013 г. до 26.12.2016 г. в размер на 2900 лв. Съдът е приел, че те са причинени от липса на течаща вода, невъзможност за ползване на санитарния възел, което е причина за физиологични нужди да се ползва кофа в присъствието на останалите затворници, лоши хигиенни условия и липсата на достатъчна площ поради пренаселеност на килиите. В останалата част искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Отхвърлени са и претенциите по отношение на искането за неосигуряване на възможността да поддържа семейни връзки и контакти с външния свят, свиждания и кореспонденция, за периодите от 14.07.2012 г. до 20.6.2013 г. и 26.06.2013 г. до 26.12.2016 г., искът за неосигуряване на "нормално" медицинско обслужване за периодите от 14.07.2012 г. - 20.06.2013 г. и 26.06.2013 г. - 26.12.2016 г. Осъдена е ГД "Изпълнение на наказанията" да заплати и разноски в размер на 212. 91 лв. Административният съд е изяснил релевантните за исковите претенции факти Обсъдил е доказателствата, становищата на страните и приложимата правна уредба и е изложил обосновани правни изводи. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона, а е в тежест на ищеца, който следва да докаже наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, действие или бездействие по административна дейност, отменени по съответен ред, вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице от администрацията, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС (изм. ДВ, бр. 13/2017 г., в сила от 07.02.2017 година) осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Съгласно ал. 2 на текста за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода (какъвто е конкретния случай) или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС (изм. ДВ, бр. 14/10.02.2017 г.) на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. По силата на посочените разпоредби и общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на затворите и местата за изпълнение на мерките за неотклонение "задържане под стража" е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване. ЕКПЧ е ратифицирана от Р. Б., поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенция представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. В случая е доказано, че е налице незаконосъобразно бездействие на административния орган да осигури условия на пребиваване през претендираните от ищеца периоди, на изтърпяване на наказанието си. Липсата на възможност за достъп до санитарни помещения за физиологични нужди по всяко време, необходимостта от задоволяване им пред други лица безспорно води до извода за унизително и нечовешко отнасяне по смисъла на чл. 3 ЕКПЧОС. Държавата е длъжна, по силата на ЕКПЧОС и измененията на ЗИНЗС, да гарантира, че задържането в местата за това е при условия, които са съвместими с човешкото достойнство. Установените по делото факти, преценени в тяхната съвкупност водят на извод за допуснато спрямо ищеца нарушение на чл. 3 от КЗПЧОС. Същият е бил поставен в положение да търпи негативни и унизителни изживявания, които правилно са квалифицирани от съда като унижаващи човешкото достойнство по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Обосновано е прието от страна на първоинстанционния съд, че са налице всички елементи на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно - доказано незаконосъобразно бездействие от страна на затворната администрация и доказана настъпила вреда от него в пряка връзка с първото. Съдът е преценил показанията на св. Марков и Лефтеров съобразно чл. 172 ГПК приложим по силата на чл. 144 АПК и с оглед на степента им на конкретност, последователност и относимост към предмета на доказване по делото - за конкретни факти, относими към причинените страдания на ищеца. Затова исковата претенция за обезщетяване на тези вреди правилно е приета за доказана по основание, поради което и на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е уважена частично исковата молба за претърпени неимуществени вреди. По отношение на искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение същото се явява неоснователно. В производството по ЗОДОВ такова не се дължи по силата на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от закона, които се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 144 и чл. 143 АПК. Неоснователни са възраженията и на касатора Тончев по отношение на определения от съда размер на обезщетението. Обезщетението в така определения размер е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти, справедливо е по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и размерът му не се явява, нито завишен, нито занижен, както се твърди в двете касационни жалби. От доказателствата по делото безспорно се установява, че ищецът е пребивавал в Затвора – гр. Бургас за процесния период от 04.12.2012 г. до 26.12.2016 г. – 5 г. и с оглед срока, през който ищецът е пребивавал в условията на Затвора – гр. Бургас, размерът на присъденото обезщетение е правилно отмерен и същият е съобразен с изискванията за справедливост, визирани в чл. 52 ЗЗД и Постановление на ВС № 4/68 г. Неоснователни са и изложените доводи в касационната жалба на ГД "ИН" за недоказаност на претърпените от ищеца неимуществени вреди. Както се посочи по-горе в мотивите правилно решаващият състав е приел, че искът се явява доказан по основание в частта му относно причинени вреди от незаконосъобразните бездействия на длъжностни лица при ГД "ИН", изразяващи се в бездействие да осигурят на ищеца достатъчна жизнена площ, достатъчно отопление в спалното помещение, в което е бил настанен, възможност за достатъчно приток на естествена светлина, чист въздух и проветривост в същото, постоянен достъп до течаща вода и санитарен възел за времето от 20.30 ч. до 06.00 ч., тоалетни принадлежности и условия за поддържане на лична хигиена, на хигиена в спалното помещение, ефективно почистване и дезинфекция в баните и тоалетните. Въз основа на събраните по делото доказателства в обжалваното решение е изведен обоснован и логичен извод за неблагоприятно въздействието върху ищеца на условията в Затвора – гр. Бургас, където същият е изтърпявал наказанието си през процесния период, несъответни на каквито и да е минимални критерии и стандарти на живот. Изведеното от закона отлагателно условие за въвеждане на минимална жилищна площ на един лишен от свобода не обосновава възможност за неизпълнение на вменените на администрацията задължения за създаване на условия за изтърпяване на наказанията, с оглед недопускане нарушение на чл. 3, ал. 2, т. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС. Дори и да са предприети действия от страна на административния орган в посока на подобряване на хигиенно-битовите условия в затвора, то по делото липсват доказателства това да е довело до осигуряване на условия на живот, покриващи минималните изисквания, позволяващи съхранение на човешкото достойнство. Неоснователни са и доводите на ГД "Изпълнение на наказанията", че исковете за вреди причинени на лишените от свобода или задържани под стража от пребиваване в лоши условия, се разглеждат по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, с което съдът не се е съобразил. Производството по делото е било образувано на 22.12.2016 г. по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Съгласно § 49 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС подадените до влизането в сила на този закон искове, причинени на лишените от свобода или задържани под стража от задържането в лоши условия, се разглеждат по реда на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Видно от мотивите на обжалваното съдебно решение първоинстанционния съд се е съобразил с посочената промяна на закона и е изследвал предпоставките на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. При отсъствието на сочените в жалбите отменителни основания решението като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо и второ от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,